Теория на хаоса

за академична препирня. И сега, докато гледаше в празното небе, вече бе поумнял. Беше се докоснал до тяхната власт от първа ръка.

И тази власт беше точно толкова ясна, колкото и описанието й в предписанията във втория том. Ксандър разлисти още веднъж книжката, вече наясно с методите й, с бруталността й не върху страниците пред очите му, а в един малък дом във Волфенбютел, в един влак от Залтцитер. Как да се предизвика хаос, какво да се изгради от него, как да се култивира омраза — трите централни глави, трите най- изобличаващи твърдения от визията на Айзенрайх. Сега, когато препрочиташе отново думите, Ксандър вече знаеше какво смятат да отприщят хората, отдадени на тази визия; Вашингтон, пазарът на зърно — те бяха само предвестници на онова, което предстоеше да изригне. Първоначално щяха да са малки пробиви — Дори и може би не толкова съществени заплахи, — но събития, достатъчно сериозни, за да повдигнат въпроси за сигурността в простите умове на хората. След това те щяха да култивират това съмнение в паника, да обрисуват дребните епизоди като симптоми на далеч по-огромен проблем, такъв, който да изисква прилагането на драстични мерки. Този проблем — същият, който Айзенрайх с такова спокойствие бе формулирал още преди няколко столетия — не беше нищо повече от нравствено разложение. Проста, но точна формулировка. Какъв по-добър начин за манипулиране на обществото от заиграването с неговото развихрено негодувание. Имаше ли по-добър начин да се разбунят хората от възбуждането на чувството им за собствена правота? А Ксандър беше наясно, че това щеше да е в изобилие. Групите по интереси, коалициите, мнозинствата — те всички само чакаха да лъсне истината за социалната, политическата и икономическата корупция. Тайг имаше грижата за това. Всяка нощ през последните две години. Десет милиона домакинства, които губеха все повече и повече спокойствие. Отговорът — разрушете всичко до основи и започнете отначало, но този път го направете правилно. Ето защо Айзенрайх бе описал хаоса като „добре дошлото освобождаване от една генерална несправедливост.“ Хаосът като спасение. Хаосът като морален пречиствател. А оттук оставаше само една къса стъпка до контрола за онези, които жадуваха за него. За да го поддържат, те просто трябваше да създадат един парий в рамките на държавата, да култивират фанатизъм, сляпа привързаност и по този начин да отвличат вниманието на. тълпата. Това беше дарбата на Айзенрайх. Стар трик, помисли си Ксандър, но винаги върши работа. Сега щеше отново да я свърши.

Ксандър се отпусна на седалката и затвори очи, докато самолетът се отдалечаваше от острова, с образа на дребния монах, врязан в съзнанието му. Дали наистина Айзенрайх се бе стремил тъкмо към това? Дали това беше неговата истинска визия? Дали такава е била волята Божия? Ксандър беше наясно, че тук имаше нещо далеч по-голямо от простата бруталност, която Тайг и кохортите му планираха да отприщят. Далеч повече от тиранията на алчността и властта, винаги алчни да отнемат на обществото най-основните му свободи и превръщането на поколение след поколение в бездушни автомати. Да, теорията изкушаваше с обещанието за невъобразима до този момент с мащабите си власт, но тя също така обещаваше и свят на порядък и контрол. И това я правеше толкова изкусителна. Не дарът й, обещаващ надмощие. Не обуздаването на хаоса. Именно мечтата за неизменност чрез добродетел я отделяше ярко от останалите подобни теории. Мечта, изпълнена с немислимо насилие извън хартията, върху която беше записана, и въпреки това изкусителна в своята реторика.

Резкият тласък от съприкосновението на колелата на самолета с бетона на летище „Кенеди“ бързо го върна към настоящето. Ксандър отвори очи. Вгледа се в ръкописа и после го пъхна в куфарчето. Моментът на възхищението пред стройната мисловна конструкция бе отминал. Играта продължаваше.

Пет минути по-късно го обзе странно усещане с пристъпването му в прохода. Това можеше и да е същият терминал, през който бе минал при качването си на самолета преди шест дни, но онзи Джаспърс си бе отишъл завинаги. На негово място се бе появил съвсем различен Джаспърс. Той бе оставил част от стария Джаспърс зад себе си, за да разгадае реалността от лудостта на Айзенрайх. Ганц се бе оказал прав с прозрението си за нейната окончателност, но той бе видял само едната й страна, само една част от това жертвоприношение. Ксандър, от друга страна, бе стигнал до прозрението за различен вид смърт, смърт, която идваше на етапи, която дереше душата дотогава, докато от нея останеше единствено черупката й. Беше го виждал у Сара. Във Ферик. А сега и в себе си. Някъде на някакъв етап той се бе разделил с наивитета си, с елементарния ентусиазъм, който бе предопределял всеки негов избор, чувството му за предназначение, и винаги го бе пришпорвал напред, само за да му бъде отнеман безмилостно късче по късче — Флоренция, Лондон, Волфенбютел — опустошителна спирала от недоверие през паниката до ужаса. Смърт в собствените му ръце. Смъртта като неговата реалност. Всичко, което оставаше, беше волята за оцеляване, воля, която той се бе научил да упражнява с относителна лекота в утробата на франкфуртското летище.

Това беше същата онази воля, същата онази интуиция, която го караше да се концентрира върху простата заповед, която Сара — толкова близо вече до него — му бе оставила: Темпстън, Ню Йорк. Мотел „Спящата хралупа“.

— Игра? И стопаджийството не нарушава правилата й? — Младежът, който караше пикапа, нямаше повече от двайсет и една или двайсет и две години. Мускулестият торс, зацапаните с машинно масло и грес ръце и мръсният комбинезон с името Джеф върху нагръдния джоб бяха в хармония с надписа, който Сара бе видяла върху вратата на пасажера: АВТОСЕРВИЗ НА МИК — РЕМОНТИРАМЕ И ЧУЖДЕСТРАННИ КОЛИ.

— Няма правила — отвърна тя. Това поне отговаряше на истината. Придържай се максимално към нея. — Работата е там, че който пръв се добере до Тихуана, той печели облога.

— Заложили сте и пари?

— Достатъчно, за да поддържа интереса висок.

— Това наистина е страхотно. Ама наистина страхотно. — Той поклати глава, докато се усмихваше. — И казвате, че са ви блъснали в Клагхорн Гордж снощи, само за да ви забавят? Невероятно! Направо са извадили късмет, че не сте се удавили или пострадали.

— Е, имаме си все пак едно правило — не правим нищо, което да застраши живота на друг участник. И без самолети. Изобщо няма да е интересно, ако човек вземе и се метне на първия самолет в южна посока. — Ако някой после го разпитваше, той нямаше да има какво толкова да му разкаже. — Бях със спасителна жилетка, когато ме бутнаха във водата. Те са предполагали, че аз ще се стресна и ще се откажа от по-нататъшно участие, щом глътна малко вода.

— Невероятно! Наистина ви казвам, невероятно! — Той удари волана с отворена длан. — По дяволите, какво не бих дал да ви откарам направо дотам, само за да зърна физиономиите на онези момчета! — Той отново заклати енергично глава. — Листа! Никога не би ми хрумнало. Аз на ваше място сигурно щях вече да съм станал на шушулка от студа.

— Може би, а може би не. — Сара си спомни за часа сън, който бе успяла да открадне. — Това одеяло е истински рай.

— Да, на Мик е. Той понякога спи в камиона. — Джеф повдигна рамене. — Не ме питайте защо. Сигурно е заради бившата му съпруга. Или приятелката му. Той не обича много да говори за това, пък и… Но както и да е, снощи сте извадили голям късмет. По това време на годината температурата не се качва над петдесет и пет по Фаренхайт. Снощи трябва да е била около шестдесет. Може би шестдесет и два.

— Не ми беше толкова топло…

— Да, сигурно е така. — Той се изсмя. — Освен това имате късмет, че имах работа в Престертън, иначе щеше да ви се наложи да биете още поне един час път най-малко.

Младият механик излезе от кривия участък, забави ход и зави в една отсечка, в дъното на която се вееше емблемата на гаража, закачена за верига, опната между два ръждясали пръта. Няколко коли бяха паркирани върху тревистия участък, който отделяше гаража на Мик от главния път. Странното сборище на скъпи вносни германски и японски коли сякаш не бяха на мястото си сред овехтелите сгради в дъното. Вътре в гаража повдигнато върху хидравличен крик порше си получаваше порцията от грижи от сръчните ръце на човек в не по-малко омазан комбинезон.

— Това е Мик. Двамата с него вършим цялата работа. — Той спря камиона, скочи от кабината и извика на партньора си: — Хей, оказа се скъсан ремък на вентилатора. Работа за две секунди. Оня приятел дори и не знаеше какво е станало. Казах му следващия път да погледне сам под капака на двигателя, ако не иска