чешмата и си напълни устата с вода. — Нямаш представа какво става, нали? — попита го той, докато я поглъщаше. Изсмя се на себе си. — Той ми обеща, ти знаеш. Тя излиза от играта. Тежката му дума. — Той изрева и заби юмрук в стената. — Да, да ти го начукам, Артър Причард! — Той се обърна към Стайн. — Каза, че била приключила. Готова. Само дето не му се налагаше да ходи да я прибира, нали? Не беше необходимо да маха онези проклети копелета от улицата, да я вижда застанала в онази хотелска стая, стиснала до побеляване пистолета, така чак да ти се… Не знам. — Той затвори очи и отпусна глава. — Тя беше добро дете, знаеш ли? — Гласът му се бе снишил до шепот. — И страхотен стрелец. Страхотен. Това беше тя. — Той отвори очи и се втренчи в Стайн. — Мислиш си, че е могла да се върне за момичето ли? Сякаш е имала избор. — Той отново се изсмя на себе си, после отново се доклатушка до стола си, като си пое дълбоко дъх, докато сядаше. — Тя обвиняваше себе си за всичко и той я върна. Защо го направи, Боб? Защо? — Той оброни още веднъж брадичката си върху гърдите. После отвори очи и се загледа в колегата си, без всякаква следа от топлота. — Трябваше да го проумеем още тогава. Не трябваше да я оставяме сама. Трябваше да се погрижим.
Стайн го изчака да потъне дълбоко в креслото.
— Нямам вина за това.
— Това е добре, Боби. Ти май наистина си вярваш. — Горчивината отново се бе върнала в гласа му. — Лепни си тенекийката на задника и го начукай на другия. Браво, Боби.
— Ти наистина ли мислиш, че съм го желал? — Отново направи пауза. — Тогава върви по дяволите. Не го правя заради Артър. Това е заради нея.
Бившият оперативен работник примигна няколко пъти. След около минута той се изправи, пое си още веднъж дълбоко въздух, после приглади с длани косите си и разтри лице. Протегна врат и се изкашля.
— Да, не съм толкова зле, колкото изглеждам. Не повече от половин бутилка на ден. Върхът.
— Ще повърнеш всичко само след четвърт час. Усмивката се върна, макар че този път беше малко по- различна от предишната.
— Не насилвай късмета си, господин Стайн.
— Тази вечер трябва да дойдеш с мен.
О’Конъл се опита да прогони алкохолната омая от главата си.
— И къде, ако не е тайна?
— Това зависи от теб.
Ирландецът вдигна глава.
— Къде е тя, Боби? И къде е, между другото, господин Причард? Или ти не си в течение?
— Има нещо, което трябва да знам? — Стайн погледна шефа си.
— Един мъничък проблем за това, на кого можеш да имаш вяра. — О’Конъл се изправи и отново се приближи до умивалника, пусна крана с пълна сила и жадно загълта водата.
— Което означава какво?
Той наплиска главата си, преди да отговори.
— Което означава, че те знаят коя е.
— Къде?
— В къщата на Тайг. Сан Франциско.
— Кога?
— Преди дванайсет ча̀са.
О’Конъл затвори чешмата и вдигна поглед към Стайн, изтривайки лицето и врата си с хавлията.
— И тя е още там?
Стайн бавно поклати глава.
— Аз… не съм сигурен.
— Това е лошо, Боби. Това е страшно лошо.
Сара огледа пътеката пред себе си с петнадесет или повече купета, милостиво запълнени, с тук-там празни седалки, но с достатъчно хора, за да й осигурят някакво подобие на прикритие. Зад нея, все така плътно насядали, имаше хора, които се прибираха от работа, и отпускари, някои потънали във вестници, други — в разговори, но повечето от тях бяха със сходни вратовръзки и шалове. При по-обстоен оглед тя откри, че панталоните и ризите им също много си приличаха — прилежно изгладени сиви фланелени тъкани, всички с мокасини или с лачени обувки.
Сара зърна едно празно място в последното купе, върху което си отдъхваха обувките на все още невидимия пътник. От лявата й страна мъж към края на тридесетте, също в пълна униформа, се бе потопил в някаква кръстословица.
След около минута мъжът срещу нея се размърда.
— Доста впечатляваща гледка, нали? — кимна през рамо. Той също беше някъде към средата на тридесетте, с енергична усмивка. — Униформата, имам предвид. Изглеждат доста интересно.
— Да — отвърна разсеяно тя, със съсредоточено върху останалата част на вагона периферно зрение.
— Не е особено оригинално, но пък е внушително.
Сара отново се усмихна.
— Сигурно се чудите за какво е всичко това?
Този път тя вежливо повдигна вежди, преди да огледа пътеката, сякаш в очакване да се появи приятел.
— Ние сме „Савой Сингърс“ — продължи той, необезпокояван от почти явната липса на интерес. — Гилбърт и Съливан. Нали знаете, „Пиратите от Панзанс“, „Пинафор“. Изнасяме концерти, гостуваме на клубове, такива неща. Тази вечер ще имаме голям концерт.
— „Пинафор“. — Тя кимна в знак на учтивост, с мисли съвсем на друго място, макар и в паметта й да изплува едно представление преди година, едно твърдо сопрано, което бе Настоявало за няколко разходки до някой отворен бар. — Не ставаше ли дума за някакви братя и сестри? — добави тя разсеяно, само за да съжали миг след това за проявата на интерес.
Лицето на мъжа просветна.
— Сестри, братовчеди и лели — коригира я той и мигновено запя: — „А ние сме неговите сестри, братовчеди и лели“. — Другите двама незабавно поеха: — „сестрите му, и братовчедите му, които той сякаш имаше с дузини, и лелите му също.“ — Мъжът с кръстословицата мигновено захвърли вестника и скочи на крака. — „Защото той е англичанин!“ — изпя гръмогласно с баритона си той. Миг по-късно три-четвърти от вагона вече бяха скочили на крака, олюлявайки се от друсането на влака и запригласяха с пълно гърло: — „защото той самият го изрече (и това му прави вече чест) защото той е англичанин, защото той е ан-гли- чан-НИИИИИН!“
Запазила спокойствие, Сара изтръгна най-добрата усмивка от себе си, на която беше способна, като се чудеше дали бе избрала най-доброто място във вагона. След секунди вагонът се огласи от гръмогласни смехове и всички насядаха по местата си, като този път друг хор пое от мястото, където бяха прекъснали „Пинафор“, Сара си спомни, че в канона имаше десет или дванадесет оперети и разбра, че я очаква дълъг концерт.
В момента, когато се отпускаше върху седалката си, зърна един от хората на Причард в дъното на вагона да оглежда пътниците сякаш си търсеше място за сядане.
