Теория на хаоса

— Това е съвсем необичайно за него — прошепна той. — Направо не мога да повярвам.

Сара го дръпна за рамото, миг преди той да блъсне силно вратата. Тя беше наясно, че не е необходимо да привличат излишно внимание към себе си, особено след като не знаеха какви хора имаше в другите кабинети наоколо. Измъкна две тънки метални пластини от чантата си и се огледа в коридора, след което внимателно ги пъхна в ключалката на вратата. Ксандър гледаше напълно зашеметен. Ключалката изщрака леко с превъртането на резето и Сара внимателно бутна вратата. Поведе Ксандър към вътрешността на стаята, поставила предпазливо другата си ръка отзад на кръста.

Стаята беше в пълен хаос от разхвърляни навсякъде книги и документи. Чекмеджетата от стоманените шкафове висяха от ръбовете на металните парапети, готови да рухнат с цялото си съдържание от метър и половина височина върху пода. От тавана заплашително висеше отпраният почти до края дървен корниз, заплашващ всяка минута да се стовари върху пода. Точно пред вратата бяха нахвърляни един върху друг няколко стола, със стърчащи във всички страни крака. Малкото светлина, която пестеливо проникваше през дръпнатите набързо завеси, прибавяше своя дял към хаоса в стаята. Ксандър се приближи като омагьосан до бюрото и повдигна капака откъм областта с най-малко разхвърляни книжа.

— Не пипай нищо — предупреди го шепнешком Сара, готова всеки миг да го дръпне за ръката при първото неблагоразумно движение от негова страна.

Капакът се върна обратно към него, когато той се обърна.

— Погледни това — каза той. — Какво се е случило тук?

Той се нуждаеше от отговор, нещо, което да обясни донякъде хаоса около тях. Сара ясно виждаше, че той не беше в състояние да приеме очевидната причина.

— Имаше право да се тревожиш. — Тя се обърна и затвори вратата. Стаята потъна в почти пълен мрак.

— По дяволите! — изръмжа Ксандър, продължавайки да се оглежда из стаята. — Това нямаше да се случи, ако…

— Ако ти не беше дошъл във Флоренция ли? — Тя поклати глава, докато го заобикаляше, насочена към прозореца, сякаш жадуваща да надзърне през тънката ивица светлина. От малкото, което можеше да види зад стъклото, ставаше ясно, че това беше втори вътрешен двор точно зад сградата. Беше безлюден. И въпреки всичко трябваше да бъдат крайно внимателно, като се имаше предвид състоянието на кабинета. И бързи. Тя се обърна към него.

— Това едва ли би променило нещата. Те са знаели, че ръкописът е у него, и са искали да го получат. Най-вероятният вариант, който би обяснил какво са имали наум след пробния полет във Вашингтон. Както каза, това би го направило наистина могъщ документ. — Тя започна да се оглежда из стаята. — Въпросът е дали са го намерили?

— Не зная. — Гласът му прозвуча някак си зашеметено. — Аз… не мога да си представя, че биха стигнали чак до това, ако са знаели какво търсят.

Ксандър видя как Сара прикляка зад бюрото. Огледа отново стаята, опитвайки се да навърже логически нещата.

— Според статията на Карло, той е дълъг седем инча — добави той — и около инч дебел, подвързан в стара кожа, с печата на Медичите — шест сфери върху щит.

— Явно не е бил толкова лесен за откриване. Иначе защо ще оставят такава бъркотия след себе си?

— И аз се чудя. — Той поклати объркано глава. — Карло може да е вироглав, но не е глупав. Ако някой е търсел толкова отчаяно нещо…

— Той би им го дал — чу се гласът й иззад бюрото.

— Точно така — кимна той. — Какво правиш там долу?

Измина дълга пауза, преди да му отговори.

— Може и да не е имал този шанс. — Тя се изправи и изтупа праха от коленете си.

— Какво искаш да кажеш с това?

— Долу на пода има следи от кръв, също и по крака на бюрото. Килимът е разкъсан, — Тя го погледна в очите. — Имало е борба.

— Почакай. — Той заклати глава, вече на ръба на паниката. — Какво искаш да кажеш? Но това е невъзможно. Защо ще му е на някого…

— Защото са искали да се доберат до ръкописа.

Погледите им дълго време не искаха да се разделят.

— Това не е възможно — изрече той, опитвайки се отчаяно да намери довод, с който да я убеди, да убеди и себе си, че предположението й беше нелепо. — Та това би било повторение на историята на Айзенрайх след четиристотин години. Убиват го, без да му дадат шанс да обясни? — Шокът от думата сякаш прониза цялото му съзнание. В продължение на половин минута той не каза нищо. — Той е мъртъв, нали? — прошепна накрая той. — Думите сякаш се изтърколиха от устата без негово желание. — Нали?

— Не знам.

— Заради няколко страници от някаква си теория. — Той огледа разхвърляните по пода книги. Ксандър внезапно изпита истинско сътресение. Гласът му сякаш се прекърши. — Той не би направил нищо, не би проронил и дума. Аз поне не мисля…

Някаква празнота изпълни цялото му тяло. Пренебрегвайки предупреждението на Сара, той приседна на подвижната дъска на бюрото, премести малкото куфарче до краката си и със скръстени на гърдите си ръце започна да се люлее напред-назад. Сара го наблюдаваше как се унася все повече и повече, хипнотизиран от движенията на тялото си. Тя пристъпи сред книжата и го дръпна. Хвана го за ръцете, стисна го здраво и го принуди да я погледне в очите.

— Но ти не ги познаваш. Тя виждаше как той започва да задави въпроси за собствените си мотиви и чувството си за собствена вина. Беше ставала свидетел на това явление толкова често, че нямаше как да сбърка изражението върху лицето му — размекване, което не можеше да позволи. На него или на себе си.

— Да ти кажа, не те разбирам. Изобщо не мога да те разбера. — В думите й нямаше никакъв укор, просто констатиране на съвсем обикновен факт. — Ти си способен да погледнеш на всичко това с… не знам… с такава всеотдайност… — Тя поклати глава. — Иска ми се и аз да бях способна на това. — Тя се вгледа отблизо в очите му. Още един невинен. Още един избор. — Не мисля, че можеш да обвиняваш себе си за това. — Тя задържа известно време погледа му с очите си, преди да добави: — Ръкописът. Възможно ли е да има място, където Карло да го е укрил?

— Просто така.

— Просто като какво? — отвърна тя.

— Пак на лов.

Тя не каза нищо и пусна ръцете му. Ксандър разтърка лицето си в опит да раздвижи мозъка си.

— Правилно. — Ксандър започна да се оглежда из стаята. Движението сякаш го пробуди от моментите на самообвинение. — Ръкописът. — Той кимна и се плъзна покрай нея.

— Сложи си ръкавиците — изрече настойчиво тя.

Той изпълни нареждането й, без да спира, вече съсредоточен върху една голяма купчина книги в основата на лавиците.

— А сега мисли — каза той. — Ако той е толкова умен, доколкото го познаваш, тогава къде го е скрил? — Ксандър коленичи и пъхна пръсти между голям брой гръбчета на книги със заглавия, които извикваха само някакви мъждиви спомени за съдържането им, докато изведнъж не се изправи рязко на крака. — Но, разбира се. В друга книга. — Сара го загледа, докато той, в миг забравил паниката, проверяваше останалите лавици с книги, а след това и пода. — Къде си го пъхнал, Карло? — Очите му се стрелкаха из стаята. — И къде биха го захвърлили те? — Сара вече нямаше търпение. Следотърсачът в нея се бе пробудил.

— Да пъхне кое? — запита го нетърпеливо тя.

Той сякаш за пръв път от няколко минути си даде сметка за присъствието й в стаята.

— Може да ти прозвучи странно, но според мен някъде сред тази бъркотия трябва да се намира едно доста старо издание на „Признанията на свети Августин“.