Теория на хаоса

— Тогава ще трябва да се погрижите за това.

Изминаха няколко секунди, преди Чапман да отговори:

— И продължавам да изкупувам тези позиции, докато…

— Това ще стане ясно, когато стигнеш достатъчно далеч.

— Значи наистина се каним да го изпълним докрай?

Последва нова пауза.

— Мислех, че сме го изяснили?

Тишина.

— Разбирам.

— Мислете за него като за експеримент, Мартин. Една контролирана околна среда за изпробване на реакцията. Нека се уверим, че околната среда наистина е контролирана.

След секунда събеседникът му затвори.

Чапман се облегна на стола и се обърна да погледне небето през прозореца на кабинета си на петдесетия етаж. Седжуик винаги му ги сервираше такива — заповедта се изпълнява докрай и толкова. Чапман беше с него от последните дни на корпорацията „Уорън“, част от драстична реорганизация, която бе оставила Седжуик буквално изолиран. Но дори и тогава, мъжът бе проявил пълно равнодушие към загубата на 60 милиона акционерен капитал. Само след три месеца отново бе стъпил на краката си и продължи да напредва. Чапман никога не го бе запитал как бе успял да го направи. Това беше част от аурата. Това беше и причината Марти да остане толкова близо до него. Седжуик бе извоювал доверието му.

Той си пое дълбоко дъх и натисна бутона на интеркома.

— Какво ще кажеш за един малък обяд, Тим? Да ме въведеш, докъде си стигнал.

— Черпите ли?

— Разбира се. — Той направи пауза. — Нали винаги аз черпя?

Той освободи интеркома и протегна отново ръка към телефона.

Хотел „Донато“ очакваше синьор Фабрици и жена му от Неапол за един продължителен уикенд. Италианците никога не оставяха паспортите си на портиера. Сара бе уредила всичко, включително и бутилката шампанско в стаята. Може би бе наясно, че Ксандър щеше да има нужда от нея. Като се вземеше предвид абсурдността от последните няколко часа, той беше на ръба да направи нещо неразумно. Почти не се тревожеше от абсолютното си неблагоразумие, което бе проявил на гарата, като последва преследвача си. Онова обаче, което го бе изкарало окончателно от релсите, беше усмивката на мъжа. Той се опита да прогони тези мисли, докато сядаше на дивана и качваше краката си върху малка масичка.

През прозореца струеше жълто сияние и хвърляше неприятен отблясък в очите му, докато обмисляше дали да не дремне. Знаеше, че има време — Сара трябваше да пристигне след два часа. Докато се опитваше да си намери място така, че уличната светлина да не дразни очите му, той успя да събере енергия, колкото да раздвижи плещите си. Очевидно трябваше да се напрегне доста.

Изправи се с усилие от дивана. Реши да предпочете студения въздух на флорентинската нощ и излезе на балкона с метален парапет, който се издигаше шест етажа над Виа дей Пацани. Резкият повей на вятъра изби от главата му всички помисли за дрямка. Гледката от лявата му страна обаче беше това, което го накара да забрави изцяло умората си.

Дон Кихот и верният му оръженосец Санчо. Дебелият и ниският беше отляво, а високият и слабият — отдясно. Неуважението му към може би най-изумителния архитектурен ансамбъл го накара да се усмихне. Окъпани от ярките светлини, Дуомо и Кампаниле го гледаха — централното око от матирано стъкло на катедралата проникваше в дълбоките сенки, хвърляни от мощните лампи трийсетина метра по-надолу. Очевидно техните създатели са били повече художници, отколкото строители. На Ксандър му се стори, че двамата сякаш бяха заели позиция в очакване на неизвестна атака, спокойни в компанията на другия. Имаше нещо безкрайно успокояващо в тяхното търпение.

Студът започна да пронизва гърба му. Той се вгледа с копнеж в блясъка на градската улица под краката му и се върна обратно в стаята, затваряйки плътно двете френски врати. В зловещ синхрон с изщракването на бравата звукът от вкарването на ключ във вратата на стаята накара кръвта да се оттегли от лицето му. Образите от флорентинската нощ мигновено излетяха от главата му. Мястото им веднага бе заето от една прекалено жива представа — усмивката на брадатия.

Умът му трескаво запрепуска, докато през това време гърбът му замръзваше опрян о ледената врата. Той се почувства напълно изолиран, прикован към стъклото, заловен в капана на гневната светлина от настолната лампа. Дръпни се от светлината, дявол да те вземе! Дръпни се от светлината! Думите, произнесени от неизвестен източник дълбоко в него, го пронизаха, а секундите продължаваха да препускат безмилостно. Той се втурна към лампата, за малко щеше да удари пищяла си в ръба на стъклената масичка, преди да се добере до ключа на лампата. Стаята потъна в полумрак; само мекият отблясък от уличното осветление хвърляше странни очертания върху стените. Той дочу деликатното завъртане на дръжката на вратата и изскърцването на пантите и се хвърли надясно зад детинското прикритие на едно кожено кресло, заемащо съвсем подходящо място в ъгъла. Широка ивица от светлина започна да прониква в стаята, докато през това време той трескаво се озърташе за нещо като оръжие. Окото му се закачи в овалните очертания на бутилката с шампанско; Ксандър я улови за шийката и я дръпна към себе си, готов да я използва всеки момент. Той затаи дъх и се опита да успокои картечния ритъм на сърцето си; беше повече от сигурен, че бумтенето му се чува и до другия край на стаята.

Нечия сянка изпълни пространството между затворената врата и касата, плъзна по тавана и докосна крехкото му укритие. Слушаше напрегнато отмерените стъпки да напредват в стаята, без да мръдне и на милиметър. Внимателни стъпки, пробващи почвата. Думата професионалист в миг изпълни съзнанието му, като още повече напрегна пръстите и дробовете му и той усети как и малкото останала му енергия започна да се изплъзва от мускулите му. Фигурата напредваше сантиметър по сантиметър, като от време на време разсеяната светлина от улицата изваждаше от мрака ту ръка, ту китка. С един отчаян пристъп на енергия Ксандър изскочи от ъгъла и се хвърли върху неясните очертания на ръка в полумрака. Другата му ръка замахна с бутилката върху безплътния контур на фигурата.

Усещането, което изпита в следващия момент, беше съвсем неочаквано. Някакъв остър като игла предмет се заби в меката част на китката му, изтръгвайки импровизираното оръжие от ръката му. Прорязваща болка се стрелна по ръката му, докато в същия миг нещо издърпа пода под краката му. Той се стовари по гръб върху пода с ръка, все още владение на тайнствения нападател, чиято подметка притисна безмилостно шията му; натиск, достатъчен да неутрализира всякакви опити за движение с изключение на задъханото му дишане. Парализиран повече от собствения си страх, отколкото от останалото, Ксандър зачака финалния удар.

Такъв обаче не последва. Желязната хватка около китката му се разхлаби, а в следващия момент и подметката се отмести от шията му. Ксандър остана да лежи на пода свободен, но замаян. Той бавно издърпа ръката си и опита да се изправи на крака, но болката в рамото му не му позволи да се надигне. Сгърчен на пода и стиснал китката си с другата ръка, Ксандър вдигна поглед. Над главата му се бе надвесила Сара.

— Господи! — В гърлото му се надигна буря от емоции — не беше сигурен дали да избухне в гняв, или да се отпусне успокоен. — Какво правиш, по дяволите?

Той отново направи опит да се отлепи от пода, но не успя, разумът му все още беше прикован върху режещата болка в рамото.

— Какво правиш, по дяволите? — повтори той.

Сара се пресегна под мишницата му и опита да му помогне да се изправи на крака. Той почти инстинктивно се дръпна назад. Унижението, което беше изтърпял, прикован на пода, без да може мръдне, не можеше да бъде опростено с просто протягане на ръката. Усети как някаква топла течност се плъзна между пръстите му — беше кръв от раната на китката му. Мъчейки се да прогони бумтенето в главата си, той се изправи до седнало положение на пода, като през цялото време гледаше да се държи по-далеч от протегнатата й ръка.

— Добре съм. — Не направи особен опит да прикрие гнева и безсилието си. — Нуждая се само от превръзка на ръката си.

— Не си добре — отвърна тя в очакване той да се изправи, преди да се отправи към малкото коридорче,