Теория на хаоса

Сара се загледа как новият й партньор въвежда бясно необходимите команди, като от време на време прави малки паузи, за да прочете изписаните по екрана съобщения, преди да продължи. Той се опита да й обясни какво прави, без да спира да чука по клавиатурата.

— По всяка вероятност е поместил файловете дълбоко в системата и бих се учудил много, ако ги е кръстил с имена като „Айзенрайх 01“, „Айзенрайх 02“ и т. н. Тук пак ще го е измислил по най-добрия начин. — Ксандър се раздвижи малко; напрежението върху коленете му започна да дава отражението си.

Три минути по-късно очите му светнаха с появата на нова група файлове. Списък с около двадесет имена се изписаха прилежно едно под друго в горната част на екрана и по някаква причина привлякоха вниманието му.

— Точно онзи обем и в точния интервал от време, в който са създадени — каза той и отдръпна ръце от клавиатурата. — Въпросът е: кои са важните между тях? След като познавам Карло, почти всички, ако не и всички, могат да се окажат безсмислени. Или още по-лошо, той може да е настроил някои от тях като капани, които да блокират системата и да вдигнат по тревога охраната, ако бъдат извикани. Карло е широко известен с тези си способности.

— Това е чудесно. — Сара кимна, замислена за мъжа, който вземаше такива изключителни мерки за сигурност по отношение на файловете си.

Ксандър гледаше напрегнато екрана с ръце в скута си; момент по-късно главата му рязко кимна и очите му плътно се затвориха. Той започна да свива и разпуска юмруци на бавни интервали.

— Какво правиш…

— Шшшш… тихо.

Странният ритуал продължи още половин минута, преди бавно да отвори очи. Сара се бе преместила до прозореца и напрегнато оглеждаше двора; беше все така безлюден.

— Залагам на тези двата — продължи Ксандър. Пръстът му проследи имената Тернистато А и Тернистато Б.

Загадъчният му мисловен процес отново остави Сара безмълвна. Тя беше наясно обаче, че колкото и да беше сложен процесът в тези съдбоносни мигове, той все трябваше да си има някаква логическа обосновка. Която вече й беше напълно непозната. Той беше в стихията си, а тя — в нейната. И всеки от двамата със собствени правила на поведение. При враждебно обкръжение — опознай местността. Очаквай всевъзможни усложнения.

— Ако си спомняш — започна обяснението си той, — името Айзенрайх може да се преведе като „желязна държава“. Ако съм прав, Карло е бил наясно със значението. — Той посочи към първата част на една от думите върху екрана, но Сара беше по-заинтригувана от появилата се от най-източния арковиден изход на площада фигура. Тя само кимна с отсъстващ поглед. — Терни е един от малкото останали центрове на италианската стоманодобивна промишленост. И като си помисля, макар че мога и да греша, той беше бомбардиран особено интензивно по време на Втората световна война от Съюзниците по същата тази причина. — Съзнанието й долови последното изречение и се зачуди дали всички учени знаеха тази толкова тривиална информация. — Знаеш ли… Лорънс Оливие на „Пъблик Бродкастинг Сървис“… „Светът във война“! „Пещите на Терни?“ — Той отново бе потънал в своя си свят. Тя пак кимна. — Стато просто означава „държава“. Тернистато — „желязна държава“. „Айзенрайх“.

— Това е с нищо неоправдана екстраполация — обърна се тя към него.

— Знам, но това е точно начинът, по който действа умът на Карло. Освен това в никакъв случай не мога да си представя, че онова, върху което е работил, може да има нещо общо с града Терни. Искам да кажа, че е повече от тъпо.

— И въпреки всичко на теб ти звучи познато.

— Вярно. Но само защото и аз съм превъртял като Карло.

След тия думи Ксандър отвори първия файл. Сара очакваше екрана да потъмнее или някаква сирена да завие, или пък от компютъра да почне да бълва някакъв отровен газ. Вместо това текст на италиански изпълни екрана, прилежно изписани бележки върху нещо, което очевидно беше текстът на ръкописа. Усмивката върху лицето на Ксандър, блесналите му прелитащи със шеметна скорост очи по редовете й казваха, че логиката му, основана на някакво телевизионно шоу, бе успяла да го преведе през целия лабиринт на защитата на Пескаторе. Очевидно това беше някакво академично проникновение. Не чак толкова Божествено, колкото би изглеждало на пръв поглед.

Докато той четеше файла, тя отново надзърна през цепнатините на завесите, за да огледа по-добре задния двор. Самотната фигура на нейния човек сега бе седнала на една от няколкото пейки на може би двайсетина метра от прозореца на кабинета на Пескаторе. Облеченият в дебело тъмно палто мъж явно не изпитваше студ, ръкавиците му разгръщаха страниците на някакъв вестник, а под ниско прихлупената му шапка периодично се издигаше димът от цигарата му. Сара не откъсваше погледа си от него, като гледаше да стои, колкото бе възможно по-далеч от прозореца, без да го губи от погледа си; не искаше в никакъв случай да я мерне зад завесите. От това разстояние не можеше да различи добре чертите му, освен ако не се броеше брадата му. Тя мръдна няколко сантиметра напред. Ксандър бе споменал за човек с брада.

Минута по-късно се появи нов мъж. Беше изключително висок, с широки рамене и дебели ръце, които безмилостно опъваха по шевовете палтото му. Беше без шапка и слънцето се отразяваше от бръснатия му скалп; яките му ръце застрашително се люшкаха напред-назад, докато се приближаваше до мъжа на пейката. След половин минута първият мъж стана от пейката и бавно се насочи към един от страничните входове на сградата. Вторият остана до пейката и за пръв път Сара проумя, че погледът му се впиваше в прозореца на кабинета на Пескаторе. Сара се дръпна назад.

— Всичко ли откри? — попита тя. Ксандър сякаш не чу въпроса и в първия момент.

— Това е направо невероятно. — Той бе приковал погледа си в екрана. — Направо невероятно.

— Трябва да тръгваме.

— Защо? Ние…

— Достатъчно време прекарахме в кабинета. Няма нужда да насилваме късмета си.

Той беше потънал прекалено дълбоко в бележките на Пескаторе, за да й възразява.

— Добре, но първо трябва да копирам това. Ще ми отнеме минута, най-много две.

— Добре, направи го. — Сара се придвижи до вратата, докато през това време Ксандър се пресегна за куфарчето и извади дискета. Тя го видя как я пъха в дискетното устройство на компютъра на Пескаторе и въвежда необходимите команди. Компютърът замърка и защрака, а той зачака отпуснат назад.

— Какво му е толкова невероятното? — попита го тя, облегната на вратата и заслушана за най-малкия шум от другата страна на коридора.

— Това може да ти върже мозъка на фльонга. — Очите му оставаха все така приковани върху екрана. — Спомняш ли си, когато ти споменах, че има два оригинала на ръкописа? Единият Айзенрайх е изпратил на папа Климент, а другият е запазил за себе си. Е, когато открихме останките от орязаните страници под кориците, си помислих, че това е краят. — Той спря и я изгледа. — Според бележките на Карло обаче оригиналите са били три. Три. Един на латински, един на италиански и трети на немски. По различни причини. — Той изведнъж забеляза странната й поза до вратата. — Какво има?

Сара му махна да си затваря устата. В тишината се разнесоха стъпки в коридора. И двамата изпитаха напрегнати тридесет секунди, докато заглъхнат в дъното му. Все още затаил дъх, Ксандър се обърна към компютъра, който издаде последните звуци при копирането върху дискетата. Две секунди по-късно той измъкна дискетата от флопито и я пъхна в куфарчето си.

— Изтрий файловете. — Нова заповед от висшестоящия началник.

— Това вече със сигурност ще докара охраната — каза той, изправяйки се на крака.

— Което може да се окаже не чак дотам лоша идея. — Тя отново се приближи до завесите и му махна да дойде при нея. Тя му посочи през прозореца към двора.

— Познаваш ли го? — Очите му в миг се разшириха. Той понечи да се приближи още повече до прозореца, но тя го спря с жест. — Приемам това като утвърдителен отговор. Затова и може да се наложи да повикаме охраната.