Теория на хаоса

— „Свети Августин“?

— Книга дванадесета, раздел двадесет и четвърти, поне така мисля. — Той се бе отърсил от моментната си слабост и сега беше като пружина. — Това е главата, в която обяснява виталността на интерпретацията. Това всъщност е доста налудничав и доста авангарден начин на писане върху свободата на мисълта. — Той не спираше да се оглежда из стаята, докато говореше. — Отнася се за Мойсей и как никой наистина не разбира думите на Бог, и как не ни се разрешава да го четем поради невежеството ни и така нататък. — Сара го гледаше как крачи напред-назад покрай стената с наклонена настрани глава, за да може да чете заглавията върху гръбчетата на книгите. — Доста иронично за човек, наложил всички онези строги правила на католическата догма. — Ксандър сякаш изнасяше лекция по история на теологията, но очите и пръстите му бяха ангажирани с лавиците до вратата. — Основно, това е изобличителна реч срещу догматизма. „Не ми нареждайте в какво да вярвам“ — мисли от тоя сорт. Карло винаги е мислил, че това е едно от най-важните твърдения на Августин. Говореше за него през цялото време. Това беше точно едно от онези неща, с които се сблъскваше всеки ден — борбата с тесногръдието. Всички отхвърляха онова, което той правеше с Айзенрайх. Е, явно са сгрешили — добави той, вдигайки поглед към Сара. После отново насочи вниманието си върху книгите. — Моето предположение е, че той би скрил копието на ръкописа в екземпляра си на „Признанията“. Мястото, където интерпретацията му би получила полагащото й се уважение. — Приключил с книгите до вратата, Ксандър се придвижи до средата на стаята. — Търси нещо наистина голямо и плътно. Дълго поне четиринадесет или петнадесет инча и може би два или три инча дебело със заглавието „Признания“ на латински на гърба.

Сара приклекна до него на пода и се зарови сред купищата книжа в нейния край. След около половин минута погледът й се закачи в една избледняла златна инкрустация върху гръб на книга, като голямото „С“ почти се бе изтрило. Тя вдигна книгата.

— Това ли е?

Той надзърна през рамото й и веднага скочи на крака; грабна я от ръцете й се върна до бюрото.

— Браво. А сега да видим дали го познавам така добре, както си мисля.

Ксандър разчисти място върху бюрото и положи книгата върху него, като бавно отгърна корицата му. На първата страница имаше някакво дълго посвещение до някой си Тегерман с почти неразбираем почерк. Ксандър отгърна дебелата пожълтяла страница, очаквайки да види малкия ръкопис. Пред погледа му се откри само съдържанието на книгата.

— Задънена улица? — попита Сара, като гледаше приведена отстрани.

Ксандър прелисти около три-четвърти, от книгата, без да си дава труд да й обяснява. Само оглеждаше горната част на всяка страница и продължаваше да прелиства. На около четиридесет страници преди края спря.

Сара погледна и видя малкия подвързан в кожа ръкопис, положен в центъра на изрязаните страници.

— Книга дванадесета, раздел двадесет и пети. Сбъркал съм номера е единица. — Той не можеше да скрие радостта си. Изражението му на триумф обаче мигновено бе сменено от това на пълно объркване; предната и задната корица се притиснаха една в друга с изваждането на ръкописа. Между тях нямаше нищо. Той рязко ги разтвори. Имаше само останки от изрязани с бръснач страници.

— Господи! Не им ли е стигало онова, което са направили, ами е трябвало и да го унищожат?

— Съмнявам се, че са го унищожили — каза Сара. Разочарованието й не беше толкова явно изразено като при Ксандър. — Вероятно не са искали някои хора от митницата да им задават въпроси за книга с такава подвързия. Затова и са я оставили тук.

— Но защо им е било да връщат обратно кориците вътре в „Свети Августин“?

— За да не привличат вниманието. Не знам.

Ксандър захвърли кожения калъф върху бюрото.

— И какво ще правим сега? — Тя видя как решимостта започна да изчезва от погледа му, замествайки се от спомена за смъртта на Пескаторе.

— Ами досиетата? Все трябва да има нещо, което да ни даде представа за съдържанието на книгата. — Тя се опитваше да задържи възбудата му.

— Досиета… правилно. — Нова задача. Ново препятствие към разгадаването му. — Както познавам Карло, той би бил много предпазлив. — Ксандър отново огледа стаята, като погледът му падна върху част от пода зад бюрото. — Трябва да са тук — каза той, сочейки към голям компютър в ъгъла на стаята, прикован с дебела верига към една стоманена стърчаща от стената в ъгъла греда. — Проблемът е как да се вмъкнем в него? — добави той, коленичил пред клавиатурата. Сара се пресегна през рамото му и щракна един ключ върху пулта. Екранът светна, хвърляйки синкаво сияние в стаята.

— Какво ще кажеш за това?

Ксандър дори и не се обърна към нея.

— Да, благодаря ти. Знаеш, че не това имах предвид. Той по-скоро би кодирал достъпа до тях. — Малък пулсиращ курсор се появи в горния ляв ъгъл на монитора.

— Ако е като онези в Щатите, вероятно е нищо повече от проста софтуерна защита — предположи Сара. — Имаш право на три опита с паролата, преди цялата система да блокира.

— Или в по-лошия случай да изпрати сигнал до главния компютър в мрежата и да вдигне по тревога охраната. На моя компютър имам същата защита.

— И твоят приятел Пескаторе случайно не ти е споменал паролата по някакъв повод, нали?

— Карло да направи подобно нещо? Ти се шегуваш. Да ти кажа право, изумен съм, че са успели да открият „Свети Августин“. Това си е било чиста проба късмет. Не че това ни отвежда някъде, разбира се. — Двамата мълчаливо се взираха в екрана в продължение на цяла минута.

— Каква ти е паролата? — попита го тя.

— Николо. Защо?

— Защо Николо?

— Макиавели. Нещо имаш предвид ли?

— Е, а кой е бил любимецът на Пескаторе? Августин.

Ксандър извърна глава през рамото си и се втренчи в нея със скептично изражение.

— Не е ли прекалено очевидно?

— Да имаш някаква по-добра идея?

Той се извърна към екрана и въведе думата Августин, след което натисна бутона „ентър“. На следващия ред се появи малко „х“, последвано от пулсиращия курсор.

— Единият куршум изгърмя. Остават още два. Да имаш някакви други предположения?

Сара се замисли за момент.

— Какво ще кажеш за първото му име? Как е първото име на Авугстин?

— Свети. — Ксандър отново я стрелна с поглед, този път още по-недоверчив от предишния. — Не мисля, че е имал първо име.

— Не ми помагаш особено.

— Извинявай. Аз просто… — Очите му внезапно застинаха — изражение, което Сара беше виждала и по-рано — миг на проумяване в опит да намери словесно изражение. Тя видя как страните му бавно порозовяват от широка усмивка.

— Какво? Какво се сети?

— Нищо. Трябва да е пълна лудост. — Той направи пауза. — Какво пък, по дяволите. — Той се извърна към компютъра и въведе няколко букви, натисна бутона „ентър“ и видя как системата се задейства. Програмата започна да се зарежда. От гърлото му се надигна дрезгав смях, а захиленото му лице цъфна в широка усмивка.

— Какво, какво направи?

Ксандър се захили още по-широко, без да откъсва очи от оживелия екран.

— Моника. Майката на Августин. Чичко Фройд направо вие от наслада в гроба си.

По екрана бързо прелетяха няколко пъти безсмислени инструкции и предупреждения срещу нарушаване на авторското право, преди един малък курсор да стартира началото на нова поредица от символи. Ксандър въведе още няколко команди и по екрана тръгна голяма поредица от имена на файлове.

— Програмата я познавам достатъчно добре. Надявам се само италианският ми да не ме подведе.