Теория на хаоса

— Можеш да считаш, че този разговор не се е състоял.

— Имаш разрешението, нали? — Тя зачака, като изучаваше лицето му. След това заговори много преднамерено. — Разполагаш с него точно сега.

Продължителната им прегръдка на раздяла й бе дала възможност да измъкне документа за самоличност от джоба му и да го замени с добре изработена фалшификация. След като Томи нямаше да го има няколко дни в града — източникът й на информация от Карлайл беше изключително точен и й струваше още една хилядарка, — тя беше наясно, че няма да й се наложи да го използва, нито да се разкрие измамата. Това, че щеше да наруши закона за държавната тайна, си беше отделен въпрос. Момчетата от министерството на правосъдието щяха без съмнение да настояват за обяснение; залагаше на последиците от първия опит на Айзенрайх да ги ангажират за известно време. Тя обаче беше наясно, че в определен момент те ще изпратят няколко приятели, които да се опитат да я убедят да се прибере, за да си поговорят. Това щеше да усложни още повече и без това обърканата ситуация, но поемането на риска определено си струваше.

Сега Сара стоеше пред една невзрачна врата, една от само двете в един изолиран коридор, който проникваше дълбоко в подземен етаж четири на министерството на правосъдието. Табелката върху стъклото гласеше „Д-ПЕТ“. Картата на Карлайл я бе превела дотук през три отделни проверки от морски пехотинци в пълна униформа. Пресни подкрепления. Тя не си бе направила труда да ги разпитва. Никой от младите момчета не бе проронил и дума; те се доверяваха на различни скенери, които потвърждаваха автентичността на документа й. Още преди идването си бе разбрала, че бе извадила голям късмет — министерството на правосъдието малко изоставаше от научно-техническата революция, защото проверката на ретината още не беше въведена при тях. Тя не можеше да си представи на кого биха притрябвали досиетата за Темпстън или, по-скоро, кой би си губил времето да ги търси чак дотук. Съществено, но остаряло. Това й бе казал Томи. Комбинацията от двете правеше посещението й възможно.

Тя положи картата върху автоматичния скенер; шест секунди по-късно вратата се отвори с щракане и Сара мина през нея, като малко остана да се блъсне в един рафт на не повече от две крачки от вратата. Флуоресцентното осветление веднага се включи, разкривайки, че „Д-Пет“ не беше нищо повече от много дълъг коридор с папки, натъпкани плътно по издигащите се чак до тавана рафтове, простиращи се от двете страни на коридора чак до дъното му. Тя затвори вратата и видя малката диаграма, прикрепена към близката стена — стрелки и квадратчета, които обозначаваха различните години върху всеки рафт. Разделът за 1969 година беше третият от края.

Бяха й необходими не повече от три минути, за да открие двете тънки папки за Темпстън, всяка с не повече от пет или шест листа, някои от тях изписани на ръка, а други набързо натракани на пишеща машина със зацапани места по листовете. Беше повече от ясно, че от години никой не бе посягал към тях.

Обяснението за съхранението им в „Д-пет“ беше обобщено в няколко кратки изречения в дъното на първата страница. Сара прочете:

Трагедията, известна като проектът „Темпстън“, остава проблемна. Хората, пострадали от него, са на възраст от осем до осемнайсет години; подлагането им на по-нататъшни публични изяви без съмнение би имало сериозни последици за психиката им. Така че според преценката на тази комисия всички регистрирани имена, дати и останалата лична информация за всеки един от тях трябва да бъде засекретена за период не по-малко от петдесет години.

Следващите няколко реда обаче издаваха очевидната загриженост на комисията в близка перспектива:

Вярваме също, че е от жизненоважно значение да държим под око прогреса на тези деца. Следователно тази информация трябва да бъде осъвременявана на постоянни интервали.

Контрол под формата на грижи. Класически похват. Останалата част от папката беше подробно описание на събитията, станали през 1969 година.

На осемнадесети август приблизително в 3,00 часа сутринта две деца (с очевидна възраст десет и дванайсет години) се появили в офиса на шерифа на Темпстън, окървавени и пребити. В продължение на няколко часа нито едно от децата не казало нито дума, нито обяснило каквото и да било за външния си вид. Шерифът изпратил трима от заместниците си по следите на децата; заместник-шерифите стигнали до затънтена група постройки, която се състояла от четири бунгала и малка къща, на три мили навътре в гората Хайридж. На разсъмване пристигнал и шерифът, който описал сцената като „излизаща от въображението: бягащи подивели деца, биещи се с ножове, бухалки и с всичко, което могат да използват като оръжие“. Това било потвърдено от още няколко участника на „празненството“. Към 6,00 часа били прибрали всички деца, две от които вече били мъртви, жертва от рани по черепите, нанесени преди пристигането на заместник-шерифите. При огледа мъжете открили, че бунгалата са пусти. Само в обособената къщичка имало интересни неща. Вътре открили двама възрастни мъже, с прерязани гърла. Били открити и няколко документа, които са приложени тук.

Сара прелисти останалите страници. Каквото и да са имали като намерение да приложат към документите, явно не беше направено — нямаше нищо, което да обясни защо децата са се намирали на това място или какво е могло да предизвика това изригване на насилие. Вместо това в папката се описваха с подробности събитията от следващите няколко седмици, последвалата хоспитализация на децата и опитът да бъде открит Антон Вотапек, чието име бе фигурирало върху няколко от откритите в къщичката документи. Неуспехът да бъде открит Вотапек бе накарал комисията да кръсти усилията си „продължаващо разследване“. Последната страница беше с дата 9 януари, 1970 година и няколко подписа отдолу.

Сара бързо прелисти и втората папка. На първата страница я поздрави списък от четиринадесет имена, възрасти и телефонни номера. Децата от Темпстън. Тя прочете списъка. Тъкмо се канеше да прелисти на следващата, когато погледът й застина върху третото отдолу нагоре име. За момент се втренчи в буквите, без да е сигурна дали вижда добре. Това не е възможно. В първия момент се опита да си го обясни като някаква странна игра на случая — в края на краищата името беше от често срещаните, — но инстинктът й казваше точно обратното. Тя бе открила името тук, заключено зад няколко нива на секретност, място, което не беше определено да посещава. Това, че тя нямаше и най-малка представа защо неговото име се бе появило тук, не означаваше почти нищо. Тя го бе открила, а това по някакъв начин беше достатъчно потвърждение. Това беше той. Името, годините.

Уолтър Пембрук, шестнадесетгодишен.

Пембрук, златното момче, третият най-млад вицепрезидент в историята. И по някакъв начин той беше част от Темпстън.

Трябваше да има и още. Тя прелисти на следващата страница, като се надяваше да намери по- нататъшно потвърждение, но откри само опресняванията, които комисията толкова прилежно беше подготвила. Параграф подир параграф за всяко дете — всеки нов адрес и номер внимателно вписани, но нищо за Пембрук. Нищо. Тя зачете по-внимателно и откри, че параграфите описваха само онези деца, които имаха една обща черта: всички бяха мъртви — някои от раните, получени сред ония бунгала, но повечето — от автомобилни злополуки. След като провери датите, тя проумя, че само четирима от четиринадесетте деца бяха оцелели след осемнадесетия си рожден ден.

Тя бързо прегледа имената на оцелелите. Това й отне няколко секунди, преди да направи връзката. Имаше нещо познато в последните две имена: Грант, Егарт.

И в този момент сякаш прогледна.

Прострелването на холандските дипломати през изминалата седмица на безумие. Егарт, убиецът, застрелян на свой ред в една ферма във Вирджиния. Грант, щатският войник, който го бе убил, и който след това се бе самоубил.

Ново потвърждение за първия опит на Айзенрайх.

Простите факти, които бе търсила, фактите, които свързваха всичко в едно цяло, я гледаха в лицето. И