Теория на хаоса

тяло на Скентън с мятащи се ръце, широко отворена уста и бликаща от гърдите му кръв. Миг по-късно снопът светлина от прожектора изчезна от стаята, роторите завиха още по-силно, сигнализирайки за кацане. Сара издърпа Ксандър от пода на крака и затича към вратата.

Нямаше време да мисли, нямаше време да разсъждава над думите на умиращия мъж. Поради което бяхте избран. Имаше време само да следва Сара и резките смени на курса й, първо, към стълбището, а после през всекидневната. Грохотът на автоматично оръжие разтърси простора, докато скачаха от прозореца върху тревата отпред. Пазачите на Скентън задържаха хората на Айзенрайх, като жертваха живота си за човек, когото броени минути го деляха от смъртта, давайки възможност на двама души да се спасят. Сара препускаше напред, а Ксандър подире й. Гората се надигаше гостоприемно срещу тях. Едва когато я видя как се хвърля на земята, разбра, че са стигнали до оградата. Той се строполи върху гърба й, като малко остана да забие и двамата в стърчащите метални шипове. Тя го изблъска настрани и свали скобите. Той извърна глава към къщата и погледна тъмната й фасада, чийто спокоен интериор не даваше представа за насилието сред стените й. „Поради което бяхте избран.“ Думите кънтяха в съзнанието му.

В мига, в който Сара го сграбчи и повлече към оградата, бликна светлина от всеки прозорец на къщата.

Следващите няколко минути изминаха в тишина. Тилът на Сара му служеше като пътеводител сред дърветата, пътека, по която нямаше жива душа, посока, в която той бе изгубил всичките си сетива. Светът зад гърба му бе изчезнал, въпросите — избледнели в съзнанието му. Бе останал само мрак, докато в далечината пред тях не се открои шосето. Последен устрем до колата, клоните мигновено бяха разхвърляни и вратите затръшнати, преди ревът на двигателя да се вгризе в тишината.

— Карай.

Тревата премина в шосе и автомобилът се втурна в нощта.

О’Конъл скочи от импровизирания си стол с притиснат към гърдите си пистолет и се запровира сред клоните. За мъж с неговата маса той се придвижваше забележително гъвкаво.

Беше станало изведнъж, както и бе предполагал, че ще се случи. Сара и Джаспърс се бяха приближили до оградата, без да усетят двамата мъже, които тичешком бяха изскочили зад къщата с готови за стрелба карабини. Само след пет секунди мъжете бяха забелязали целите си: на осмата всеки беше коленичил за по-голяма устойчивост и се прицелваше. О’Конъл обаче ги бе изпреварил; двата безшумни изстрела от пистолета му бяха елиминирали и двамата мъже за по-малко от три секунди. Телата им се строполиха едно до друго, образувайки странен триъгълник по средата на откритото пространство.

Той се затича. Беше наясно, че могат да се покажат и други; беше повече загрижен за двамата, които беше изпратен да защити. Двамата. Джаспърс бе успял да се измъкне. Той наистина притежаваше нужния инстинкт; Стайн се бе оказал прав.

В далечината пред него изрева дизелов двигател и той ускори бяг. Две минути по-късно излезе на пътя, стрелна се през пресования чакъл и измъкна малък мотоциклет от импровизираното скривалище сред боровете, което беше съоръжил преди пет часа. Чу ръмженето на двигателя от лявата си страна; 250- кубиковата му машина изрева в отговор само след петнадесет секунди. Пъхна пистолета във вътрешния джоб на якето си, яхна мотоциклета и освободи съединителя. Вятърът засвири в лицето му.

Сара се подаде от прозореца, ушите й бяха напрегнати за всеки звук освен приглушеното кихане на форсирания двигател на колата им. В същото време оглеждаше небето с увереност, че хеликоптерът ще се появи, в очакване лъчът на прожектора му да се плъзне по върховете на дърветата, преди да се закове върху колата и пътниците й. Но не се чуваше нищо — никакво боботене на ротори, чуваше се само вятърът, който свистеше покрай ушите й. Тя продължаваше да се взира, несигурна какво може да означава тази тишина, докато изведнъж воят на далечна сирена върна вниманието й обратно върху пътя. Тя се прибра в колата и погледна спидометъра. Стрелката се колебаеше около числото 80, а кокалчетата на Ксандър бяха побелели, впити във волана.

— Намали — изрева тя в ухото му — и се опитай да намериш някаква отбивка.

Ксандър направи както му каза и намали скоростта. Двамата трескаво заоглеждаха пътя от двете му страни.

Сирените растяха заплашително с всяка измината секунда, зад близкия хълм заблестяха фарове, но в този момент Сара посочи към една едва забележима просека сред дърветата от дясната им страна. Ксандър превключи на втора и колата се разтърси от внезапното падане на скоростта. Той рязко завъртя волана и се спусна по един полегат склон. След около тридесет ярда подскачания Ксандър изключи фаровете и угаси двигателя. Над тях воят на сирените продължи да нараства и пороят от червени и сини светлини прелетя по пътя, за да се изгуби след секунди. Ксандър посегна към ключовете на стартера, но Сара го улови за ръката. Разнесе се вой на нова сирена и след малко по пътя прелетя още една полицейска машина. Тя пусна ръката му, но продължи да се вслушва напрегнато. След малко кимна. Гумите застъргаха в калта, докато колата се връщаше на заден на пътя. След половин минута отново напредваха с осемдесет мили в час.

— Ще чакаш в колата, докато отида да я взема — каза Сара и отново огледа небето през предното стъкло. Ксандър взе на пълна скорост следващия завой с очи, впити в петното от дългите фарове. — Чу ли ме?

— Аз чакам, ти отиваш да я прибереш. — Думите бяха изговорени монотонно. — Да.

Следващата миля изминаха в тишина.

— Тя трябва да може да спи отзад — обясни Сара. — Не мисля, че ще ни създава някакви проблеми.

— Чудесно. — Отново мълчание.

Сара се извърна към него.

— Какво?

Той не отделяше поглед от пътя.

— Какво има? Какво те тревожи? Разписанието, Скентън, какво? — Тя се взря в лицето му и видя напрегнатата му челюст. — Това заради онова в мотела ли е?

— Не ти ли се струва странно, че съумях да оцелея при всички тия премеждия? — запита той, очевидно глух към последните й въпроси.

Тя не му отговори веднага.

— Наистина не бях се замисляла над това. Предполагам, че просто трябва да съм благодарна.

Той я погледна, после се обърна и качи скоростта до деветдесет.

Измина минута, преди тя да проговори.

— Какво стана там?

— Стана? — изсмя се той саркастично. — Нищо особено. Убиха човек. Това стана. Човек като Карло, Емил или Ферик. Скентън беше поредният човек, който трябваше да бъде пожертван. — Едва сдържан гняв обагри думите му. — И въпреки това през цялото това време аз оставам здрав и читав. Не е ли малко странно това, а? Как си го обясняваш?

Тя се опита да го разбере.

— Какво точно ме питаш?

— Не питам теб… Просто си задавам въпроса. Вчера или само преди час щях да съм прекалено изплашен, прекалено облекчен да мисля за каквото и да било друго освен за собственото си оцеляване. — Тонът му стана съвсем самоироничен. — Нали аз написах онзи прилежен меморандум, който ми отсъжда такова важно място във всичко това? Много е ерудирано, нали? Проблемът обаче е там, че това всъщност няма никакво значение. Теорията няма да обясни защо съм успял да оцелея до този момент.

— За какво говориш?

— Ти искаш да повярваш, че си убиец — добре. Искаш да повярваш във всичко това, че това е твоето предназначение, причината, поради която си била избрана…

— Полека — вмъкна се тя, разтревожена от тона му.

— „Затова и беше избран“ — излая той. — Не чу ли Скентън, когато ми го каза? — Той я погледна. — Не можеш ли да вденеш? Ти не си единственият човек, който е бил избран да