радио. Той рязко кимна. Едва тогава Сара проумя какво правеше той. Обаждаше се за подкрепление.
Тя се обърна мигновено назад, взря се през прозореца и видя как няколко едри мъже приближаваха енергично през вагона зад нея. Тя пристъпи от сянката и много спокойно отвори вратата. Влезе във вагона и се запъти срещу тях с високо вдигната глава. Никой от мъжете не даде признак да я е разпознал. Първият забави стъпка, а тя седна на едно свободно място, за да се разминат. Всички кимнаха с благодарност, а последният от четиримата дори предложи и усмивката си, преди да мине покрай нея. Сара стана от седалката и продължи напред, отдалечавайки се от тях с небрежна походка, докато не чу вратата зад себе си да изтраква. Бяха минали на платформата. Тя се обърна. Сякаш забравила нещо, тя издаде неясно възклицание и тръгна подире им. Никой от пътниците не бе забелязал нещо. Половин минута по-късно Сара отново беше на стария си наблюдателен пост, но този път сцената, открила й се пред очите, беше съвършено различна. Хората на Айзенрайх бяха обградили Причард и агентите му, но по начин, който само просветен човек можеше да схване като обграждане. Тези от външния кръг държаха ръцете си във вътрешните си джобове, докато мъжете от вътрешния кръг явно бяха получили заповед да държат ръцете си така, че да се виждат, якетата им бяха отворени, а погледите им — забити в пода. Сара видя, че един от мъжете от вътрешния кръг не се бе предал без борба. Той притискаше ръката към гърдите си, а счупената му китка ясно си личеше. Съобщението беше просто — никакви сигнали, никакви координирани атаки, никакви по-нататъшни опити да се разруши щастливото семейство. В центъра стоеше Причард със затворени очи, загубил битката.
— Олдъртън, две минути — изграчи глас от влаковата уредба. — Две минути до Олдъртън.
Влакът започна да забавя. Няколко пътника показаха признаци на живот, няколко други се надигнаха да си вземат багажа от багажниците над главите. През цялото време групата в центъра си оставаше незасегната от суетнята. След минута влакът навлезе в гарата и с протяжното стържене на спирачките оповести пристигането. Вратите се отвориха и групата мъже слезе на перона. Запътиха се като едно цяло към стълбите в далечния край на гарата. Сара отвори вратата и влезе във вагона, маневрирайки сред новите пътници, без да отделя и за миг очи от прозорците на влака и групата мъже на перона. Намести се на едно свободно място и се загледа през прозореца в хората на Айзенрайх, които отвеждаха пленниците си до няколко чакащи ги лимузини, като момчетата от Вашингтон бяха незабавно отделени от господаря си. Без съмнение тримата щяха да бъдат подложени на разпит, за да измъкнат от тях колкото е възможно повече информация, преди да ги сполети неизбежното: куршум в черепа или удушване с гарота. Но всичко това щеше да дойде после. Засега те бяха полезни.
Причард обаче явно бе изгубил всякаква стойност в очите им; при него нямаше да има забавяне с присъдата. Тя разбра, че той щеше да е мъртъв още преди влакът да потегли от гарата.
Ксандър включи фаровете и се опита да се съсредоточи върху централната линия на пътя, който ставаше все по-труден сред напредващия в горите здрач. Вече от два часа беше на път. Картата показваше, че се намира на седемдесет мили от Темпстън. Пет часа по-рано той бе взел автобус от летището, щастлив, че някой друг вместо него бе взел решението. Но сънят, за който бе жадувал, все не идваше. Нямаше какво да му пречи — нито момичета с револвери, нито непрочетен ръкопис. Беше сам с мислите си. Не особено приятно занимание. И въпреки това в продължение на няколко минути перспективата да се види със Сара бе отпуснала съзнанието му. Не беше се запитал защо.
Вместо това бе слязъл от автобуса в едно от малките градчета покрай Хъдсън и бе купил кола — един „Рабит“ на старо — с парите, които Ферик му бе оставил. Кормуването като маневра, отвличаща съзнанието от натрапчиви мисли. Търговецът му бе обяснил, че предавателният механизъм може да има нужда от ремонт, че водещите колела могат да занасят надясно, но Ксандър беше наясно, че едва ли щеше да я задържи толкова дълго, че да се занимава с тези проблеми. Единствената му цел беше да стигне до „Спящата хралупа“, без да привлича излишно внимание. Никакви коли под наем и никакви номера от други щати. Търговецът не бе проявил и най-малък признак на недоволството от разплащането в брой, дори напротив.
Ксандър се придържаше към селските пътища като предпазна мярка, макар че беше наясно, че на хората на Айзенрайх ще са им нужни няколко часа, докато проследят автобуса, сервиза, от който бе закупил колата, и всичко останало, което им трябваше, за да го открият. И сега, докато влизаше и излизаше от малките градчета, той установи, че през цялото време умът му не бе спирал да работи. Преди няколко мили околностите на пътя бяха почнали да му се струват познати. Едва когато прекосяваше малкото селце Ярдли, той разбра откъде. Някъде наблизо — може би на десет или дванайсет мили на запад, не можеше да си спомни точно — се намираше мотелът на госпожа Гриър, в който бе отседнал няколко седмици по време на зимните си лекции в Колумбия, когато бе размишлявал дали да не бие шута на всичко. Тогава писането не му вървеше, работата му беше почти пълен провал; дори бе имало приказка и за прекъсване на ангажимента му. И, разбира се, Фиона. Лундсдорф бе препоръчал триетажната къща, като бе казал, че тя възстановява ентусиазма за работа. И се бе оказал прав. Камината, причудливите компании, събиращи се за вечеря, Карло Пескаторе, едва ли по-причудлив и от другите, но определено най-забавният от всички. Едно мигновено приятелство. И стаята му на третия етаж, ниша с прозорци, която му бе помогнала да си спомни колко много държеше на работата си. Статии, книги и бележки бяха разхвърлени навсякъде и винаги щяха да бъдат.
А сега съдбата отново беше благосклонна към него. Тя му позволяваше да си спомни.
Други мисли започнаха да изплуват в съзнанието му със скриването на слънцето зад хоризонта, като най-малката от тях беше колко много се бе отдалечил от онова, което знаеше най-добре. От онова, което обичаше. По някакъв начин се бе научил да разрушава с ръцете си, да заблуждава с очите си, да не се поддава на собствените си страхове и гняв, но беше наясно, че такива оръжия имаха ограничена употреба. Тяхната цел беше да съхранят’ живота му, нищо повече, а той вече се бе уморил само да оцелява. Прекалено разчитащ на Ксандър, той бе забравил себе си. Вярно, идеалистът беше изчезнал, но мислителят беше останал. А щом Айзенрайх можеше да манипулира с идеи, за да предизвика хаос, защо да не го прави и той? Защо да не създаде и той малко хаос собствено производство? Това беше идея, която бе започнала да набира скорост от момента на покупката на колата. Ръкописът, ролята на различните сфери, паралелите, родени в думите на Айртън и Розенберг — това бяха неговите ресурси, неговите оръдия да изкара на светло и победи хората на Айзенрайх. Осъзна, че е бил достатъчно глупав да търси някъде другаде отговори, сляп да не види как да ги използва.
Затова и търсеше място, където да спре. Беше уморен и гладен, но имаше и още нещо — изпитваше необходимост да изложи мислите си върху хартия. Необходимост да свърже заедно всичко, което бе видял, всичко, което е прочел, за да си създаде свое собствено оръжие. Не разполагаше с много факти, но имаше цялата теория и от тази гледна точка знаеше, че това щеше да му е достатъчно. Подробностите щяха да дойдат по-нататък: проектът „Темпстън“, разписанието, скрепителният болт, и всичко останало, открито от Сара. Той трябваше да повярва, че тя ще разполага с доказателствата, необходими да придадат убедителност на меморандума. Засега той щеше да създаде само скелета; щеше да обясни със сух академичен език как един ръкопис от шестнадесети век може да се транслира в конспирация от двадесети век. И той щеше да го направи индиферентно, за да придаде достоверност на тезата му. Хипотеза, аргументи, заключение — серия от все по-разширяващи се твърдения, изградени върху доказателства, подкрепени с интерпретация, всичките създадени с цел да доведат до едно неопровержимо заключение. Експозе, което щеше да принуди Айзенрайх да падне на колене. Работата беше в това какво знае той и на какво ще повярват другите.
Зимен дъжд запръска по предното стъкло на колата на влизане в градчето с името Крейтън, с подредени в стройна редица светлини по главната улица. По средата на главната улица видя книжарница за канцеларски материали и малка закусвалня през три или четири врати. Отново имаше късмет. Петнадесет минути по-късно вече седеше в последното сепаре с кафе, супа и малък бележник отстрани на масата. По- късно щеше да отвори и книгите. Засега беше достатъчно само да пише.
Тя се приземи в седем без пет, а в седем и петнадесет вече прекосяваше посипаната с чакъл алея. Студеният дъжд приятно я освежаваше след шестте часа полет. Първите два или три часа бе спала, като междинното кацане в Чикаго й бе позволило да си набави още кутии с боя за коса, заедно с второ огледало и сешоар за коса, за да оправи пропуските си от гарата в Паламето. Сара бе успяла да се справи с всичко
