Теория на хаоса

Споменаването на името свари Сара съвсем неподготвена.

— Наистина ли? — Тя се втренчи отново в него. — Джесика Конлън. Дъщерята на посланика. — Ксандър остана мълчалив. — Това беше отдавна. — Няколко секунди двамата не казаха нищо.

Накрая той кимна неловко. Знаеше, че отново е допуснал грешка със споменаването на епизода. И въпреки това тя изглеждаше толкова вглъбена в себе си.

— Добре… Както и да е, Карло беше убеден, че италианският екземпляр е някъде наоколо. От. малкото, което прочетох, звучи така, сякаш наскоро е тръгнал да го търси.

Тя отпи от капучиното си.

— Някакъв успех до този момент?

— Не можах да прочета достатъчно, за да го разбера. Трябва да приемем, че италианският екземпляр е бил първият, тъй като той е бил този, който Айзенрайх е изпратил на Климент. И не би имало никаква вероятност да се споменава каквато и да било по-раншна версия, става въпрос за онзи момент, защото просто все още не е имало такава. Екземплярът на латински — онзи, за който приемам, че нашите трима приятели държат в ръцете си от известно време насам — трябва да е бил вторият екземпляр и би могъл да съдържа позоваване само на предишния, на екземпляра на италиански. Следователно, който и да е открил този превод, в продължение на години е вярвал, че съществуват само два екземпляра — на латински и на италиански.

— А сега, поради изрязаното с бръснач копие — онова на немски — те ще знаят, че екземплярите са три.

— Точно така. Единствената разлика е там, че аз имам бележките на Карло, а те — не.

— И мислиш, че тези бележки ще те отведат до италианската версия. — Той кимна. — Това вдига значително залога.

Беше му потребно известно време, преди да отговори.

— Предполагам, че е така.

— Не предполагай.

— Добре… и какво трябва да направя в такъв случай сега?

— Точно онова, което би направил, ако не беше открил нищо от това. — Тя отмести чашата си настрани и се облегна на масата, като се приведе към него; ръката й захлупи неговата, докато говореше. — Те няма да ти направят нищо. Всъщност, те искат ти да откриеш ръкописа.

— И когато го открия, ще поискат да ме убият. Толкова е просто. Дори и аз мога да се досетя.

— Няма да позволя това да се случи.

Сара го изгледа. Осъзна колко много й се иска да повярва в думите си, колко много повече означаваха те от простото уверение. По някакъв странен начин Айзенрайх й предлагаше шанс за спасение, начин да остави завинаги Аман в миналото си. А може би и повече. Нищо непрежалимо. Нищо пожертвано. Но само ако се върнеше обратно там. Тя не откъсваше поглед от него. Имаше ли всъщност някакъв друг избор?

— По някаква причина, аз ти вярвам — каза Ксандър. Той усещаше с цялото си тяло увереността, която му вдъхваше ръката й. — Затова веднага се качвам на самолета за Лондон.

— Ако това е мястото, където те водят бележките на Пескаторе. — Лондон. Това щеше да усложни още повече нещата. Тя трябваше да се върне в Щатите, при хората на Айзенрайх. Каквото и да бе задействал Причард, играта вече беше нейна. Сама. Комитетът отново я бе предал. Не и този път.

Беше й време да разбере колко обединяващ беше Айзенрайх и да прибави към общия хаос малко и от себе си. Да направи онова, което мислеше за най-добро — да разклати основата и да накара онези мъже да започнат да се съмняват един в друг.

Но за да пуснеше Ксандър да продължи напред — дори и ако знаеше, че няма друг избор, — тогава беше длъжна да намери начин да го защити, да му осигури безопасност. Тя стисна ръката му.

— Отседни в „Лаундс“. Найтсбридж. — Тя видя въпроса в очите му. — Имай ми доверие. — Тя започна да събира шала си. — Какво ще кажеш?

Той кимна и се изправи.

— А ти?

— Аз ли? — Тя плъзна шала около рамото си и го погледна с усмивка. — Не се тревожи за мен.

Миг преди тя да се обърне, той се пресегна и я привлече към себе си. Това сякаш изненада и двамата. Ръцете му внезапно я прегърнаха, а тя положи нежно ръце и глава върху гърдите му. Само за момент. Когато отстъпи назад, ръцете му неловко увиснаха.

— Аз… а… извинявай. — Той се опита да намери ръкавиците в джоба си. — Предполагам, че е от цялото това напрежение. Аз… Аз просто не мисля, че имам някакъв кой знае какъв избор… Имам предвид да не се тревожа за теб.

Очите им отново се срещнаха. По някаква причина, която тя не можеше да обясни, страшно й се прииска да се протегне към него. Не го прави, Ксандър Джаспърс. Не поемай този риск. Но тя беше наясно, че е прекалено късно. Тя го виждаше в очите му. Усещаше го и в собствените си.

Това обаче, което не можеше да види, беше колко много му се иска да се пожертва заради нея.

А това, освен всичко друго, я плашеше.

ЧАСТ ВТОРА

Ако бъде насочвана по подходящ начин, ненавистта се превръща в мощно оръжие… Тя прави хората лесни за управление и лишени от въображение.

„За върховенството“, Глава XV

4

Сенаторът Скентън наблюдаваше как торбичката с чая се люшка над чашата му и от нея се ръсят капчици чай върху кремавокафявото съдържание на чашата. Никога не успяваше да завърже конеца около тънката торбичка, за да задържи листенцата евентуално за друга порция чай. Нито пък го биваше много да пипа с голи пръсти кипналата торбичка, защото страда от прекалена чувствителност. Не, той просто я оставяше да се изцеди… Очите му като омагьосани се вперваха във въртящото се пакетче, което му наподобяваше пърхане на пеперуда, и което за миг застиваше след няколко завъртания, а после почваше да се разплита обратно. С всяка серия то сякаш започваше да увеличава теглото си, завъртането губеше все повече и повече от момента си, докато накрая с едно последно капване малкото пакетче замираше изцедено и изстинало на края на конеца. Скентън захвърли безжизнената торбичка в кошчето за отпадъци до бюрото си и вдигна чашата до устните си. Чаят вече бе станал поносим за пиене.

Навън една почти съвършена зимна утрин бе стегнала в студа си небето над Вашингтон, сурово и красиво. Брилянтно слънце струеше във всички посоки. То обещаваше, но осигуряваше почти нищожна топлина срещу студа, който властваше над водата. Откритото пространство изглеждаше като напуснало времето, застинало в стерилност, наподобяващо пощенска картичка под тънкото одеяло на кристално чистия въздух. Скентън почти осезаемо усещаше студа по врата си, докато вдигаше чашата да отпие още веднъж от горещата течност. В този момент той можеше да се съсредоточи единствено върху пулсиращата му топлина. В продължение на този кратък момент умът му беше като изпразнен.

Но свободата, на която се наслаждаваше, не беше просто бягство от мелницата на ежеседмичните грижи. През последните четиридесет години той се бе нагодил към схемите, които определяха работните му часове в Капитолия. Пристрастията му, ярко изразени или потайни, създаваха онзи вид паяжина, която