Теория на хаоса

чувствата ти…

— Благодаря ви! — излая Вотапек, рязко се изправи и отиде до прозореца. — Благодаря ви много и на двамата за вашето снизхождение!

— Антоне — продължи Седжуик, — тя знае, кой е бил там. Знае за Пемброук, знае за децата, които успяхме да спасим от Темпстън. Тя видя всичко това и може да им даде информация за много неща, за които те даже и хабер си нямат. Макар и да не знаеше как се развиват нещата на новия етап, тя ни напомня, че нещата могат да приемат съвсем погрешен обрат. А сега тя е объркана. И вече не е сама. Ако по някаква причина госпожица Трент реши да я убеди да сподели информацията си със съответните институции, прекалено много връзки ще излязат наяве, без значение на източника им. Искаш ли да я прекараш през всичкия този ужас? Не можем да си го позволим, Антоне, и ти го знаеш много добре. Трент, Алисън…

— И сега нашият приятел от Вашингтон. — Един уморен глас, мълчал до този момент, прекъсна Седжуик. Сгушеният в ъгъла старец се размърда в креслото си; напрежението от последната седмица бе изписало дълбоки бръчки върху лицето му. Той поклати глава повече на себе си, отколкото на другите. — Страхувам се, че не можем да направим нищо друго. Той не ни оставя никакъв избор. — Старецът се изкашля. — Какво его. — Интонацията беше изпълнена единствено с разочарование. — Никога не е доволен да играе ролята си. Винаги иска повече, винаги е готов да преразглежда решенията. И сега тази глупост. Няма ли някога да разбере? — Старецът не очакваше отговор на въпроса си. — Нека бъде така. Намерих друг човек, с когото да го заменим. Трябва да действате бързо с него. Сега той може да бъде много опасен. Той ще е готов на всичко, само и само да запази живота си.

— Вземаме мерки по въпроса — отвърна Седжуик, който се обърна към Вотапек. — Знаете, че същото се отнася и за Алисън.

— Това е абсолютно невярно. Той знаеше какво прави — обади се Вотапек. — Той отлично знаеше какво прави.

— Да, но основната причина е същата. Разкриването и на най-малката връзка между нас ще съсипе целия ни план. — Седжуик направи пауза. — Не всички от нас имат търпението да изчакат още тридесет години до следващия ни шанс да опитаме отново.

— Предполагам, искаш да кажеш, че Темпстън бе изцяло моя грешка…

— Не искам да кажа нищо. Всичко, което искам да кажа, е, че този път не можем да поемаме никакви рискове. Оставим ли я там, като едното нищо бихме могли да пожертваме делото, от осъществяването на което ни дели само една крачка. Без значение дали съзнателно, или не, но Алисън би могла да си направи нужните умозаключения. Би ли предпочел нея пред нашето бъдеще?

Вотапек остана до прозореца, без да се обърне към останалите мъже в стаята.

— А вие бихте ли ми позволили да направя своя избор?

Бяха се върнали назад поне двадесетина мили, като се промъкваха по пътища, за които Джеф твърдеше, че били прекалено потайни дори и за местната полиция. Сара му каза, че нейните „приятели“ без съмнение ще опитат същия номер, който бе пробвала в Глендън, и успя да го убеди да потеглят на север, далеч от града, така че да избегне поредния сблъсък. Отначало автомонтьорът не се съгласи и настояваше да я закара чак до Мексико. Сара внимателно му обясни, че „Белята“ — макар и изключителна машина — бие прекалено на очи, за да успеят да се проврат през полицейските проверки чак до южната граница. Няколко минути размишления бяха довели и Джеф до същото заключение. Той отби от главния път и предпочете един доста по-сценичен подход към градчето с име Паламето.

Сега, на около миля извън селището, все още в безопасност сред дърветата, закриващи черния път, Сара го помоли да спре. Тя отвори вратата и скочи от кабината.

— Имаш ли ум в главата? — възкликна изумен той, като разтърси собствената си глава, за да подсили думите си. — Та дотам има цяла миля. Да не са и две. Няма никаква причина да ходиш пеш дотам. Казах, че за мен не е проблем…

— Искам да вляза в градчето, без да бия на очи. Нали разбираш, колкото по-незабелязано, толкова по- добре. Тъкмо ще хвана и първия влак.

— Господи, вие направо сте откачили с тая игра. Ти знаеш, че той е на средата по пътя за Кармел и си готова да тръгнеш пеша?

— Имай ми доверие — отвърна Сара. — И преди съм играла с него. — Такива са жертвите, които правим. Дори и основната причина. Дори и начинът на действие на Причард. А сега той искаше да я елиминира от играта. Защо? Или и това беше част от стратегията? Поредния натиск, който да го увери, че тя е прозряла нещата докрай. За Темпстън и сенатора Скентън. Тя си спомни една фраза от съобщението на Ферик: „отрежи главата и тялото само ще се разпадне.“ Причард отново й бе оставил съвсем малък избор. Да се скатае някъде и да подсигури жертвоприношението. Или да се превърне в убиец. Това беше единственият начин, който тя познаваше, за да спаси Ксандър.

— Хей, това си е твоя работа — отвърна Джеф. Тя виждаше, че интересът му спада, за разлика от отношението му към скоростта. Той натисна педала. — Просто си помислих, че мога да ти помогна.

— Ти ми помогна страшно много — кимна тя. Бръкна в джоба си и извади банкнота от сто долара, която беше взела от човека на Тайг. — Ето, вземи.

— Какво, по дяволите…

— Това е… твоят дял, ако спечеля — обясни тя. — Няма да ми е особено приятно да знам, че съм спечелила пет бона и ти си помогнал за това, а аз не съм ти се отплатила. — Очите на момчето реагираха миг по-късно, а бузите му поруменяха, докато протягаше срамежливо ръка.

— Пет бона? — Очите му се разшириха. — Добре… Предполагам, че всичко е наред тогава. Пък и нали накарахме оня дребосък да ни налапа ауспуха.

— Направо го разкарахме — потвърди Сара. — О, ще те помоля още нещо: не се връщай веднага при Мик; изчакай до вечерта. Нали разбираш, в случай, че приятелите ми са още там и искат да разберат накъде съм поела.

Джеф се опитваше да натъпче в джоба банкнотата.

— Добре, добре — кимна той. — Искаш да имаш предимство. Разбирам. Ще отида при един приятел, ще погледаме малко видео. Мога да го уредя.

— И Мик няма да има нищо против?

— Ами, сега нямаме кой знае каква работа. Само два камиона до следващия петък. Нищо особено. Хей, това ще му е за урок другия път да не се отнася с мен като с идиот. — Той се усмихна и се пресегна да хлопне вратата. — Стотарка и един час педала до дупка. Аз трябва да съм ти благодарен, а не ти на мен… — Той спря и я погледна през прозореца. — Не ти знам дори и името.

— Сюзън — отвърна тя.

— Чудесно, Сюзън. Надявам се да спечелиш. — И той форсира двигателя. Машината потегли с рев по пътя, а ръката му не спря да маха през прозореца чак докато „Белята“ се скри зад завоя. Сара изчака минута и потегли към градчето.

Двайсет минути по-късно тя се намираше в дамската тоалетна на гарата в Паламето, малко помещение по средата на перона. Влакът беше единственият й избор — нямаше по-бърз и безопасен начин да се добере до летището в Сакраменто. Ако всичко минеше добре, тя щеше да е на борда на първия самолет до някой източен пункт в рамките на следващия час, а после щеше да се прехвърли до Ню Йорк. И Скентън.

По някакъв начин предчувстваше, че Джаспърс ще е там. Трябваше да бъде. Тя имаше нужда от него там, изпитваше потребност да го види, за да се убеди, че е оцелял, повече заради себе си, отколкото заради него. Деликатният скромен мъж, който се бе опитал да се докосне до душата й, който бе станал свидетел на сковалия я ужас в онези тунели под университета, и когото бе изпратила в целия този ужас. И само с една усмивка. Не ме оставай, Ферик.

Въпросът сега беше дали щяха да я познаят, веднъж след като пристигнеше. С къса кожена пола, копринена блуза и туидово сако тя нямаше почти нищо общо със синьора Фабрици от Фиоренца. Плътно прилепналият й костюм беше от „Фашън Плейт“ — единственият магазин за дамски дрехи в Паламето, снабден с най-съвременните модерни дрехи или поне така твърдеше рекламата му. На чия представа за най-съвременна мода отговаряха артикулите в магазина, си оставаше пълна мистерия. Новите дрехи —