моментното изражение на паника, което го бе обзело.
Тя отново почука, изненадана от липсата на отговор.
— Търсиш ли ме? — разнесе се гласът му зад гърба й. Тя мигновено се обърна и го видя да влиза през вратата на стаята с поднос в ръка. Тя придърпа по-здраво одеялото около кръста си.
— Нося кафе и кроасани.
— Не те чух да ставаш.
— Изумен съм. — По лицето му плъзна широка усмивка, докато полагаше подноса върху масичката. — Когато станах сутринта и те видях как сладко спиш, реших, че е най-добре да не те будя.
— Сигурно ми е било необходимо. — Тя дръпна тежкото кресло до масата, докато Ксандър разливаше кафето в две чаши. Окото й се закачи в дебелата превръзка около китката му. — Съжалявам за това.
— Не се притеснявай. Портиерът имаше пълен комплект аптечка за оказване на първа помощ и беше повече от щастлив да я използва. Даже си мисля, че направо беше възбуден. Нищо не усещам.
— Радвам се да го чуя.
— Аз също. — Ксандър примига от горещината на първата глътка кафе. — Отново се опитах да се свържа с Карло от един автомат във фоайето. За нещастие, пак нищо.
— Може би още не е стигнал до кабинета си — предположи тя, докато си мажеше кроасана с дебел слой сладко.
— Не. Той е работохолик. Обикновено към седем часа сутринта вече е в кабинета си, най-късно в седем и половина. Просто не е обичайно за него.
Сара се изправи, като взе чашата си с кафе; от устата й стърчеше голямо парче кроасан. Тя извади няколко неща от чантата си до леглото.
— Ще трябва да проверим какво става. Само да си направя тоалета и можем да потегляме.
Двадесет минути по-късно Ксандър я следваше по Виа дей Панцани — широко авеню по флорентинските стандарти. Дебели, грубо одялани камъни в кафяво и сиво служеха като броня за някои от по-доминиращите сгради, груби втори братовчеди на гладко измазаните полирани магазини, сбутани между тях. Най-старият сред тях сякаш не можеше да се държи в изправено положение и като че ли се бе отпуснал върху съседните сгради. Фамилиарността придаваше на сбития ред странен вид на другарско отношение — дърво, цимент и камък, споени в едно цяло срещу времето и стихиите. Ксандър приближи Сара и тя плъзна ръката си под неговата; той не успя да прикрие изненадата си.
— Не се тревожи, докторе. В семейство Фабрици това е прието.
Ксандър кимна, макар че тя долови лекото му колебание. Продължиха по посока към катедралата. Чувството му на известно неудобство с нея като жена — очевидно нещо, което той бе установил едва предната нощ — я порази по някаква странна причина очарователно. Мислейки в момента за това, тя не можеше да не си спомни с удоволствие епизода с обличането на ризата. Стисна го леко за ръката и усети как рамото му се напряга.
— Да не ти причинявам болка? Да не е болното от снощи рамо? — попита го тя, макар и да знаеше, че не е нараненото.
— Не. Не, всичко е наред. Другото рамо беше — отвърна той. — То… май бързо се оправи. — И той разлюля като махало куфарчето, за да й покаже. — Ето, виждаш ли.
— Добре. — Тя започна леко да ускорява ход. — Тогава ми кажи какво виждаме пред нас.
Мигновеното му чувство на облекчение беше болезнено очевидно. Това беше може би най-добрият вариант, реши тя. Да скрепи чувството на съгласие с една импровизирана беседа върху историята на Ренесанса и архитектурата. В края на краищата на плещите му се бе стоварил солиден товар през последните няколко дни и тя знаеше, че едно минутно отклонение в неговия свят щеше да го отпусне. Това можеше също така да преодолее чувството му на смущение, че върви с такава красива жена. Като го слушаше само с едно ухо и от време на време кимаше или казваше „разбирам“, тя оглеждаше цялото пространство около тях за всяко подозрително или внезапно движение във все по-сгъстяващата се тълпа. Когато достигнаха Пиаца Сан Джовани, сградите постепенно изостанаха назад и туристите, които до този момент бяха крачили бавно, изведнъж рукнаха напред като пролетен поток.
Дуомо хармонично се вписваше в околната среда със своето величие, с матовите си стъкла и мраморни фасади, отразяващи ослепителното слънце. Малцина бяха обезкуражени от ослепителното слънце, фотоапарати щракаха в синкопен ритъм с нарастващото ехо от стъпките на хората. Може би по инстинкт Сара попита дали има по-спокоен маршрут до Университета. Ксандър спря и кимна наляво към една малка уличка, отделяща се от площада.
— Това е най-краткият път, но ще пропуснем двореца на Медичите и голям брой други прекрасни…
— Мисля, че засега можем да пропуснем гледките. — Сара се усмихна на младия учен и видя проблясъка от разбиране в очите му.
— Правилно. — Той кимна. — Ще минем по по-слабо натоварения маршрут.
Нежелаещ обаче да пропуснат Баптистерията — голямата издадена сграда пред катедралата, — той поведе Сара покрай стените й и спря пред най-източната врата. Вратите на Рая на Джиберти ги гледаха отвисоко, сцени от Библията се издигаха от бронза в богати лъкатушещи линии: „Прогонването от Рая“, „Жертвоприношението на Исак“, „Мойсей на планината Синай“. Ксандър гледаше в захлас. По някакъв начин скулпторът бе уловил мъката, възторга, непосредствеността в тези сцени. Сара също откри, че й е много трудно да не гледа, да не изпадне под въздействието на смайващата красота, изписана по вратите. Но един вътрешен глас й казваше, че не трябва да спират. Твърде много хора се тълпяха около тях. Тя го дръпна за ръката и го поведе към по-тесния път и сравнителното му спокойствие. Тесните очертания на почти безлюдната улица й вдъхнаха повече увереност. Дори и слънцето сякаш беше склонно да не им пречи, като се криеше зад високите стени, издигащи се от двете страни на тясната уличка.
След няколко минути пред тях се появиха първите признаци за близостта на учебното заведение — студенти, щъкащи насам-насам, неколцина от тях стиснали униформените кожени чанти, преждевременно износени от годините злоупотреба с тях. Пътят им излезе на Пиаца дел Марко — голям площад, който служеше като преден план за една красива църква и един доста внушителен манастир. Ксандър посочи към един плакат отстрани върху арка без прозорци, която беше входа на Университета. Неколцина студенти се стрелнаха забързани покрай тях.
— Сигурно е време за лекции — усмихна се той. — Иначе едва ли ще си счупят краката от бързане.
Преминаха през серия дълги арковидни проходи от червени тухли и излязоха в открит вътрешен двор с няколко дървета без листа и дървени пейки, всичките обградени от може би седем или осем тумбести малки сгради, като всяка представляваше амалгама от пестеливостта на късното средновековие и седем столетия непрекъснати промени. Ксандър се опита да си припомни в коя от сградите беше кабинетът на Пескаторе.
— Мисля, че е тази — посочи той. — Да, тя е. Със странното приведено дърво отпред. Той е някъде на първия етаж.
Двамата поеха по една от безбройните кръстосващи се пътеки, прорязващи отворения двор — паяжина от павирани ленти, свързващи всяка сграда с останалите.
Без да намалява ход, Ксандър преодоля няколкото неравни каменни стъпала в подножието на сградата, в която се помещаваше Пескаторе, отвори една грапава дъбова врата, като разсеяно я придържа, за да мине Сара. Тя разбираше, че съзнанието му е обсебено вече единствено от ръкописа, който бе прогонил почти изцяло школовката на Лундсдорф от ума му. Без да погледне дали тя го следва, той се втурна през още няколко стълбища и забърза по безлюден коридор от лявата му страна. Сара изоставаше на няколко крачки след него. Пространството около тях потъна в полумрак с тръшването на вратата зад тях, само тук- там се промъкваха самотни слънчеви лъчи. Стори й се, че дългият просторен коридор, пронизван тук-там от лъчите на слънцето, сякаш изчезваше в стена от някаква тъмна мъгла, обгърнала Ксандър в мрачното си сияние. Единствено ехото на забързаните му крачки изпълваше коридора. Тя ускори крачка, за да влезе в ритъма му. Настигна го точно в момента, когато очите му блеснаха при вида на кабинета на Пескаторе.
Изгарящ от нетърпение, Ксандър почука деликатно по дървената врата и зачака, като се облегна на нея, сякаш в очакване да долови приглушените стъпки от другата страна. Изминаха няколко секунди; отговор нямаше. Той отново почука, но този път прилепи ухо до дебелата дървена плоскост. Нищо. Той се извърна към Сара с тревога в погледа си.
