Теория на хаоса

Миризмата на учебно заведение го блъсна веднага в ноздрите, още с навлизането в крилото по европейска история. Въздухът наподобяваше вкуса на влажен картон, поръсен с прах. Пое дълбоко така добре познатата атмосфера и малко остана да се блъсне в млада жена, чиято строга осанка издаваше със сигурност принадлежността й към научната администрация. Единствено плътното му прилепване към стената му спести открития сблъсък. Той се усмихна и продължи. Няколко лампи светеха, но залите бяха изненадващо празни. Нямаше смисъл да подлага на излишен риск късмета си. След случилото се във Флоренция очевидно нямаше почти никакво желание да се сблъсква с каквато и да е охрана между стените на Института. Кабинетът на Карло. Лудият бяг през подземните тунели. Научените уроци. Дори беше стигнал дотам, че да си промени външността. Сара бе споменала няколко неща, които в Ню Йорк бяха прозвучали глупаво, но сега той служеше повече на предпазните мерки, отколкото на собствената си наивност. Бе обърнал пътя на косата си отляво надясно, бе оформил няколкодневната си четина в някакво подобие на брада и си бе облякъл още две фланелки с къси ръкави, за да придаде на слабата си фигура повече академична тежест. Със сигурност не би успял да заблуди професионалист, но едва ли някой от колегите му отпреди четири години щеше да го разпознае.

Придвижи се по коридора и стигна до втората врата отдясно. Побутна стъклото с пръст и стаята се откри пред погледа му. Три колони с библиотечни рафтове, заедно с високи до тавана конзоли, побираха няколкостотин книги, някои скоро възползвали се от дълго чакани грижи, други затрупани и обречени на бавна и безболезнена смърт. Изпита чувството, че си е пристигнал у дома. Роден дом. Както винаги малкото слънце, което си бе пробило път в стаята, се отразяваше от повърхността на старото му бюро. Книгите бяха навсякъде, но въпреки това той. виждаше нишата, бюрото, креслото. За момент, озовал се на пътя на блестящия лъч, той се върна в миналото — седнал в креслото и малките й ръце се плъзгат по раменете му, а бузата й се отърква о неговата.

Главата му се замая, стаята внезапно помръкна, сякаш остана без въздух. Нея я нямаше. Нямаше ги леките докосвания, тихите ласки, нямаше го ароматът на люляк да прогони желанието. Ксандър се загледа в откритото пространство и бавно се насочи към нишата. Пръстът му проследи очертанията на ръба на креслото. Две години. Той бе изгубил две години от живота си след Фиона. Не в обичайния смисъл на думата. Той не бе станал отшелник, нито бе вдигнал безсилно ръце в самосъжаление. Вместо това се бе отдал напълно на работата си. Макиавели отново се бе превърнал във фокус, само за да стане неговият трамплин към „новото право“. Нещо, което го бе грабнало и завладяло изведнъж. Не си беше правил труда да се пита защо. Стигаше му, че го откъсва от лошите му мисли. Дори и Лундсдорф го бе одобрил. Колко иронично, помисли си той. Тайг и Седжуик. Те го бяха накарали да направи пълен кръг — да се върне в Института, обратно в нишата.

Флуоресцентното осветление изведнъж блесна ярко над главата му и Ксандър рязко се обърна.

— Простете. Не исках да ви безпокоя.

Дребен човечец кимна към него, а очите му се стрелкаха из стаята, преди да се спрат върху един рафт до стената. Ксандър го проследи с поглед как се плъзга покрай стената, прокарвайки показалец по редиците от книги, как се спира от време на време и после пак продължава. Той продължи така още няколко минути, докато изведнъж не издаде рязко възклицание и издърпа дълго търсения том от рафта и го положи на близката масичка. Мъжът изглеждаше толкова на място, докато прелистваше книгата: износеното сако, леко хлътналите рамене, пълното безразличие към всичко и всички в радиус от сто крачки. С изключение на зализаната назад коса. Суетната му проява никак не се връзваше с околната обстановка. Мъжът вдигна поглед и улови погледа на Ксандър. В очите му нямаше никакво доброжелателство, нямаше никакво кимване, съпроводено с усмивка. Усмивката впрочем се появи след няколко секунди. Тънките му устни раздвижиха хлътналите бузи.

— Пак не го открих — произнесе дребният мъж със североевропейски акцент. Холандски, швейцарски, германски — Ксандър не можа да го определи.

— Жалко.

— Да. — Той рязко затвори книгата и я върна обратно на мястото й върху рафта. После прекара ръка през косата си. — Явно съм сбъркал залата.

— Да. — Двамата отново се загледаха един друг; погледът на мъжа беше лишен от всякаква реакция или емоция. — Извинете, че ви обезпокоих.

Той тръгна към вратата, извърна се за последно кимване и излезе от стаята. Вратата хлопна зад гърба му.

Ръцете на Ксандър се разтрепериха; беше реакция не толкова на внезапната поява на мъжа, колкото на самото място. Беше си позволил да се отпусне. Беше нещо, което Сара никога не би одобрила.

На слизане към главния етаж мисълта му вече беше заета с късчетата информация, които бе успял да дешифрира от бележките на Карло. Бръснещ вятър го приветстваше, докато ускоряваше хода си през колонадата; ускореният ход носеше така желаното раздвижване на системата му. Заключи я далеч от теб; изолирай я в онази стая. Чувството на безплътност се завърна, прекалено познато от съвсем близкото минало на предния ден — в очите на Сара.

Чикаго, 4 март, 5,14 ч.

Джанет Грант обви безжизнените пръсти на мъжа около пистолета, като нагласи ръката му върху възглавницата както й бе наредено. До този момент никога не бе отнемала човешки живот, а загиналите във Вашингтон тя бе възприела като нещо, независещо от нея. Действията обаче от изминалата сутрин не можеха така лесно да бъдат заличени от съзнанието й. Старецът ги бе нарекъл „нейното наказание“. Заради Егарт.

Тя огледа стаята. Компютърът продължаваше да жужи, екран след екран с файлове се превъртаха върху монитора и се изтриваха един след друг. Не й казаха защо е необходимо да бъдат заличени всичките; не беше нейна работа.

Тя седна на един стол и зачака, загледана в безжизненото тяло на Чапман на леглото. Явно самоубийство. На човека, който бе подложил на съмнение процеса.

Това беше урок, който Джанет Грант нямаше да забрави скоро.

Сара се бе върнала късно от Лондон предната вечер, но към 6,45 часа вече бе свършила доста работа. Откриването на стария й приятел Томи Карлайл, шеф на криминалния отдел към министерството на правосъдието, в „Олд Ебит Грил“ не се бе оказало трудно. Закуската в 6 часа с пазачите и силното черно кафе, приготвено толкова рано само за специалните клиенти на „Грил“, беше част от ежедневната й рутина. Също както и костюмът й със съвършена кройка и папийонка, известна сред някой кръгове във Вашингтон. Той се бе оказал очевидния избор, като се имаше предвид какво търсеше тя.

— Трябва да видя някои папки — започна тя.

— И разбира се, имаш разрешение от правителството.

Сара се усмихна.

— Томи, казах, че е услуга, а не бизнес.

Той направи пауза, после кимна.

— Разбирам. И какви са тези папки?

— Старите.

— Колко стари?

— От онези, които вече не ги държат по компютрите. — Сега беше неин ред да направи пауза. — Дето се съхраняват в „Д-пет“.

Очите му за миг се присвиха.

— „Д-пет“ значи. — Усмивката му определено беше изкуствена. — И откъде знаеш за съществуването им?

Сара не каза нищо; очите й не се отделяха от неговите.

— Съжалявам, скъпа — поклати глава той подир няколко секунди. — Това е извън областта на услугите. Да не споменаваме хаоса от изминалата седмица; охранителните системи бяха затегнати навсякъде в града. Станахме доста внимателни.

— Няма да открадна абсолютно нищо, Томи, обещавам. Всичко, от което се нуждая, е ниво седем…