Теория на хаоса

— А, аз бях заинтересуван… известно време. Това се оказа много информативно. Те ми показваха отделни откъси от ръкописа, устройваха ми срещи с господата Вотапек, Тайг и Седжуик и повярвайте ми, в началото бях много ентусиазиран. Искрено вярвах, че са открили нещо — как да го кажа, което може да контролира електората, без да има ограничения върху правата. Да, мисля, че беше така. Нещо, което би ни осигурило пространство да създадем ефективна политика, без да ни се налага да се подмазваме на обществените сантименти. В края на краищата това е единственият начин да се свърши каквато и да било работа. — Той спря. — Мнението ми май ви тревожи, а, докторе? — Очите му се присвиха, докато захапваше нова цигара. — Не предлагам никакви извинения. Това, мой млади учени приятелю, е най-простото правило от политиката. Няма да го откриете в никой от учебниците си. — Той изпусна дим и положи цигарата в пепелника. — И така, когато дойдоха при мен с плановете си, аз не бях ужасен, не бях разтърсен от предателствата, които се канеха да извършат. Аз ги приветствах с цялата си душа. — Той се усмихна. — Наистина ли мислите, че ви казваме всичко онова, което правим във Вашингтон? Наистина ли мислите, че можете да разберете защо трябва да се правят определени компромиси? Хората — митът, който вие така отчаяно сте прегърнали — като цяло са индиферентни, неинформирани и тъпи. Тогава защо изобщо да се съобразяваме с тях? Наистина ли мислите, че това е било замислено като демокрация? Не ставайте смешни. Това трябваше да бъде република, система, в която най-способните да представляват желанията на останалите, — без значение дали тези останали проумяват кое добро и кое не е добро за тях. Без мъничко измама или заблуда вие сте обречени на посредственост…

— Очевидно вие двамата с Вотапек сте изкарали един същ задочен курс на обучение — вмъкна се Сара в тирадата му.

— Може и да не харесвате политиката ми, госпожице Трент, но знаете, че съм прав.

— Вашата политика се предполагаше да бъде такава, че да отнема излишъка от власт от голямото правителство и да я връща на обикновените хора или нещо бъркам? — вмъкна се Ксандър. — Изглежда вие, хората от Правото, сте единствените, които не искат да кажат на хората кое е добро за тях, дори и когато те самите не го проумяват.

— Чудесна тактика, нали? — Скентън кимна, докато посягаше за поредната цигара. — Но мислите ли, че ние се отказваме от властта, като правим това, което искате от нас? Ние просто оставяме държавата да се занимава с дребните си крамоли. „Прогони правителството от задния си двор.“ Хитър лозунг, нали? Дръж ги ангажирани само с дребните проблемчета. Всъщност, ние пренасочваме съзнанието им от федералното правителство, като им даваме по-дребните дела да се занимават с тях, така че да ни оставят на мира да се занимаваме с големите неща.

— Такива като?

— Оставете правителството да се занимава с онова, на което е най-способно — да извлича максимална печалба, без му се налага да се тревожи за неколцината, които не могат да се оправят сами. Колкото повече съсредоточаваме интереса на хората върху щатското правителство, толкова по-малко те ще насочват погледа си върху федералното и толкова по-малко ще ни се пречкат из краката. Веднъж след като създадете изцяло разединен електорат — група от хора, загрижени единствено за собствените си задни дворове, — вече сте постигнали велико нещо.

— Но защо тогава не им повярвахте? — попита Ксандър. — Айзенрайх прави всичко това възможно.

— До известна степен. Разликата е там, че аз вярвам в републиката.

— Трудно ми е да повярвам в това.

— Защо? Може да съм елитарист, може дори да настоявам, че мъничко измама е от голяма полза, но аз все още вярвам в баланса на властта — реалната власт — сред малцината, които истински разбират тези неща. Естествено, това означава, че на хората не трябва да се позволява да си пъхат носовете за щяло и нещяло в работата ни. Но това също така означава, че малцината, които имат реалната власт да управляват, трябва да го правят с почтена цел в съзнанието си. Една република трябва да бъде отговорна за стабилността, постоянството, прогреса, а не да се занимава с хленченията на неколцина невежи. Айзенрайх елиминира хората, но за нещастие, той също така елиминира и баланса. На негово място той предлага Стар Чеймбър12, скрит дълбоко под булото на републиканска добродетел. Измамата и заблудата е едно нещо, докторе, а тиранията чрез култивиран фанатизъм и тесногръдие е нещо съвсем различно. Предпочетох да не се обвързвам с това.

— Малко от Джон Стюарт Мил с подправка от Макиавели — кимна Ксандър. — Странно съжителство, меко казано, в ролята на крайъгълни камъни на модерното консервативно движение.

— Мислете си каквото си искате — отвърна той. — Това е най-доброто за тази страна.

— Значи те са ви шантажирали — каза Сара — Защо? Защо не ви убиха?

— Защото, скъпа моя госпожице Трент, на този етап аз не разполагах с нищо, което да ги заплашва. Никога не съм оставал насаме с ръкописа, никога не съм имал възможност да си направя собствено копие и никога не съм разполагал с каквото и да било доказателство, за да покажа връзката им с това. Нещо повече, те се нуждаеха от мен… или по-скоро откриха няколко наистина хитри начина как да се възползват от мен. Лятната ми къща в Монтана се превърна в чест терен за срещи, наред с другите неща.

— Други неща?

— Мисля, че точно тя беше мястото, където организират всичко това. Нещо като комплекс, поредното училище за онези, които вече са готови да превърнат визията си в реалност. Повече от година не ми позволяват да стъпя там. Както и да е, аз се превърнах в много удобно заблуждаващо прикритие, ако някой реши да прояви интерес към Тайг, Вотапек и Седжуик. Дори и местоположението на къщата ме прави основен кандидат за връзка с училището „Темпстън“. Често се чудя дали пък точно това не са имали предвид през цялото време. С което да заблуждават хора като вас и да ги пращат в погрешна посока. Но явно е било резултатно. — Той направи пауза. — На мен обаче ми се струва доста нечестно. — Той извади малка черна книга и я положи върху масата. — Така че с чиста съвест си взех нещо от тях.

— Разписанието — възкликна Ксандър. — Кога? Как?

— Много добре, докторе. — Скентън я плъзна по бюрото. — Успях да се докопам до нея преди около месец. Как… как точно, не е толкова важно, не мислите ли? — Загледа как Ксандър запрелиства страниците й. — Съгласно датите, действителните фойерверки започват след по-малко от три. дни. Сигурен съм, че имате Представа, че случилото се във Вашингтон и онова със зърнения пазар беше извършено, колкото само да се пробват водите. Ню Орлианс според мен беше грешка. Трябваше да се случи три дни по-късно; част от далеч по-мащабна операция.

— Защо не направихте нещо, за да ги спрете? — попита Сара. — Ако сте знаели, че ние сме наблизо, защо просто не се свързахте с нас? Три дни не са…

— Защото, госпожице Трент, моментът, в който щях да се опитам да го направя, моментът, в който покажех и най-малката нагласа за това, вече щях да съм мъртъв. Да се свържа с вас? Каква нелепа мисъл. И откъде според вас трябваше да започна търсенето ви? Знаех, че сте замесени. Освен това… не, това трябваше да бъде точно обратното. Както ще видите, всичко е прекалено мащабно, прекалено усложнено, за да се разруши, без да се удари в сърцевината. Никога нямаше да ме допуснат толкова близо. — Той намести възглавницата зад гърба си. — По някакъв начин обаче вие двамата сте успели да им се изплъзнете. Аз просто разчитам на факта, че вие ще продължавате да имате късмет. Влязохте много внимателно, никой не ви усети. По същия начин и ще напуснете. Следователно ви давам разписанието и ви желая да сте наистина бързи.

— Ядрото ли? — запита възбудено Ксандър. — Искате да кажете, че има и надзирател, така ли? Един човек зад всичко това?

— Разбира се — отвърна Скентън. — Това е и причината, поради която без съмнение бяхте избран, докторе. Защо вие…

Парчетата от прозореца се разхвърчаха във всички посоки, лампите се пръснаха с трясък под пороя куршуми. Ксандър се хвърли през бюрото към Скентън, само за да се намери сграбчен и захвърлен на пода между стената и бюрото. Сара коленичи до него, с пистолет почти допрян до лицето си и с книгата в другата ръка. Библиотеката замлъкна така внезапно, както беше изригнала. Секунди изтекоха, преди да го чуят. Отначало отдалечен, но с всеки миг все по-силен, грохотът на хеликоптер нахлу в стаята, а петното на прожектора нахълта вибриращо в стаята през диво мятащите се завеси и се закова върху гърчещото се