Антон Вотапек. Роден през 1934 година? Има съмнение по отношение на автентичността на ранното му детство — родители, дата на раждане и др. Информация, достоверна за периода — едва след седемгодишна възраст. С нищо незабележимо израстване, последвано от три години в Чикагския университет като дипломант, една година като кандидат на науките в образованието. Докторска степен от Колумбийския университет по социология, последвана от няколко години работа извън граница по различни стипендии. Завръща се в САЩ през 1963 година, като заема пост в групата „Кахил“ — авангарден образователен форум, имащ за цел да съживи системата на образование в основното училище. Възниква въпрос за взаимоотношенията му с Артър Кахил. Има признаци, че при борба за контрол в правителствения съвет на директорите, Вотапек е бил изритан. Подава оставка през 1965 година. Плановете за „Център по обучение“ (по-късно известен като проект „Темпстън“) — започват в края на 1966 година.
Ксандър прехвърли набързо следващите няколко параграфа и научи още малко подробности за трагедията, разиграла се през август 1969 година, но тя не успя да задържи особено вниманието му. И въпреки това, по някакви причини, той отново бе изпитал онова чувство за непълнота на информацията, че някаква припряна работа на рязане и слепване е била извършена и при Вотапек, която премълчаваше много неща, но която ясно загатваше, че има още много. Не се споменаваше за никакви имена, свързани с „Центъра по обучение“ — деца, учителска колегия, спонсори. Нищо. В действителност информацията, като се изключеше много загадъчното първо изречение за първите години на Вотапек, можеше да бъде намерена от всеки що-годе опитен изследовател. Не, ставаше ясно, че докладът сочи нанякъде, но нечия ръка бе изтръгнала пътепоказателя от мястото му, сякаш само за да раздразни любопитството на изследователя или на читателя.
Много му се искаше да разлисти и последните страници, но неохотно се насили да пъхне обратно папките в сака. Изправи се с усилие на крака — този път рамото му вече не беше така сковано, както преди четвърт час. Наметна хавлията около врата си и след като видя, че няма да има време да стигне до дивана, се обърна към умивалника, тъй като през това време Сара излизаше от спалнята.
— Радвам се да те видя здрав и читав. Не ти ли изтече кръвта, докато бях в банята?
Беше облякла панталон и пуловер с висока яка. Косата й беше опъната назад в кок; червеният цвят на косата й сега още повече биеше на очи. Това беше първият път, когато Ксандър забеляза промяната.
— Различна е, нали?
— Кое?
— Косата ти.
— Ти не си единственият, който днес е имал неканени гости. — Сара седна на дивана и започна да разлиства едно от списанията върху масичката за кафе. — Надявам, че са ти били интересни — каза тя, без да вдига поглед от списанието.
Ксандър трепна за момент, после продължи да подсушава врата си. Запъти се към нея с възможно най- небрежната походка.
— Да намеря кое за интересно?
— Папките. В чантата ми. — Тя вдигна глава, без следа от обвинение по лицето си. — Запълниха ли някои празнини в знанията ти?
— Някои. — Той проумя, че беше безсмислено да се прави на глупак. — Как разбра…
— Много просто. Оставих чантата закопчана.
Ксандър се извърна рязко към багажа й. Беше я забравил отворена. Наистина не ме бива за тия игри, помисли си той.
— Как е ръката ти? — продължи тя.
— По-добре, благодаря.
Той бе застанал до вратата на спалнята, готов да поднесе обяснение. Вместо това се усмихна, влезе в стаята и започна да разопакова багажа си. След като разрови слоевете дрехи, той откри, че му е трудно да прогони от мислите си жената, която си седеше спокойно в другата стая, и която съвсем спокойно бе разобличила нахалството му, без дори да повиши тон. Дали това беше същата личност, с която само преди няколко дни се бе срещнал на чаша чай? Не. Това поне беше ясно. Косата, откровеният й тон, очите. Имаше самоувереност, която определено бе присъствала и преди, но която сега я характеризираше специално. Може би най-добре беше да не задава въпроси. И въпреки това удивлението му не намаляваше.
След като откри една немного смачкана риза, той се върна във всекидневната, като през това време се опита да я облече, без да повдига дясната си ръка.
— Искаш ли да ти помогна? — попита Сара и захвърли списанието върху масата.
— Благодаря ти. — Този път щеше да приеме помощта й.
Той й подаде ризата, обърна се с гръб към нея и отпусна ръце до тялото си. Тя бавно намести ръкавите по протегнатите му пръсти и бавно издърпа яката по врата му, като спусна ризата върху раменете му. Докато я пускаше, тя докосна с пръсти раненото му рамо, сякаш за да се извини. За някой, който се бе опитал да го накълца само преди двадесетина минути, внезапната й нежност беше приятна изненада.
— Имаш хубав гръб, доктор Джаспърс.
Коментарът и го свари съвсем неподготвен. След дълга пауза той успя да заекне:
— Аз… аз греба.
— Това обяснява раменните мускули.
Силна топлина внезапно обля цялото му тяло. Той продължи, без да се обръща към нея, като се опита да се закопчее по възможно най-бързия начин:
— Имам една от онези машини… в апартамента ми… имитатор на лодка с гребла. — Той затъкна ризата в панталоните си с изненадваща бързина и заобиколи дивана на път за умивалника. — Опитвам се да тренирам всеки ден… с имитатора…
— Виждам. — Тя отново бе седнала с усмивка на лицето. Ксандър откри, че му е трудно да посрещне погледа й.
Без да има някаква причина, той пусна чешмата и започна да си мие ръцете.
— Да, добре е… рамото ми вече е по-добре. — Той изплакна ръцете си, подсуши ги леко с кърпата до огледалото и се обърна към Сара. Опита се да изтръгне най-добрата си усмивка. — Какво ще кажеш за една вечеря?
— Да. — Тя го погледна и се пресегна към менюто по средата на стъклената масичка. — Изглежда имат богат избор.
— О. — Ксандър се смути още повече. — Аз си мислех, че…
— Като имаме предвид какво се е случило и на двама ни днес, мисля, че ще е по-добре да вечеряме в стаята. Просто за безопасност.
Той кимна неловко.
— Добре. Изглежда… правилно.
— Плюс това ще имаш възможността да ми разкажеш какво мислиш за онези папки, преди да се срещнем утре с Пескаторе. — Тя се съсредоточи върху менюто, макар че думите й сякаш изведоха Ксандър от моментния му ступор.
— Карло — промърмори той. — Знаеш ли, Карло го нямаше в Милано.
Сара вдигна рязко глава; всички следи от усмивка бяха изчезнали от лицето й.
— Това необичайно ли е за него?
— Не. — Ксандър седна редом с нея.
— Но сега ти се струва необичайно.
— Да. — Той кимна, повече на себе си, отколкото на нея. — Струва ми се необичайно.
Тълпите от служители, излезли в обедна почивка, изпълниха улиците. Мартин Чапман бе потънал в дълбок разговор с младия си адвокат — обсъждаха зърнената криза между залъците от сандвич с чили. Том Гилеспи изтри устата си със салфетка, докато крачеха.
— Тогава компютрите са се прецакали, Марти. Казвам ти, този рязък скок за последните две седмици
