Теория на хаоса

замръзнал храст, посаден близо до фасадата на сградата. Тя се обърна към Ксандър и посегна да поеме куфарчето от ръката му. Той повтори маневрата й и се приземи до нея. Пъргавината му я изненада.

Оправиха дрехите си и изтръскаха полепналите по тях сухи листа, след което бързо се придвижиха до арката, обратно през проходите от червени тухли. Не говореха. Всичко бе протекло само за десет минути. Десет минути задавено дишане, с ручейчета от пот, стичащи се под дебелите им палта, десет минути безмълвен страх и възбуда. Десет минути бягане от сенките, позволявайки на играта да си играе с тях, и всичко това заради една нищо и никаква дискета, която си лежеше кротко в едно невзрачно дипломатическо куфарче. Докато се придвижваха гласовете около тях, другите хора вече не представляваха повод за тревога. Въпреки това Ксандър продължаваше да стиска ръката на Сара, като си даваше сметка, че тя отново беше под контрол, тъй щастлив да се остави под нейните грижи, да я следва, натоварвайки я с всичката отговорност. Той бе открил файловете. Тя щеше да им намери сигурно място.

Прекосиха площада и се насочиха към широкото авеню на Виа Кавур, чиито тълпи сега бяха безопасно убежище от двамата мъже, за които съзнаваха, че не са далеч зад тях. Сливайки се с благодарност с тълпата, семейство Фабрици вървяха хванати ръка за ръка. Кокалчетата на Ксандър започваха да побеляват с всяка измината секунда от напрежението, което предизвикваше куфарчето в ръката му. Разумът му беше концентриран навсякъде другаде, само не и върху заобикалящите ги хора. Ксандър беше разтърсен, но за пръв път той не усещаше нито объркване, нито смайване. Вместо това изпитваше само ярост — ярост от разрушението, от студеното безразличие към живота на негов колега, от злоупотребата, стоварила се върху него и работата му, и, може би най-показателното, гневът срещу хората, превърнали жената до него в някого — в нещо — толкова вкаменено в света, който бяха създали. Той не можеше да забрави появилия се в очите й ужас, когато бяха в тунелите. Никога нямаше да го забрави.

Все още потънал в мисли, Ксандър осъзна, че е застанал пред малка сграда, чиято фасадна стена представляваше монолитна плоча от стъкло. Бяха му потребни няколко минути да разбере какво представлява — малко кафене, претъпкано с местни жители и туристи, които си пиеха сутрешното капучино. С отварянето на вратата над главите им иззвъня камбанка. Сара го поведе към една маса, сгушена в най- уютния ъгъл — достатъчно далеч от другите, за да не ги чуват, и достатъчно близо, за да не привличат излишно внимание.

— Сякаш се въртя в кръг с тебе — усмихна се тя с небрежно кимване, изражение, което Ксандър намери много трудно за имитиране. Тя беше напълно спокойна.

Той седна изумен.

— Наистина ли? — Той кимна, после спря. — Не разбирам.

— Хотелски стаи, кафета. Става като схема. — Тя оправи палтото си и добави: — И се опитай да изглеждаш по-спокойно. В Италия сме.

Той взе куфарчето си в скута с приближаването на сервитьорката.

— Каквото и да означава това.

Контрирайки с нещо, което много трудно можеше да се нарече усмивка, Ксандър я попита:

— Капучино?

Усмивка съпроводи отговора й.

— Si.2

— Due, prego.3 — Сервитьорката кимна и отиде на друга маса. — Италианският ти се подобрява.

— Grazie, bello.4 Но настроението ти не.

— Може и да ти е смешно, но чакам двама едри мъже…

— Те няма да дойдат тук. — Тя се приведе над масата, сякаш обясняваше нещо много елементарно. — Прекалено обществено място. Те очакват да продължим да бягаме. И затова ние не продължихме да бягаме. — Авторитетна усмивка се плъзна по устните й. — Така че наслаждавай се на кафето, когато дойде.

Ксандър прие закачката. Разбира се, че тя знаеше какво прави. Щеше да е глупаво, ако мислеше по друг начин. Просто начинът й на поведение вдъхваше успокоение, съумяваше да се справи с всяка ситуация с такава лекота, с такова самообладание. Може би затова епизодът в тунелите бе останал толкова изолиран.

— Какво стана там, долу?

— Измъкнахме се. — Тя издърпа шала от врата си и го преметна върху облегалката на стола.

— Не, нямах предвид това. Исках да кажа долу в тунелите. Ти ми се стори…

Почти неуловимото напрежение, появило се в плещите й, го накара да спре.

— Бях се зареяла някъде ли? — Тя го погледна в очите. — Това ли се канеше да кажеш?

Той се спря, преди да отговори.

— П-предполагам… Да.

— Не е необходимо да предполагаш. Това е много добър начин за описване.

Ксандър усети, че това не беше най-подходящата тема за разговор.

— Да. Така е. — Пръстите му се заиграха с ръба на покривката. — Там долу… се почувствах малко като изгубен. Предполагам, човек никога не може да свикне с тия неща. Каквито и да са.

— Засега това са ръкописът и файловете. И тримата мъже в Щатите, които едва започват играта си. — Тя видя, че думите й имаха ефект. — Нали ти каза, че по това се различава от Макиавели — един град не е достатъчен? — Капучиното пристигна. Сара изчака да останат сами и тогава продължи: — Каквото и да се е случило там в тунелите, каквото и да си изпитал в онзи офис, не трябва да забравяш, че онези мъже и тези файлове са най-важното нещо. Фокусът. Съжалявам, ако това те плаши или дразни, но наистина друга алтернатива просто няма.

Той остави думите да попият в съзнанието му.

— Ти си права… Аз… не трябваше да питам.

— Не става въпрос кой е бил прав и кой не. Оценявам загрижеността ти, наистина, но никой от двама ни няма право да се разсейва с такива неща. — Тя изчака, после се усмихна. — Значи има три версии. Това улеснява страшно много задачата ни.

— Да… така е. — Беше му необходима минута, за да събере мислите си. Отпи от димящото кафе. — Съгласно тези файлове, той е открил немския превод преди около три месеца в Белград. Цялата работа се мистифицира все повече и повече. До този момент никой никога не е…

Думите му бавно потъваха нейде. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Искреността в гласа му беше толкова искрена. Толкова нежна.

Какво се беше случило в тунела? Беше прекалено лесно да се обясни като някакъв мигновен проблясък в паметта: голите крушки, люшкащото се тяло, животът, който не бе успяла да спаси. Жертвоприношение.

„Веднага мога да елиминирам хората на генерал Сафад! И да сложа край още тук. Но ако не го направя, рискуваме да загубим момичето.“ Пращенето от статичните изпразвания изпълват приемника, докато съобщението се появи на екрана на компютъра.

ОТЛОЖИ. ЗАДРЪЖ ПОЗИЦИЯТА.

Още едно задържане! Без никаква причина. Тя можеше да избие всички и да сложи край на заплахата. Но отлагането… Никога нямаше да може да се промъкне. А тя й бе казала, беше обещала на Джесика, че ще дойде да я вземе, но сега… Какъв избор би имала? Какъв избор би могла да направи?

— … интересното е това, че в предисловието се споменава, че е окончателната версия на ръкописа, като при това се позовава на две по-раншни копия. Следователно имаме общо три на брой. — Ксандър спря, видял, че Сара го гледа втренчено. — Добре ли си?

За момент тя не каза нищо.

— Да — отрони след малко тя и се усмихна. — Три копия.

Ксандър върна усмивката, без да е сигурен какво става.

— Знаеш ли, че ти ми каза нещо там… в тунела… името на едно момиче. Джесика.