Теория на хаоса

него. Най-вероятно той го е и съставил.

— Надзирателят ли? — Тя показа обилно насапунисаната си глава от вратата на банята.

— Така Айзенрайх нарича главатаря на групата, свързващото звено. — Тя кимна и се върна до умивалника. Ксандър пъхна ръце под бедрата си. — Ще го премахнеш ли?

Водата спря и след малко Сара се показа с хавлия в ръка.

— Защо питаш? — Ксандър не каза нищо. — Ако успеем да открием разписанието без него, няма да се наложи. Не е необходимо никой да умира. — Тя остави кърпата до прозореца. — Това ли искаше да чуеш от мен?

— Не знам. — Той вдигна ръце и посегна към плика. — Достатъчно хора загинаха до този момент. Още няколко едва ли ще променят много нещата. — Той пъхна страниците вътре и я погледна. — Не за това си била избрана. Не мога да го повярвам.

— Радвам се, че имаш такава вяра в мен.

— Трябва да имам. Ти не ми оставяш голям избор.

Тя си позволи усмивка и мина покрай него на път към леглото. Погали страните му с ръцете си и го привлече към себе си. Този Път обаче нямаше целувки. Тя се отдръпна.

— Тази вечер трябва да се доберем до дома му — каза тя, протягайки ръка към чантата си. — Само на двайсетина минути път оттук е. Последните две мили ще трябва да минем пещ:

— А момичето?

— Ще спи. Тук е в безопасност. — Тя му връчи чифт черни панталони и тъмен пуловер. — Вземи пистолета й.

Ксандър пое пакета.

— Беше ли зареден?

— Не.

— Тогава ще ми трябват и патрони.

Лунната светлина се провираше сред оголените клони и хвърляше по земята причудливи сенки. Сара водеше, прикрита под тъмните контури на облеклото си. Ксандър я следваше с очи, впити във фигурата й. Промъкваха се през редуващите се сенки и лунни лъчи внимателно, но бързо, без никакъв шум.

Преди около миля бяха напуснали шосето, след като бяха накършили клони, за да замаскират колата. Напредваха упорито. Нито веднъж тя не пророни дума, дори и когато той се бе заплел в клоните на някакъв особено бодлив храст; посланието й до него беше повече от ясно: Тук си заради разписанието, за да го идентифицираш. Ако то не е при него, ще го убия. Ако изостанеш назад, ще го убия. Държеше пистолета си в ръката, докато се промъкваха през храстите, но когато луната на няколко пъти се отрази в огледалната му повърхност, тя побърза да го пъхне в един от джобовете на раницата си. Ксандър направи същото.

На следващия завой къщата се показа пред тях. От нея ги делеше телена ограда, а зад нея се виждаха очертанията на имението на Скентън. В цялата къща беше тъмно с изключение на самотна лампа на третия етаж. Старецът беше буден. Трябваше да бъдат много внимателни. Луната като по поръчка се сгуши зад един облак и мракът заля околността. Сара спря и Ксандър застана до нея. Залегнаха в ниските храсталаци. Тя гледаше към западния край на оградата, почуквайки с палец бедрото си, оглеждаше и преценяваше различни варианти. След около минута в мрака се появи фигура, която се насочваше към тях. Крачеше с отпусната и спокойна походка. Сара не откъсна очи от мъжа, докато той не се отдалечи съвсем. Изчака още една негова обиколка. След второто му отдалечаване тя се стрелна напред, без да каже дори и дума на Ксандър. Той я последва.

Миг по-късно тя се плъзгаше към оградата. Докато пълзеше след нея, Ксандър изпита непривична болка в плещите си. Лактите му също го заболяха; гърдите му започнаха да стържат в земята. Той захапа устни, придърпа се до мрежата и пое колкото можа повече въздух. Загледа я как изважда ножица за рязане на тел и започва на реже тела, точно колкото едно човешко тяло да се промуши през отвора. Минута по-късно вече бяха на три-четири метра от другата страна и се промъкваха към един от прозорците на първия етаж.

След половин минута и двамата се притискаха плътно към стената на къщата. Тя затършува около прозореца, докато откри мястото на жицата. Алармената система. Бързо преряза жиците, но закачи допълнителен контур към двете точки на срязване, така че да може да отвори прозореца, без да наруши веригата, и се промъкна вътре. Бравата предложи по-малко съпротива, незначително препятствие по пътя им към нещо, което изглеждаше като всекидневна — любимо място за сядане, лампи и столове, всичките обърнати към малка тухлена камина. Тя се обърна и затвори прозореца.

Едва ли щеше да е в тази стая; това беше ясно и на двамата. Трябваше да открият кабинета, мястото, където Скентън държеше ценните си неща. Сара се приближи до плъзгащите се врати, внимателно дръпна едното крило и прекрачи във фоайето, чийто под от зелен мрамор фосфоресцираше призрачно дори и в мрака. Точно срещу тях беше разтворена друга двойка плъзгащи врати; един бърз поглед разкри трапезария. Другите врати бяха все така еднакво неприветливи, откриващи музикалната стая, всекидневната, но не и библиотеката. Ксандър посочи към стълбището и се запъти към него. Сара избърза пред него и го поведе към друго фоайе, към друг коридор с четири врати, три от които се отвориха лесно; четвъртата обаче в дъното на коридора не искаше да се предаде толкова лесно. Сара се задържа малко около ключалката и след това двамата влязоха в кабинета. Това беше обикновена стая, която макар и в здрач, разкриваше индивидуалността на обитателя си. Столовете бяха отрупани с книги и вестници, а върху една от ъгловите масички се виждаше недопита чаша чай. Сара я докосна; беше студена. През това време Ксандър приближи якото дъбово бюро, върху което имаше някакъв ред. Тя извади от раницата си две малки фенерчета писалки и подаде едната на Ксандър. Диаметърът на лъча беше не повече от сантиметър и половина, достатъчен да освети предмети в радиус от три инча, но недостатъчен да хвърля отблясък. Беше й казал да търси дневник.

В продължение на десет минути двамата разровиха всичко, което можеше да съдържа разписанието. Този път обаче тук нямаше „Свети Августин“, който да го съхрани на скрито място, нито дребни, но хитри кодове, от които да тръгнат. Разполагаха единствено с инстинкта си, с усета, че документът се намира в тази стая, в очакване да го открият. След още две минути Сара се натъкна на сейф зад една от картините; гласово-задействащата се брава обаче беше прекалено сложна за примитивните й инструменти. Тя не бе очаквала такова авангардно оборудване от сенатора.

— Много добре, госпожице Трент. — Светлината ги обля отвсякъде. Скентън бе застанал на прага по халат и чехли. — Всъщност аз го държа ето тук. — Той вдигна ръка, в която държеше малка черна книга. — Тази вечер обаче беше на нощната ми масичка. Просто обичам да прехвърлям по някоя страница преди сън.

9

Веднъж след като лидерите прогонят изобретателността и дързостта от човешките сърца и души, хората ще престанат да представляват опасност за стабилността на режима.

„За върховенството“, Глава XVIII

Сара мигновено измъкна пистолета си и го насочи срещу Скентън. Погледът му обаче се бе отклонил към Ксандър. — Изненадвате ме, доктор Джаспърс. Нямах представа, че сте толкова бърз с пистолета. Дори и по-бърз от младата ви приятелка.

Сара се извърна и видя Ксандър, насочил пистолета в гърдите на Скентън, стиснал здраво дръжката с двете си ръце. Сенаторът междувременно бе вдигнал присмехулно двете си ръце.

— Виждате, че съм сам. Нямам нищо у себе си, освен тази книжка, както и нямам интерес да ви принуждавам да натискате спусъка, така да се каже. — Той понечи да прекрачи прага, но спря. — Мога ли да вляза в библиотеката си?