Теория на хаоса

може да се основава на множество сделки с висок риск, например, фермери продават от зърнените си резерви на инфлационни цени… Виж, не мисля, че трябва да ти обяснявам основите на финансовото дело. Ако зърното не върви по този начин…

— Мислиш, че ще избухне голяма паника сред хората ни. О, хайде, Тим.

— Ами тогава можеш да ми се присмееш, Марти. Нека само да проследя тези числа, да видим откъде идват позициите. При най-лошия сценарий губя един следобед.

— Наистина ли мислиш, че…

— Вече съм задал на компютъра да извърши началното проучване. Максимум два часа…

Някаква жена се размина с двамата мъже, като без да иска одраска ръката на младия анализатор с гривната си. Гилеспи почти не обърна внимание на драскотината; жената се обърна и се извини. Едва доловим знак на разпознаване премина по лицето на Чапман. Жената продължи по улицата.

— О, нищо, хайде пак — пошегува се Гилеспи. — Винаги бих могъл да прекарам два часа с нея.

Той се разсмя и се обърна към Чапман, за да продължат пътя си. Не бяха изминали и десетина крачки, когато младежът внезапно спря. Чапман видя как усмивката изчезна от лицето му. Гилеспи загуби ориентация и за момент примига няколко пъти, сякаш да прогони залепналата за очите мрежа, но не успя. Сграбчи рамото на Чапман, който наблюдаваше как лицето на младия анализатор се изкриви от спазъм. Няколко секунди по-късно тялото му се сгърчи на земята. Чапман се развика за помощ, докато приклякаше до приятеля си.

Той беше наясно, че и да дойде лекар нямаше да има никакво значение. Аневризмът на главния мозък беше смъртоносен — внезапен, необясним, макар и напълно правдоподобна причина за смъртта му.

Ранното следобедно слънце се отразяваше върху полюшващите се вълни и придаваше странно затоплен блясък на студения въздух по брега на Кейп Код. Пясъкът, примесен с падналия сняг, послушно потъваше под обувките на Антон Вотапек, чието жилесто тяло беше загърнато в дълго кожено палто. Той бе сплел пръсти на гърба си, а раменете му бяха леко провиснали напред, докато крачеше само на една ръка разстояние от вълните. Походката му беше бавна, не само поради пясъка или снега, но и заради фигурата до него, която правеше всичко възможно да се придвижва по несигурния терен. По-възрастният мъж крачеше по-надолу по склона, с което и двамата изглеждаха на един ръст; придружаваха ги двама млади мъже, с плътно прилепнали по тялото дрехи, с руски ушанки и високи ботуши, бяха напълно изолирани от дългата ивица на брега. Трима други мъже седяха в кола на около половин миля на един паркинг, отдавна забравен от летовниците. Двигателят на колата работеше.

— Както винаги, на тях не им е казано, че се срещам с теб — изръмжа по-възрастният мъж, с учестено от разходката дишане.

— Вероятно така е най-добре — кимна Вотапек. — Джонас и Лари са напълно ангажирани с първия опит. Икономическата фаза трябва да започне…

— Не си блъскай главата с такива неща, Антоне. — В тона на възрастния мъж се промъкна укор. — Войниците трябва да изпълняват заповедите и толкова. — Фраза, която бе чувал толкова често. — Твоята задача са децата. Не го забравяй. — Той се усмихна. Урокът бе приключил. — И все пак имаш право. Вашингтон беше чудесно изпълнена задача. Подреди идеално сцената.

Акцентът, макар и вече почти американизиран, се усети в последните му думи и напомни на Вотапек за първите му дни с този мъж. Дни, прекарани в прогонването на всякаква следа от акцент от собствения си глас, така че да може да заеме мястото си в един нов свят, едно ново общество, свободно от петното на миналото му. Америка. Тогава бе прегърнал идеята и не бе изгубил нищо от плама си през последвалите години.

Само че проблемът беше там, че нещата бяха тръгнали ужасно зле. Да, войната беше спечелена, усещането от очакването — на истинското обещание — дълбоко. „Но страхът беше поразил активността, самодоволството беше заменило посоката, а съпреживяването беше разводнило всичко“ — още думи от книга, която бе виждал само веднъж. На млади години Вотапек бе наблюдавал как ограниченията на Студената война бяха изцедили самия дух на Америка. Резултатът беше вманиаченост. Никакви програми, никакви призиви към бъдещето, защото никой не искаше да си цапа ръцете, да се подлага на риска от използването на властта за разпалването на истинска страст, отсъствие на самоотверженост. Всяко нещо си струваше да се преследва и по този начин нищо не бе достигнато. Прекрасният нов свят, обществото, което им бе отправило такова предложение, се бе превърнало в нищо повече от подхранваща почва за всяко еклектично хленчене, което хората можеха да си измислят. Така власт не се използваше. Това беше оскърбление към нея. А Антон Вотапек беше възпитан да се отнася към властта с по-голямо уважение. Хората имаха нужда да бъдат поучавани, напътствани. Те се нуждаеха от морална визия. Това му бе внушавал през всичките тези години мъжът, който крачеше редом с него в момента.

— От Монтана съобщават, че при децата всичко се е нормализирало — добави Вотапек.

— Както и знаехме, че ще се случи. Тридесет години, а само шест такива случая. Имали сме голям късмет. Това е изпитание за водачеството ти.

Вотапек кимна и заговори:

— И все пак… бях длъжен да предугадя проблема. — В гласа му се бе промъкнала известна нервност. — Имахме подобни вълнения и в седем или осем от другите ни бази, но успяхме да намерим начини да избегнем… Такива екстремни мерки…

— Ти поставяш под въпрос метода ли? — попита старецът.

— Не. Разбира се, че не. Просто… трябваше да съм подготвен по-добре…

— Боиш се да не повториш грешките си.

По-младият мъж кимна.

— Колко пъти трябва да ти казвам, че това не е само твоя грешка. — Старецът изгледа някогашния си ученик; в очите му имаше топлина. — Това беше неизбежно. Онези деца не бяха правилно възпитавани, нашата програма не беше най-подходящата за култивиране на правилния вид устрем, без да насърчаваме определен елемент на насилие. Ненавистта е могъщо оръжие, Антоне. По-могъщо, отколкото който и да е от нас може да си представи. Ние се нуждаехме от време, за да разберем как да я контролираме. Не можеш да обвиняваш себе си за едно определено ниво… от наивност преди толкова много години.

Вотапек остана мълчалив.

— Антоне, това чувство за неадекватност, това е резултат от последния случай… — Той направи пауза, преди да продължи: — … или защото той ти напомня за момичето?

Вотапек не му отговори веднага.

— Имаш предвид Алисън.

Старецът спря.

— Да, Алисън. — Топлината се бе стопила в очите му. — Толкова пъти сме го предъвквали, че вече ми е омръзнало дори само да го слушам. Онова беше преди тридесет години, за да се безпокоиш повече за нея. Ти направи за нея всичко, което е по силите ти. — Той потупа Вотапек по гърба. — Трябва да се връщаме. Студът вече става непоносим за мен. — Децата, Антоне. Мисли само за децата.

Сара издърпа завесите и моментално беше заслепена от слънцето. Все още с натежали от сън клепачи, тя притисна буза към ледената повърхност на стъклото, за да се разсъни докрай. До този момент само веднъж бе посещавала Флоренция — като студентка, и се бе интересувала далеч повече от младите италианци, които я бяха накарали да се почувства толкова добре дошла, отколкото от великолепието на града. А в момента, като гледаше вляво от себе си, тя видя как слънцето къпеше в лъчите си ръбестото кубе на катедралата, с вече гъста тълпа туристи в подножието й.

Тя се дръпна от прозореца и се запъти към спалнята. Почука на вратата да види дали Джаспърс вече е станал. Като имаше предвид нараняванията му, заслужаваше да си поспи още малко. Предната нощ бе положила големи усилия, за да го убеди — някъде към два през нощта, — че тя ще се чувства далеч по- удобно на дивана, отколкото на леглото. Ксандър накрая бе склонил, забравяйки етикета, на който го бе учил наставникът му, частично заради умората, но най-вече заради споменаването й за възможни нежелани гости през нощта. Кой би се справил по-добре от двамата в подобна ситуация? Разбира се, тя се бе пошегувала, но предложението й за малко не го разубеди. Усмивката на лицето й сега й припомни