Теория на хаоса

изискваше строго организиран подход към всекидневните му задължения. И ако бъдеше притиснат да го признае, той се наслаждаваше на регулярността, на възможностите, които му предоставяха работните закуски или предиобедните конференции, да проповядва повече от евангелието, да потвърждава мястото си на „железния сенатор“, позоваването на репортер на Бисмарк, което бе доставило истинско удоволствие на войнствения политик.

Като се имаше предвид неговата доста обществена личност, германският териер (често писан неправилно като терор) знаеше прекалено добре какво очакваха от него неговите поддръжници — непреклонно отношение към правителството, което осигуряваше стриктно придържане към пазарната икономика и силната национална сигурност, и всичко това в името на „прогресивната стабилност“ — фраза, която той самият беше изковал, без да си дава сметка или пък да го е грижа за очевидната й несъстоятелност. Несъстоятелност, дала преднина на Рейгън и изтикала напред консервативните сили в продължение на осем славни години. Наистина славни дни, когато всичко се бе получавало с усета за наложителност, обещание, само за да бъде изгубено в неправилното управление на скептиците и некадърниците. Тези, които не разбираха, никога нямаше да го разберат, допуснали тъпи грешки под нелепото предизвикателство за промяна. Да бъдеш толкова близо до целта и да не ти дадат да я докоснеш; старецът направо побесняваше при тази мисъл. Такава непохватност ясно изискваше нова тактика, нови подходи — стратегии за заобикаляне на обичайните канали. Не, това не бяха обичайните изисквания към официалните му задължения, които преобразуваха една проста чаша чай в толкова мощен еликсир. На карта беше поставено още повече.

— До единайсет нямам срещи, нали, Аманда?

— В десет имате среща с господин Дейвис от Комисията по борсите и ценните книжа, обядвате със сенатор…

— Това е чудесно, скъпа, благодаря ти. Погрижи се дотогава да не ме притесняват.

Той освободи бутона, нехаещ за отговора от съседната стая. Беше си дал един час, за да прехвърли малката книжка, скрита в сейфа зад бюрото. Това беше единственото, което можеше да си позволи тази сутрин.

Беше проявил не особено богато въображение при монтирането на сейфа преди близо тридесет години — точно зад бюрото и прикрит със стара маслена картина на къщата в Монтана, която се бе превърнала в център на някои доста интригуващи срещи напоследък. Скентън извъртя стола си, издърпа рамката към себе си и се залови с ключалката. Нея вече я бе подменял. Няколко пъти. Старата шайба с прещракванията на зъбчетата си отдавна бе отстъпила място на цифрово устройство и гласова команда за отваряне на сейфа. Така беше по-добре, като се имаше предвид съдържанието му.

Той размести няколко купчинки юридически документи, малко пари в брой и една малка кутия, преди да открие малката книжка. Спря за момент с очи върху кутията, щастливо, но болезнено припомняне на време, отдавна и безвъзвратно отлетяло. Често си бе задавал въпроса защо не ги бе унищожил — това просто бяха няколко писма, страст от млади години. Тайна връзка. Беше запазил всичките, но никога не ги препрочете. Маргарет никога не разбра. Или и да беше разбрала, никога не му беше дала да разбере. Знаеше, че е прекалено глупаво и опасно да ги пази. Но дори и железните мъже като него си имаха своите слабости. Неговата се бе казвала Джийн.

Скентън се отпусна върху коженото кресло и се зачете, спокоен и в безопасност. Както винаги, той си водеше бележки. Щеше да ги изгори преди десет часа.

Посрещането в „Лаундс“ беше всичко друго, само не и топло. Толкова неприсъщо за италианците. И толкова присъщо за англичаните. Беше прекарал почти две години в Лондон, когато пишеше кандидатската си дисертация. Беше винаги перфектният американец — човек, който никога не забелязваше чудатостите на хазяите си, не-смущавайки и тях, и себе си в този процес. Спомни си с усмивка за стар приятел от гимназията, който бе изкарал един семестър в едно от онези противни обществени училища, и който се бе завърнал в Щатите с вида на крал — нелепост, която отстъпваше по своята смехотворност единствено само на придобития акцент. Ксандър се бе зарекъл никога да не пада до такава степен. Но дори и при този случай в него се бе промъкнало мъничко снобизъм. Поне дотолкова, че да не предизвика никакви въпроси от един типичен наперен портиер, който беше повече от щастлив да разпечата в два екземпляра файловете на Карло. Ксандър си спомни двайсетте минути, които бе прекарал в спор със Сара, за да я убеди, че първото копие трябва да се изпрати на госпожа Хубер в Ню Йорк — дан на уважение към академичното му суеверие. Сара се бе съгласила неохотно.

Сега, след ранния обяд, той се озова плътно обграден от тълпа хора, всички устремени към гарата „Ръсел Скуеър“. Това беше познат маршрут, който бе изминавал толкова пъти през онези години на необременени изследвания. Винаги извикваше в паметта си онези месеци като един приятен, но кратък период, далеч от изискванията на дисертацията му и от бдителното око на Лундсдорф. Свободен да избира коя посока да поеме, да изследва каквото си иска сред стените на вече леко порутеното академично здание. Това беше единственият начин, по който можеше да опише Института за исторически изследвания — самостоятелна сграда, сгушена в голям университетски комплекс на ъгъла на „Ръсел Скуеър“, далеч от Британската библиотека, за да държи на една ръка разстояние най-закостенелите порядки на академичния живот. Но дори и в спарения въздух на метрото Ксандър не можеше да сдържи усмивката си при спомените си от миналото: малката ниша на третия етаж, която бе обсебил тогава, бюрото до прозореца с изглед към няколко голи дървета и мълчалив тротоар, всичко просмукано с аромата на стари томове, самота, нарушавана само от време на време от тътренето на един не по-малко стар академик в търсене на някаква отдавна забравена книга. Всичко от онова време беше чисто удоволствие. Нищо друго, освен чистото наслаждение на всяка сутрин, всяка вечер и истинското удовлетворение, които бяха застрашени.

Но онова време не беше само работа, беше имало истинско приятелство, дори нещо повече от чувството за предназначение, което сега обагряше спомените с такава любов. Колкото и да се мъчеше, Ксандър не можеше да убеди себе си, че всички онези отдавнашни приятни мигове са били нещо повече от обикновени спомени, отгласи от едно по-дълбоко чувство на покой, което бе открил с Фиона. Толкова неотразима още от самото начало, даряваща толкова много утеха, с толкова крехка и стройна фигура, тя бе правила всичко с любов и беше истинско. Люшкан от приспивното тракане на колелата, Ксандър бавно започна да се връща в онова време. Спомени, които беше невъзможно да държи потулени в някое кътче на душата си. Невъзможни за отхвърляне. Защо Англия? Защо бележките водеха натам? Слаб полъх на люляк изпълни ноздрите му; очите му се затваряха към дебнещата хватка на едно желание, уловено между самосъжалението и насладата.

Бяха се запознали на едно от онези събирания, където сякаш всички се познаваха помежду си, с изключение на този странен американец — винаги новост, — който се влачеше покрай новите си познати, които в един глас го уверяваха, че всички просто ще слушат в захлас с какво се занимава в Института. Бързи разговори с разсеяния млад учен, сирене и вино, и мъже с вързани отзад коси на опашка, и още какво ли не. И така си вървеше, с ясното съзнание, че той няма място тук — всички бяха суетни малко над необходимото — със „страхотните“ им напитки и „вкусни“ храни и „приятелски“ ордьоври. А той бе успял да си намери местна бира, вместо вино и беше повече от щастлив да играе един американец с широко отворени очи за разни главни редактори и литературни агенти, с които гъмжеше партито, и които както винаги бяха изпълнени с желание да му пробутат мненията си за „добрите стари Щати“.

А тя го бе спасила. Напълно външен човек за стихия та му, неспособен да се защити срещу бодящите ехидни забележки, той се бе обърнал за помощ към нея — малък отдих от подигравките, маскирани като въпроси. Сред сцената на хитрината — шумът на младата култура — тя се бе показала истинска, настояща и в известна степен открита.

— Винаги ли постъпват с вас така на събиранията? — беше го запитала тя. — Имам предвид, винаги ли се обръщат към вас с „Янкито“?

— Не знам. Отскоро съм тук.

— Фиона Айзъкс. — Ръкостискането й се оказа твърдо като клещи.

— Ксандър Джаспърс. Очевидният американец…

И след това начало бяха прекарали цялата вечер в разговори и смях — очевидните капани