Теория на хаоса

където щракна лампата и затвори вратата. Внезапната силна светлина само усили гнева му.

— Трябва да видя китката ти. — Искрената загриженост в гласа й, макар и целенасочена, нямаше голям ефект.

— О, значи сега си и лекар.

— Зная какво направих. Раната не е дълбока, но ще кърви. — Тя направи пауза, за да се извини още веднъж. — Съжалявам. Помислих си, че ти…

— Аз какво? Какво би могла ти да…

— Ти се нахвърли върху мен в мрака, а аз не понасям такива обноски. — Тя тръгна към спалнята.

Сега беше негов ред да направи пауза.

— Добре… — изрече той, а режещият ръб в гласа му бе видимо смекчен. — Мислех си, че ти си… — Той се опита да разбуди позаспалия си гняв. — Не знам. — Той тръгна към дивана и седна внимателно. — Защо се вмъкна по този начин в стаята? Защо не светна лампите? — попита той с глава, обърната към спалнята.

— Защото чух как някой изгаси лампата — обясни спокойно Сара, връщайки се с малка леко намокрена кърпа. Седна до него и го зачака да протегне ръката си. — Защо изключи лампата?

— Мислех си, че ти… че може да са двамата мъже, от които успях да се отскубна по-рано тази вечер. — Той й подаде ръката си. — А и не те очаквах толкова рано. — Остра болка прониза ръката му, когато тя започна да попива кръвта от раната. — А и защо го нямаше пиколото с теб?

— Не съм предполагала, че ноктите ми могат да бъдат толкова ефективни.

— Такива са. — Пореден спазъм на болка сгърчи лицето му.

— Защото италианския ми не е много добър, забрави ли? Нямам желание да афиширам факта, синьор Фабрици. — Тя започна да увива кърпата около китката му плътно, за да спре кръвоизлива. — Какви двама мъже?

— Точно преди града. Поиграхме си малко на Луна парк. — Сара продължаваше да притяга импровизираната превръзка. — Не се тревожи, отървах се от тях на гарата.

— Добре. — Тя се изправи и отиде до сака си, който бе оставила в дъното на коридорчето. — Ще се изкъпя. И тогава вече ще ме въведеш в подробностите.

Ксандър я загледа смаян.

— И това ли е всичко?

— Така мисля. — Тя беше заета с търсене на нещо.

— Току-що ти съобщих, че малко остана да ме прегазят, че те взех за някакъв убиец, че мога да изгубя кръвта си…

— Няма да изгубиш кръвта си.

— А ти отиваш да вземеш душ, така ли?

— Да. — Тя го загледа за момент, може би с по-голямо облекчение, отколкото искаше да демонстрира. Извади козметичния си комплект и няколко дрехи от сака, преди да тръгне отново към банята. — Притискай превръзката в продължение на пет минути. Излизам след четвърт час.

Ксандър я проследи как влиза в спалнята. Момент по-късно шумът от шуртяща вода му донесе странно успокоение. Явното й безразличие го накара да се замисли над последните няколко минути, над лекотата, с която се бе справила с деветдесеткилограмов мъж, висок сто осемдесет и шест сантиметра само за няколко секунди. А дори и да се опиташе да се самозалъже, че е бил всичко друго, освен лесна плячка, нестихващата остра болка в рамото и пулсиращата болка в китката му бяха достатъчно доказателство, че той не бе представлявал никакъв проблем за нея. В паметта му изплуваха двамата мъже, които тя бе споменала, че се опитали да я посплашат в онази пуста уличка в Ню Йорк. Не беше трудно да се досети колко лесно трябва да се е справила и с тях.

След като изчака четири минути, преди да спре притискането на превръзката си, Ксандър реши да хвърли няколко шепи вода върху лицето си и да смени ризата си. Издърпа я внимателно над главата си, пусна я на пода и се запъти към умивалника в коридорчето. Водата оказа наистина освежаващо въздействие, особено върху врата му. Дори и рамото му приветства няколкото случайни пръски.

Дръпна една кърпа за ръце и се подсуши, като без да иска ритна сака на Сара на връщане в стаята. Неловкостта му го накара да изпита известно терзание на съвестта, докато приклякаше да я намести и да пъхне вътре няколкото изпаднали вещи. Докато ги напъхваше, видя вътре пет кафяви папки, плътно притиснати открая от другия багаж. За миг осъзна, че втори такъв шанс няма да му се отдаде. Хвърли бърз поглед към банята — водата шуртеше с пълна сила. И с някаква детска възбуда полека издърпа изтърканите папки от чантата.

От кориците им го загледаха двете имена, които той бе проучвал през последните две години, плюс тази на Вотапек. Папката на Тайг беше определено най-дебелата, но представляваше най-малък интерес за него. В края на краищата Сара бе използвала неговите статии, за да събере информацията. Макар и не толкова впечатляваща от пръв поглед, папката за Седжуик изглеждаше най-подходяща за начало. Той я положи на пода и я разгърна.

Лорънс Карил Седжуик, години — петдесет и седем, роден — в квартал Парк Авеню, Ню Йорк. Богатство — от недвижимо имущество и дребни проценти в различни издателски къщи. Родителите — и двамата загиват при самолетна катастрофа през 1961 година. Ранните му години — основно под надзора на икономки и серия наставници. Преди пет години изоставя поста си на председател на корпорация „Уорън“, голяма ангажираност със силно диверсифициран акционерен капитал. Надеждни източници на информация потвърждават, че това не е била дружеска раздяла, въпреки написаното в пресата. Носи се слух, че е манипулирал няколко търговски къщи, някои от които са причинили големи проблеми на високопрофилирани банкови къщи. Съветът на директорите на корпорация „Уорън“ разкрива навреме измамата, за да предотврати по-големи загуби и тогава бързо иска оставката му.

Ксандър прехвърли по-надолу страницата; бяха основно факти, които или бяха несъществени, или бяха публично достояние. Училища „Диърфийлд“, Принстън; два брака, завършили с развод; една дъщеря в частна академия нейде в Швейцария. Нищо особено, ако изключеше една много тревожна информация: две години в Итън, ангажиран в нещо под името „независимо изследване“, преди постъпването му в „Диърфийлд“. Годините — 1954 и 1953. Ксандър се вгледа в числата. Тайг, помисли той. Същият период от време. Сара явно също бе видяла връзката. Отстрани на полето имаше малка червена отметка. Ксандър прелисти страницата и продължи да чете.

След „Уорън“ създава нещо като клика около себе си; смесица от някои от по-могъщите фигури от света на финансите. Някои по-известни имена: Саймън Максуел от „Леман“, Диана Кокс от „Морган“ и Мартин Чапман с групировката „Хелпърн“. Какво възнамерява да прави съвместно с тях, остава загадка за читателя.

Ксандър се зачуди защо не се споменаваше последната компютърна авантюра; това изглеждаше като очевиден отговор на въпроса.

На това място докладът правеше необясним скок. Беше очевидно, че няколко параграфа са били отстранени и е бил направен доста неумел опит за съшиване на изрязаното. Потокът на доклада се бе накъсал, препратките към изчезналите части от него — изтрити, за да се поддържа номера. Очевидно през последните няколко месеца се бе случило нещо, което съставителят на досието бе решил да не включва. Непоследователността беше повече от очевидна. Свързано е с компютрите, помисли той. Но защо са премахнали този раздел? Та това е явната връзка към Тайг.

Шуртенето на водата от банята изведнъж го стресна. Ксандър проумя, че има на разположение не повече от три минути да прехвърли набързо папката с Вотапек и да се върне на дивана, преди Сара да излезе от банята. Бързо отвори папката с материалите за Вотапек. Не бяха много, но във всички случаи съдържаха повече, отколкото му бе известно на самия него. Той зачете.