Теория на хаоса

облекчение покрай човека на Причард в дъното на вагона. За момент агентът се подвоуми дали да не я последва, но после размисли и бързо се върна на огледа си. Беше прекалено ниска, предположи Сара. И все пак му беше нужно време, за да се увери. Той беше внимателен. Разбира се, имаше вероятност да не я разпознае. Тя си го спомни като мъжа останал край колата — прекалено далеч, за да запомни точно лицето й. А с новите й дрехи, прическа, коса и дори кожа вероятността да я забележи оставаше пренебрежимо малка. Но пък за сметка на това именно тези промени я правеха толкова открояваща се сред тази еднообразна среда. Той без съмнение щеше да съсредоточи вниманието си върху нея. Беше въпрос на минути. Което означаваше, че трябва да създаде някаква отвличаща вниманието му маневра.

Сара се извърна към баритона с тази мисъл и започна да припява с няколкото думи, които можеше да различи, но винаги изоставаше с няколко ноти, поклащайки главата си напред-назад. Той веднага кимна окуражаващо. Както и бе предположила, движението й беше достатъчно, за да привлече вниманието на агента. Добре, наслаждавай се на шоуто. Тя усети погледа му върху лицето си, изчака го да се приближи и тогава много бавно започна да разтваря крака. Късата й пола се надигна няколко сантиметра по бедрата й. Скоро коленете й се раздалечиха достатъчно, предлагайки щедра гледка на вътрешната част на бедрата й и по-нагоре за всички заинтересувани страни. А. човекът на Причард определено беше заинтригуван. Тя го зърна с крайчеца на окото си да спира. Погледът му се плъзна по тялото й, като спря върху коляното й, откъдето започна огледа на вътрешността между бедрата й, омагьосан от плътта и бикините в продължение на много секунди. Сара го изчака достатъчно време, за да задоволи апетита му.

И тогава рязко придърпа коленете си едно към друго, забивайки поглед в очите му с изражение на оскърбена жена. Реакцията му не беше трудна за отгатване. Той пламна и очите му се стрелнаха насам- натам, преди да се ухили овчедушно и да се обърне. Секунда по-късно вече се оттегляше неловко. Сара го проследи как се полюшква насам — натам, уверена, че в момента той се опитва да я прогони от съзнанието си. Какво друго можеше да направи? Той бе усетил само унижението, бе видял само обвинението в очите й, а не жената зад тях. И по тази причина тя беше уверена, че той няма да се върне. Той нямаше да успее да убеди себе си, че тъкмо тази беше жената, която търси. Егото му нямаше да му позволи.

Преди обаче човекът на Причард да се скрие от погледа й, вратата от лявата й страна внезапно се отвори. Нахлулият метален грохот на колелата и воят на вятъра заглушиха за момент хора. Сара вдигна поглед и малко остана да изгуби самообладание. На не повече от метър от нея бе застанал ниският й придружител от подземията на Тайг, мъжът, който я бе извел до рампата само преди десетина часа. Тайг? Тя го загледа с неприкрит ужас, а моментният й триумф над Причард изчезна в миг. Мъжът бе застанал неподвижен и гледаше напред, необезпокояван от развихрилия се хор. Сара се притисна на сантиметър към пеещия си съсед по седалка в опит да се скрие от евентуалния поглед на мъжа, ако се обърне към нея. Погледът му обаче беше насочен към нещо или някой в дъното на вагона. За разлика от предшественика си, той изобщо не се вглеждаше в насядалите пътници. Той търсеше плячката си някъде отвъд, извън зрителното й поле.

Много бавно Сара се отпусна на мястото си, озадачена не толкова от външния му вид, колкото от съобщението, което излъчваше изражението му — той не търсеше нея. Това поне беше ясно. Всъщност изглеждаше така, сякаш той дори и не подозираше, че тя е във влака. Тогава какво правеше тук? Една доста обезпокояваща мисъл се стрелна през съзнанието й. Човекът на Причард. Но защо? Преди да започне да разсъждава на тази тема, човекът на Тайг вече бе по средата на вагона. Сара бавно се изправи. С нещо средно между кимване и довиждане към съседите си по място тя бавно тръгна подир човека на Тайг.

Следваше го на достатъчно разстояние през следващите три вагона, като на всяка следваща врата оставаше достатъчно назад, за да го вижда, когато спира и тръгва, без да се приближава прекалено много. Едва когато се осмели да скъси дистанцията между себе си и двамата мъже, разбра кого преследваше мъжът пред нея — Настойчивият поглед. Разбира се, човекът на Причард беше единственият логически избор, но въпросът оставаше: съгласно чия логика? Защо му беше да демонстрира дори и най-малък интерес към човека от Вашингтон? Защо му беше да се интересува толкова от него? Като се изключеха несигурните канали, целта нямаше никакъв смисъл. Тя знаеше, че те бяха длъжни да търсят нея.

Въпросите изчезнаха като издухани от съзнанието й, когато странната игра на котка, мишка и котка отново започна да набира скорост, а следващите минути преобразуваха Сара от преследвана в преследвач. Докато се люшкаше по пътеката между седалките, тя усещаше как сърцето й ускорява пулс, а сетивата й се изострят; всичко около нея сякаш изостри до неузнаваемост чертите си. И с това усещане дойде и чувството на покой. За пръв път от седмици, може би години, тя осъзна, че се владее напълно, а онези гласове в душата й бяха сключили временно примирие. Това беше Преследване — нещо толкова просто, толкова естествена част от нея. В продължение на три вагона бе държала мъжете пред себе си под око, докато преди четвъртия вагон й се наложи да спре на малката платформа между вагоните. Човекът на Причард бе намерил двамата си колеги и тримата водеха приглушен разговор по средата на пътеката във вагона. Човекът на Тайг също бе принуден да спре, заемайки първото най-близко свободно място, и извади малко радио от джоба на сакото си, без да отделя погледа си от триото. През това време Сара пристъпи в сенките на отрития вестибюл, а отражението й остана скрито от силния блясък на обляното от слънце стъкло.

Тримата от Вашингтон изненадващо не забелязваха, че са обект на наблюдение, явно неспособни да видят общата си цел. Както бе очаквала, воайорът й не даваше никакви признаци да споделя злощастния си опит отпреди минути, като клатеше глава и повдигаше рамене в синхрон с другите двама, които бяха имали същия успех. Едва когато и тримата спряха едновременно, тя осъзна, че те не бяха споделили помежду си преживелиците си. Вместо това те се заслушаха напрегнато, съсредоточили поглед върху седалката от лявата им страна. И в този момент тя изумена зърна над облегалката да се надига сива глава и на пътеката да застава фигура с добре познатото й палто. Причард. Той също беше не по- радостен от тях, а юмрукът му ядно се спускаше при всяко негово изречение. Едно нещо беше ясно. Той бе проявил интерес към нея — много личен интерес — и то такъв, че да го ангажира с действия в област, за която той имаше само абстрактна представа. Но защо поемаше този риск?

Причард се изправи, тирадата му приключи с израз на разочарование, дори с раздразнение, но все така с познатата арогантност, без да изпитва липса на доводи. Той самият щеше да ги поведе на оглед във влака — поне това изразяваше цялата му стойка и изражение. Изведнъж обаче той спря. В някакъв миг на моментна паника на Сара й се стори, че той бе успял да я зърне през стъклото, но очите му говореха точно обратното. Човекът на Тайг бе привлякъл вниманието му, а не тя. Двамата мъже се гледаха взаимно. Причард бе застинал с пепеляво лице. По лицето му са запромъква отчетлив страх. Страх? Тя никога не бе виждала дори и следа от емоция върху лицето му. А сега тя видя ужас, вълна от истинска паника, която го сграбчи за гърлото. Втренчена в обветреното му лице, тя се опита да разбере, да си изясни собственото си объркване, но не успя. В продължение на няколко секунди остана като уловена в капан от застиналия в абсолютна неподвижност поглед през стъклото. Тя потри веждите си о стъклото; хладината му беше достатъчна, за да прогони вцепенението й. И в този момент, в този миг на прояснение тя прозря истината. Той беше част от цялата история, част от тази лудост, Причард се бе отдал на хората на Айзенрайх. И по някакъв начин бе измамил доверието им.

Ето защо бяха тук хората на Тайг. Както Причард я бе проследил, така и те го бяха проследили. Тя се зачуди колко ли дълго го бяха търсили, без да си задава въпроса за късмета, помогнал й да избегне капана.

Причард отстъпи назад, като блъсна неволно един от агентите си. Мъжът се дръпна неловко назад, несигурен от внезапната смяна на посоката. Но смяна нямаше да има. Джордж — бившият шофьор на Сара — се бе появил на вратата в дъното на вагона, за да отреже всякакви опити за бягство. Очевидно те знаеха и как да отрязват пътищата за отстъпление. Причард отново се обърна и в продължение на няколко секунди гледаше по протежение на пътеката. Бавно, сякаш притискан от невидима ръка, той потъна в най- близката седалка. Тримата му агенти оставаха, поне на първо време, в пълно неведение какво се случва около тях. Те учудено гледаха шефа си как клюмва на седалката и удивено се споглеждаха докато прояснението бавно навлизаше в съзнанието им. Но беше прекалено късно. Хората на Тайг вече се приближаваха с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете им, а първият отново говореше нещо по джобното си