Теория на хаоса

въпреки всичко, до този момент тя разполагаше единствено само с имена. Тревожни имена, вярно, но все пак…

Сара прочете и последното име от списъка. Алисън Крог. А до него десетцифрен телефонен номер. Без обновяване. Без промяна. Без очевидна връзка. Шестгодишно момиче, сега в средата на трийсетте. Някъде…

Сара преписа номера и пъхна парчето хартия в джоба си. После върна папките на местата им по рафтовете и тръгна към вратата.

Алисън Крог — с нея щеше да започне, от нея щеше да започне да събира парченцата от общата картина.

Ксандър предпочете едно близко заведение за чай до библиотеката. Имаше нужда да прекара известно време над бележките на Карло, а и ако искаше да бъде честен пред себе си, да се отдалечи от института. Спомените бяха почти все така свежи, прекалено живи. Имаше нужда от няколко минути покой. По тази причина си купи един брой на „Триб“. Загадката. Сигурността на таблицата от петнадесет на петнадесет клетки.

Но той така и не успя да приключи дори и с първата страница. Докато вървеше по Стор Стрийт той хвърли поглед върху уводната статия, която коментираше проблема със зърното: паниката бе обхванала улиците на Чикаго някъде в ранните часове на предната сутрин. Източници описваха как фермери в Айова се въоръжават, за да не пускат във фермите си държавните оценители да определят количествата от зърнените им запаси. В отговор на това „Каргил Агрикълчъръл“ бе издал постановление: всички пратки от зърно, предназначени за износ от САЩ, да бъдат прекратени за неопределен срок от време. Ксандър прехвърли статията, без да иска да си признае очевидната й връзка с Айзенрайх; той нямаше избор, когато едно име го накара да замре в полукрачка: Мартин Чапман. Мъртъв, самоубийство, инвеститорът, виновен за фиаското на зърнената борса.

Ксандър се загледа в думите, като си припомни файловете, които бе прочел във Флоренция. Чапман. Кликата на Седжуик: „Това, което смята да прави с тях, е оставено на въображението на читателя.“ И нищо повече. Единственият оставащ въпрос беше докъде се простираше първият опит. Имаше и нещо още по-страшно: Ако Вашингтон и Чикаго бяха просто експерименти, какъв ли хаос планираше да предизвика Айзенрайх? На колко още хора Седжуик бе дал заповеди за унищожение?

Ксандър беше наясно, че отговорът се намираше в ръкописа. Но първо той трябваше да го проумее какво беше в действителност, а не както го използваха тези трима безумци. Това означаваше да разбере съдържанието му, произхода му. Което включваше и бележките на Карло. Той сгъна вестника под мишница и продължи към заведението.

Само след няколко минути Ксандър вече бе потънал в историята на ръкописа.

Айзенрайх е озаглавил ръкописа си „За върховенството“. Но кой е могъл да знае, че това нищо не означаващо заглавие ще се превърне в началото на нещо толкова предизвикателно, толкова самонадеяно? Очевидно никой от осемнадесети век, който го е подреждал сред група трактати от четиринадесети век за духовното превъзходство. Не съвсем точното място за документ, чието предназначение е било да даде ново определение на природата на властта. „Ако Людовико Буонаменте си е бил направил труда да прочете само частта с посвещението, той я щял да прозре грешката си и ръкописът нямаше да е бил изгубен през следващите двеста години.“ Докато четеше коментарите на приятеля си, Ксандър започна да изпитва едновременно и приповдигнато настроение, и чувство на безизходност. Следваха четири много добри параграфа на тема невежеството на синьор Буонаменте.

Не беше изненадващо, че пътят, който Карло бе последвал с немската версия на ръкописа, беше всичко друго, само не и лесен. В действителност той бе прекарал осем години само в търсене на името на оригинала. Трудността идваше оттам, че каквито и препратки да имаше към документа, те неизменно стигаха или до „науката за Айзенрайх“, или, което беше още по- пренебрежително, до „Швейцарската заблуда“. „Вторият — гласяха бележките — не върши никаква работа. А що се отнася до първия — всяко дете знае, че е излишен“. И нито дума „За върховенството“.

Както често се случва, слепият късмет бе протегнал ръка на Карло. Докато проверявал някакви цитати от една студентска дипломна работа за църковните съдилища по време на Инквизицията, той попаднал на кореспонденцията между двама испански епископи, единият от които, доста заинтригуван от неизвестен кратък трактат, го бе описал като „налудничава теория, която описва как да се прехвърли по най-добрия начин цялата временна власт в ръцете на Църквата“. В онзи момент фразата не означавала нищо за Карло, докато не попаднал на оценката на втория епископ, която описва ръкописа като „нищо повече от швейцарска интрига“. Името на ръкописа било „За върховенството“, с автор — по всяка вероятност швейцарец. Беше последвало още малко ровене, още няколко писма и Карло накрая успял да открие името на автора. Някой си Еузебиус Якобус Айзенрайх. „Днес ние пием шампанско“, така завършваше тази част от бележките му.

Откриването на името обаче довело до още по-големи трудности. Защо ще им е на двама католически епископи да имат достъп до ръкописа? А и как е било възможно да стигнат до извода, че той има нещо общо с превъзходството на църквата? В ръкописа ставало въпрос за властта и хаоса, властите и манипулациите. „Нещата не се връзват едно с друго. Църквата и Айзенрайх? За мен това няма никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.“ Бележките даваха добра представа за два изнурителни дни, през които Карло е седял неотлъчно на стола и е поглъщал кафе подир кафе, почти убедил себе си, че се е заврял в една напълно задънена улица. Въпреки всичко обаче три дни по-късно бележките му продължаваха с думите: „Това не може да е съвпадение. Няма да се оставя пак да ме победиш.“ Ксандър се зачуди колко ли пъти приятелят му е писал същото предизвикателство, адресирано до себе си, колко ли пъти с огромно усилие на волята си се е връщал пак в коловоза? Вземайки два месеца отпуск от Университета, Карло бе прекарал над два месеца в изследване на библиотеката на Ватикана. „Разбира се, тези идиоти, които подреждат ръкописите, намират за много трудно да ги надписват с имената на авторите им. Само заглавията! Ама тъпи попове!“ Пропусканите части бяха причинили големи главоболия на Карло; за Ксандър обаче те бяха благодат. Без имена, без препратки. Без препратки нямаше и лесен начин да се добере до ръкописа, сгънат грижливо между страниците на някоя средновековна колекция.

Накрая Карло бе открил шест ръкописа относно църковната политика, озаглавени „За върховенството“. Единият беше версията на немски език, която бе открил в Белград. Този екземпляр обаче бил значително увреден, изпълнен с пожълтели петна, изяли мастилото, и откъснати страници, което правеше дешифрирането на ръкописа още по-трудно. Ентусиазмът на Карло при откриването на ръкописа естествено не познавал граници, но състоянието на книгата бе намалило значително щастието му. „Все едно, че ме изпитваш да видиш, докъде може да стигне-волята ми. Но имай вяра в мен, Айзенрайх. Аз ще те открия.“ За нещастие, нито едно от следващите четири заглавия „За върховенството“ от ватиканския списък не се оказало написано от ръката на швейцарския монах. Имало трактати от осемнадесети век, един от тях бил за божествената намеса. Карло бе открил последния в Милано, четири дни преди пристигането на Ксандър във Флоренция. „Остава само един. Той трябва да е. Сигурен съм в това.“

Шестият чакаше в колекция на Данцхофер, забутан нейде из тъмните ъгли на Института за исторически изследвания.

Мисълта за откриването на тези документи и на ръкописа в първия момент бе възбудила радост в душата на Ксандър, само за да бъде сменена с тревога в следващия. Вече при третата си чаша чай той започна да се удивлява. Ако всичко беше толкова просто, нямаше ли да е същото и за Тайг и кохортата му? Те бяха открили екземпляра на Карло; какво би им попречило да намерят и този? Имаха името му. При това от години. Едно бързо търсене във Ватикана… Отговорът изплува в съзнанието му само след секунди. Тайг бе научил за съществуването на третия екземпляр едва преди Няколко дни. Не бе имало причина да търсят във Ватикана, просто защото те нямаше откъде да знаят, че има нещо за търсене. Дори и вече да знаеше за съществуването на третия ръкопис, Тайг никога нямаше да може да направи връзката между Айзенрайх и църковните документи. Това е било чиста случайност. Дори и Карло бе описал откритието си на писмата на двамата епископи като „подарък от Господ. Ще му благодаря напълно, когато вече имам ръкописа в ръцете си.“

Тези не дотам съществени думи на Карло бяха последните в бележките му. Лекотата на стила, дребните сарказми, отклоненията за най-доброто капучино във Флоренция — всичко това напомняше на Ксандър за