Теория на хаоса

включващи чифт тъмнозелени чорапи до коленете, доста смели дантелени бикини и комплект ботуши за катерене — бяха преобразили Сара в дете от плакат на модата в северна Калифорния.

Сега, застанала пред друго огледало, Сара извличаше максималното от няколкото артикула, които бе купила в местния фармацевтичен магазин, за да довърши дегазацията. С бавни, отмерени движения тя внимателно нанасяше по лицето и шията си крема, който й придаваше супер тен. Намаза щедро ръцете, китките и бедрата си, като реши, че няма смисъл да се тревожи за последиците. Всичко, което имаше значение, беше, че бе успяла да заличи няколко бръчки около очите си и драскотините, получени при бягството от къщата на Тайг. Само след минута те бяха заличени, а заедно с тях и седем години от възрастта й, което я правеше да изглежда някъде към средата на двайсетте. Е, към края им. Дрехите щяха да свършат останалото. После идваше ред на клипсите, след това — на косите й, подрязани до брадичката и изправени максимално. Тя се надяваше, че шестте часа полет плюс няколко кутии боя за коса ще я направят съвършената блондинка. Ако не нещо друго, то поне костюмът й щеше да е достатъчен да я отведе до летището.

Огледа се за последен път в огледалото и открехна вратата, приветствана от два дискретни звука в далечината. Първият беше от свирката на влака, която известяваше на всички в околията Балард, че влакът по разписание в 9,40 избързваше с две минути. Вторият беше от форсирания рев на двигател, прекалено добре познат от последния час. Тя мигновено отстъпи назад.

Бяха открили Джеф. Дали Причард бе имал достатъчно ум да му закачи някакъв предавател? Глупав въпрос. Сара познаваше тези хора, които не пропускаха никога такива подробности. И сега по тази причина „Белята“ беше някъде зад нея и кръстосваше улиците на Паламето.

Влакът спря с пронизително стържене на спирачките, е което я накара мигновено да насочи вниманието си към перона. Почти в унисон, автомобилът издаде един последен грохот. Тя застина в очакване да дочуе бързи крачки. Никой обаче не се затича. Настъпи тишина. Миг по-късно няколко листа се вдигнаха във въздуха с отварянето на вратите на влака. Тя рязко вдигна глава. Празното купе беше на не повече от три метра от нея. И пак тишина! Мисли! Разгледай вариантите! Тя изчаква в продължение на почти половин минута, в следващия миг се втурна през перона и скочи във вагона, точно преди вратите да хлопнат след нея. Секунда по-късно перонът започна да се плъзга покрай нея. Застана до прозореца в опит да зърне преследвачите си. Нямаше никой, перонът остана пуст. Тя се отдръпна назад. Влакът набираше скорост под тунел от надвиснали клони и дървета. Къде са те?

И изведнъж я осени. Те бяха във влака.

Боб Стайн прокара длан по рамката на леглото, а прахът от възглавницата изпълни въздуха. В другия край на стаята О’Конъл, който само преди минута бе станал от пожълтелите чаршафи на леглото, пъхаше последователно главата си ту под горещия, ту под студения кран — някакъв странен ритуал на следобедно разбуждане. Беше с риза с къси ръкави, разтворена отпред, която се нуждаеше от пране също като чаршафите. Колкото до панталоните му, те бяха прекалено къси и прекалено широки в глезена, и прекалено тесни в областта на стомаха. Стайн го бе виждал в този вид само веднъж досега. След Аман. Гледката беше достатъчна, за да отклони погледа му из стаята, да огледа порутеното пространство и нащърбената мазилка, пръсната навсякъде по пода. О’Конъл се дръпна, за да се подсуши, и умивалникът се открои с голите си тръби, излизащи от стената, готов да продъни пода с цялата си желязна маса при най-малкия натиск. Така или иначе това беше запусната малка дупка, която съперничеше и на най-зловещите репортажи от Третия свят. Човек направо не можеше да повярва, че някой може да я наеме за цяла седмица, на разстояние по- малко от три квартала от Юниън Скуеър в Ню Йорк.

Не беше трудно да го проследи. В действителност О’Конъл беше оставил доста явна следа — факт, внесъл спокойствие в душата на Боб. Както при Сара, той сякаш искаше да бъде открит. Естествено, Боб бе откликнал на молбата му.

Дълбока кашлица привлече вниманието му отново към О’Конъл, който бе наметнал хавлия около врата си и се мъчеше да отвори капачката на бутилка.

— Много добра стока, е, Боби — каза той с глас, още дрезгав от съня. — За теб само най-доброто. — Ирландският му акцент сякаш бе станал още по-отчетлив.

— Аз съм пас — отвърна Стайн, — може би по-късно. — О’Конъл повдигна огромните си плещи и пое дълга глътка от кафявата течност. — Колко гълтока като тоя правиш на ден?

— На ден? — О’Конъл се изсмя и изригна поредната храчка от дробовете си. Изплю се в неопределена посока и се настани на нисък метален стол до вратата. — На час, Боби. На час. Когато съм в добра форма, са две. Когато не съм… — Той намигна и се ухили. — Какво искаш? Както виждаш, много съм зает. Нямам време за такива като теб. Чака ме среща в „Рок центъра“ на чай и курабийки. — Той се изсмя и пое нова глътка.

— Оставил си следа. Аз само я последвах — отвърна Стайн. — Ти обикновено си по-бърз, Гал. Като че ли нещо губиш форма.

— Сигурен съм, че е така, господин Стайн. Сигурен съм. — Той се замисли дали да не пийне още една глътка, но спря с бутилка до устните си. — Но какво са няколко дни между приятели? — Усмивката изчезна. Бутилката продължи пътя си и течността заклокочи в гърлото му. — О’Конъл шумно избърса уста в рамото си. — Понякога на човек му се приисква да остане малко… сам. Малко, за да може да обърне повече внимание на големите си мисли. — Той отново надигна бутилката.

— Не знаех, че изобщо мислиш.

О’Конъл се изхили.

— Ти поне си честен.

Стайн продължи, без да отделя поглед от него.

— Никога не съм могъл да те разбера защо го правиш. Те ти плащат достатъчно…

— Струвам всяко пени, които ми плащат — вмъкна той, надигайки бутилката в присмехулен тост.

— Да, всяко пени — съгласи се Стайн, — но защо си избрал тъкмо тази дупка? Защо не Мериланд, фермата? Защо не отидеш да мислиш там? Виж, куче…

— Затваряй си плювалника, Боби. — Думите бяха изречени без всякаква злоба. — Ходя да мисля, където си поискам. — Той отпи поредната глътка и очите му замигаха с бавен, несвързан ритъм. — Кучето е мъртво. Не го ли знаеше? Да, някакво шибано хлапе. Да кара камион или нещо от този род. Казах им да я държат вътре през нощта — най-простата работа, — но не можеш да им имаш вяра и за пукната пара, тъпи копелета. Оставили шибаното куче да офейка през нощта. Така й се пада на дъртата кучка. — Той довърши бутилката и я запрати към отсрещната стена. Тя отказа да се строши и падна с трясък на дървения под.

— Не бях чул. — Стайн си пое дълбоко дъх и издърпа ; едно порно списание изпод възглавницата. Прелисти страниците му, преди да добави: — Пак ти повтарям, че тя нямаше да живее така или иначе кой знае колко повече.

Гал се усмихна, брадичката му се спусна върху гърдите, а юмруците му се подпряха на кръста за опора.

— Да ти го начукам, Боби. Тя не беше толкова дърта, колкото дебелия ти задник.

— Искам да изтрезнееш. — Стайн захвърли списанието към далечния край на леглото и се опря с две ръце върху мекия матрак. — Сара е в опасност и май ти си единственият, на когото се доверява.

— Това изненадва ли те?

— Може би да, а може би не.

В продължение на няколко секунди очите на О’Конъл сякаш се проясниха, преди да изпаднат в предишното пияно състояние. Той се огледа и ръката му залющи някакво щръкнало парче мазилка.

— Да, добре… Как е нашата малка госпожица Трент?

— Добрали са се до досиетата й — отвърна Стайн. — Всичките. А Артър… го няма никакъв.

Споменаването на името на Причард накара лицето на О’Конъл внезапно да се вкамени, а очите му се присвиха срещу Стайн.

— Артър К. Причард с несекващата популярност.

— Никакво К — поправи го той. — Това е Кларк. Нашите имена нямат инициал за средно име.

— Да ти го начукам, Боби. — О’Конъл се изправи и се приближи към умивалника. Завъртя крана на