Теория на хаоса

които всеки един от тях заемаше в отговор на нейната увереност в собствените си сили: Седжуик, интелектуалецът, откриваше в нея достоен съперник; Вотапек, близкият познат, разиграваше близост от първата им среща; а Тайг… Тайг си оставаше загадка. Сара трябваше да проучи ролята му, задача не от леките, като се имаше предвид дистанцията, която поддържаше с най-близките си съратници.

Седжуик беше първият, който възобнови разговора, пускайки лъжицата си в езерцето от червен сироп, и с бузи, зачервени от няколко чаши вино.

— Макар и да ми е неприятно да го призная, Маркс го е казал много правилно — напразна загуба на време е човек да се опитва и да дефинира ежедневни задачи от последния стадий на процеса. Просто задействайте всичко или поне оставете нещата да се движат сами в естествената им посока, така че бъдещето да се вижда. — Той почука по лъжичката. — Разбира се, аз не съм марксист, но не е трудно човек да потупа стария Карл по гърба, загдето е имал здравия смисъл да се въздържи от обрисуването на сцени от бъдещето. Създай работната площадка. Тава е всичко, което може да направи човек. — Той отпи от кафето си и се отпусна на стола.

— Мина доста време откакто съм разгръщала за последен път Маркс — отбеляза Сара, — но мисля, че той е имал някаква представа за това, към което се е стремял — държавна собственост, диктатура на пролетариата. Трудно ми е да повярвам, че само създаването на „работната площадка“ би било достатъчно.

— Всъщност е било — отвърна Вотапек, вече по средата на втората си порция десерт. — Маркс е смятал, че то ще се случи от само себе си — капитализмът да се срути сам. Точно там му е грешката. — Той лакомо налапа голямо парче кейк. — Но вие по всяка вероятност сте права. Няма съмнение, че човек трябва да има представа кое е най-добро за хората, как да извлече най-доброто от тях и как да ги стабилизира, преди да създаде работната площадка. Всеки с някаква представа за бъдещето трябва да знае, че човек не може да начертае… да ги наречем работни чертежи… докато не види пространството, върху което ще гради. Трябва да разчистите земята, преди да положите основите.

Да разчистите земята, помисли Сара. — Най-безобидният начин да формулираш хаоса.

— Един период на бездържавност — добави Седжуик, — който да ни увери, че основите са изградени правилно. Това за мен е централната максима на ръкописа.

— Не трябва да забравяте — напомни им Сара, — че моето познанство с тази книга е далеч по- ограничено от вашето. — Тя бе наблягала на това няколко пъти през изминалия час. — Моите въпроси…

— Са тези, които идват от бившия убиец от Йордания. — Очите на всички се заковаха върху Тайг, който в този момент си наливаше чаша чай. В продължение на няколко минути бе следил мълчаливо разговора. Думите му бяха дошли в точния момент да предизвикат най-ефектния въпрос. — Ние сме наясно по този въпрос, госпожице Трент. Ние сме също така наясно, че вие сте видели света от някаква друга, различна перспектива. — Той остави чашата си с чая и се вгледа в нея. — Основните теории, извлечени от един ръкопис от шестнадесети век, едва ли ще могат да ви разтърсят или впечатлят, не е ли така? Вие искате да знаете как и кога, а не защо. Или аз тълкувам неправилно вашето участие в делото ни?

Сара не бе очаквала нито въпроса, нито споменаването на миналото й. Още по-тревожен беше начинът, по който я гледаше Тайг. Имаше нещо зад погледа му, което я безпокоеше.

— Не, мисля, че това е добра оценка.

— Добре. — Той върна чашата си върху чинийката. — Проблемът е там, че въпросите как и кога никога не са били толкова важни за нас. Не ме разбирайте погрешно. Практическата страна е онова, което ни движи. Мисля, че всички ще се съгласим с това. Но то не може да е нашият фокус. — Той погледна Седжуик, преди да продължи: — Аз наистина не проявявам интерес към онова, с което се занимава Лари в момента, нито пък той към моите дела. Аз вярвам, че когато стигнем една централна точка, той ще е осъществил всичко онова, което е нужно, за да продължим всички напред. — Той изгледа Сара. — Освен това, животът на трима ни беше събран заедно от въпроса защо. Това, с някои дребни вариации, е едно и също и за трима ни.

Тайг бе изчакал за подходящия момент, за да инструктира Сара за изискванията на Айзенрайх. За разлика от колегите си, той не демонстрираше необходимост да я впечатлява с алюзии за грандиозни теории или свои собствени разработки. От тримата той беше единственият, който имаше най-голям поглед върху нещата. Нещо повече, той сякаш я изпитваше. Два пъти по време на вечерята той сряза Седжуик, за да я разпитва за подробности от връзката й с Айзенрайх. И всеки път се бе спасявала с незначителни фрази, припомняйки му желанието си да остане в периферията, когато стане дума за подробности. Едва сега тя проумя колко мъдър е бил, като е синхронизирал прекъсванията на разговора така, че да се увери, че разговорът остава съсредоточен върху абстрактното. Очевидно не беше склонен да позволява споменаването на факти в дебата.

— Не съм сигурен дали съм внесъл въпроса защо в онези условия — добави Вотапек, — но съм съгласен, че именно търсенето на постоянство е онова, което ни свързва. — Явно не искаше да позволи на Тайг да говори от името на тримата. Сара знаеше, че ако ситуацията се обърне, по-известният член на триото щеше да остане седнал и мълчалив, с его, достатъчно сигурно да избягва подобни очевидни измятания. Фактът, че откриваше такава сила у ядрото на Айзенрайх, я разтревожи. — Редът — това е установяването на граници, които да окуражават хората — особено младите, — да предизвикват техния потенциал. Това, естествено, изисква структура, дисциплина, известно налагане на воля. Не всеки е способен на потенциала, който аз имам предвид. — Претенциозността на Седжуик бе отстъпила място на евгениката на Вотапек.

— Казано на прост език, ние трябва да се отървем от ограниченията — старите институции — и да хвърлим всичко в безредици. По този начин каймакът ще изплува на повърхността. Тълпата няма да има друг избор, освен да признае своите естествени водачи. — Вотапек вдигна чашата си и очите му за миг се приковаха в разлюляното кафе в нея. — Само най-добрите са способни да укротят хаоса — онези, които могат да обяздят мощта му и да поведат непросветените към нови хоризонти. Останалите — той поклати глава — ги учи да следват. Дайте им играчки да се занимават — алчност, ненавист, дребнавост. После им създайте контролирани бойни полета за тях — тесногръдие, страх, неща от тоя сорт. Фокусирайте енергията им върху взаимната ненавист и в резултат ще получите задоволени, управляеми маси. Институциите са само излишни елементи. Неколцина невинни могат да пострадат при този процес, но това е цената, която трябва да се заплати. Това, плюс подходящия вид технология ще ви позволят да контролирате всички много лесно. Дръжте ги непрекъснато с ангажирано съзнание и ще позволите на една реална иновация да завоюва деня. — Той остави чашата си върху масата и се приведе към Сара: — Придържате ли се към старите институции, най-доброто, което можете да направите, е да издигнете паметници на собствените си ограничения, защото това са, което представляват институциите — нашият усет за работни граници. И тогава, когато истински забележителното се появи, ние ги смазваме, защото те подриват самите основи, които ние сме издигнали. Те ни предизвикват, а ние ги унищожаваме. — Той се отпусна на стола си. — Пространството по средата не струва и пукната пара, госпожице Трент. Съществува единствено само нашият единствен избор — стабилност чрез добродетел.

Вотапек изгледа поотделно всеки член на вечерята и самодоволна усмивка се появи върху устните му. В думите му обаче нямаше нищо смешно, нито някаква натруфена мисъл. Само окончателна присъда. И може би чувство на отговорност, усет, че тези тримата са мъжете, готови да дарят един извънредно ценен дар на този политащ в пропастта свят; свят, който отчаяно се нуждаеше от техните прозрения. Сякаш беше техен дълг да създадат мрака, само за да го прогонят после с по-съвършена и непрестанна светлина.

Опитите на Сара да формулира отговор бяха осуетени от Тайг, който без да иска разля и строши чашата си с вино. Джордж бързо му се притече на помощ с една салфетка. Без да каже нито дума, едрият мъж се дръпна от масата и излезе през една въртяща се врата, явно за да донесе нова чаша на мястото на счупената.

Тайг продължи да почиства разлятото вино, като събираше отломъците от стъклото.

— Това ще ме научи как да се отнасям към кристалните сервизи.

— Не се безпокой — изсмя се Седжуик. — Просто не трябва да ти позволяваме да прехвърляш мярката,