Теория на хаоса

Хей, тогава аз съм щастлив да скоча в първия самолет за Вашингтон. Не мисля обаче, че случаят е такъв. Считам, че информацията, която ви дадох, събрана с онова, което е открил Джаспърс, може да се окаже единственият начин да разрушим плановете им.

Изригването му истински я изненада — искрено възмущение на човек, когото тя бе имала за нищо повече от един аналитик, озовал се внезапно в съвсем чужда за него стихия.

— Колко е хубаво, когато видиш, че във вените на един бюрократ тече човешка топла кръв.

— Бюрократ? Вие имате огромен късмет.

— Не се тревожете, никой не разполага с времето да ви обвинява вас или когото да било другиго.

— Не се тревожа. — Той вдигна каничката с кафе, завъртя остатъка в нея и изля всичко в чашата си. Ароматът беше достатъчен да надвие вкуса, какъвто и да беше той. — И така, точно колко важен е Скентън?

— Ще ви дам да разберете, когато му дойде времето.

— Точно там е проблемът — отвърна Стайн. — Аз ви казах онова, което зная. Така че според мен сме стигнали до етапа, при който вие ми връщате жеста и ме осветлявате за онова, което сте открили двамата с Джаспърс.

Сара се обърна и изгледа Стайн; шкембето му бе провиснало чак до края на облегалката на креслото.

— Пък аз си мислех, че вие сте добрият самарянин. Не съм очаквала, че ще поискате нещо в замяна.

— Две глави са по-добри от една, нали така казваха?

— Може би. — Тя седна до него и се усмихна чаровно. — Първо обаче имам нужда от една услуга. Предполагам, че имате достъп до папките ми.

— Да — отвърна той с повече въпросителна интонация.

— Добре. Тогава ще ви се наложи да изтриете няколко страници от тях.

— Какво! — Малко остана Сара да изтърве чашата с кафето в скута си. — Искате от мен да унищожа строго секретна информация, така че никой да не може да се добере до, нея? Защо, по дяволите?

— Потвърждение, Боб. Потвърждение.

— Пуснете пистолета или ще бъда принуден да застрелям доктор Джаспърс право в гърдите.

Гласът на Ганц беше спокоен, без никаква следа от седемдесет и няколкото години отгоре в гласа му или в движението, с което стана и затвори вратата. Ксандър остана заслушан в изтракването на пистолета на Ферик върху килима. Ганц пристъпи надясно, без да сваля и за миг поглед от двамата натрапници и се пресегна да включи един лампион. Всички примижаха едновременно. Ганц измери с поглед Ксандър. Сините му очи бяха донякъде смекчени, дори топли, макар и не съвсем, като се имаха предвид обстоятелствата.

— Кой е той? — попита Ганц.

На Ксандър му бяха необходими няколко секунди, преди да проумее, че въпросът беше отправен към него; естественият му инстинкт го накара да се обърне и огледа Ферик, преди да опише партньора си. Движението му обаче бе секнато още в началото.

— Не мърдайте, моля. Питам ви отново, кой е той, Докторе?

Ксандър издиша, почти неспособен да преглътне при напрежението, обхванало цялото му тяло. Думите му излизаха от устата глухо, на пресекулки, сякаш от стомаха му се надигаше нещо; револверът не откъсваше поглед от челото му.

— Аз съм Бруно Ферик — раздаде се глас зад гърба му. — Тук сме заради ръкописа.

— Аз имам много ръкописи — отвърна Ганц с монотонен глас. Ръката му зад револвера не помръдна. — Вашето име ми е непознато, хер Ферик. Как влязохте в контакт с доктор Джаспърс?

— Запознахме се съвсем скоро.

— Не съм допускал, че хер докторът ще се познава с хора, които размахват пистолети.

— Тогава вие трябва да си зададете въпроса доколко познавате хер доктора.

— Не ми се правете на умник. — Ганц не прояви и следа от емоция. — Този револвер в ръката ми е с чисто защитни цели.

Разговорът на английски между двама германци окончателно изведе Ксандър от неговия ступор.

— Той ми помага — вмъкна се Ксандър в разговора им. — Нямах представа, че е извадил пистолет.

— Дръпнете се настрани от бюрото ми, хер Ферик — нареди Ганц, игнорирайки Ксандър. — Двата стола до камината, благодаря ви, господа.

Ксандър и Ферик бавно се придвижиха през купищата книги, разхвърляни по пода, като внимателно държаха ръцете си видими през цялото време. Ганц се надигна иззад бюрото, като пристъпи пред креслото си да включи малката лампа с абажур, с очи вперени върху по-дребния мъж. Тримата седнаха едновременно. Ганц демонстрира първите следи от напрежение, като отпусна веднага лявата си ръка върху бюрото. Ферик се размърда в креслото си, с което предизвика нов изблик на енергия у стария реставратор; пистолетът отново се прицели в гърдите му.

— Та какво казвахте, докато Джаспърс? — попита Ганц, без да отделя поглед от ръцете на Ферик.

— Емил, този човек беше изпратен да ме защитава.

— А защо един учен изследовател на шестнадесети век ще има нужда от защита? Работата ви винаги е била интересна, но чак пък и да е опасна…

— Не работата ми е опасна и това ви е известно. — Гласът на Ксандър бе възвърнал част от увереността си. — Става въпрос за единадесет глави на Айзенрайх, които са някъде тук сред тия купища от книги; в противен случай вие не бихте държали пистолета си насочен в гърдите на приятеля ми.

Ганц не продължи веднага.

— Двама мъже се вмъкват в къщата ми посред нощ и аз просто се браня срещу натрапниците.

— И вие решихте да си оправите леглото, преди да се скриете в кабинета си? — Ксандър се изненада сам от смелостта си. — Не мисля, че говорите истината. Кога за последен път сте спали?

— Значи сега сте и детектив, а?

— Емил, у вас ли е Айзенрайх?

Ганц изгледа Джаспърс с мек поглед както преди; топлината в очите му съжителстваше по странен начин със студената реалност на дулото на пистолета в ръката му. След около, минута Ганц постепенно свали пистолета, без обаче да отслабва хватката си върху него, като ръката му бавно се отпусна върху облегалката на креслото му.

— Разбира се, че е у мен. — Той се опря със свободната си ръка върху бюрото си, сякаш да се надигне. Вместо това започна да трие дървото, а очите му заследиха очертанията от действията си. Той вдигна глава към гостите си. — А сега задавам на вас въпроса, над който си блъскам главата вече два дни: с какво толкова е важен този ръкопис?

Ксандър погледна първо Ферик, после Ганц.

— Това е голямо откритие…

— Не се отнасяйте с мен като с дете — прекъсна го Ганц, който едновременно с това се изправи. В гласа му вече се промъкваха първите нотки на раздразнение. Думите му бяха гневни, а движенията — изпълнени със сила. — Някое първо издание на Данте е откритие. Но въпреки това никой няма да се вмъкне през нощта в къщата ви, за да го търси. И никой не прави подобни неща.

Той вдигна един вестник, който беше върху бюрото му, и го подхвърли на Ксандър. Ксандър неловко го улови, като го разтвори на първа страница да търси отговора.

— Не, на трета страница. — Ганц също можеше да бъде нетърпелив. — В дъното. Това е вчерашният „Алгемайнер“.

Ксандър отвори на трета страница. Лицето на стария му приятел Карло Пескаторе се втренчи в него. Думите под снимката бяха още по-ужасяващи. УЧЕН ОТКРИТ МЪРТЪВ В АРНО — ПОЛИЦИЯТА ПРОДЪЛЖАВА РАЗСЛЕДВАНЕТО.

— Става още по-интересно — добави Ганц. — Полицията твърди, че в кабинета му е било проникнато с взлом, някой е пробил защитата на компютъра му и… — Той направи пауза за по-голямо въздействие и пусна пистолета върху бюрото, че двама непознати мъже са били забелязани да излизат от университетския