Теория на хаоса

съсредоточен върху часовете, прекарани с книгите. Късчетата мозайка, започнали да се подреждат в картина. Само когато спомена разписанието, тя сякаш се съвзе.

— И ти мислиш, че те имат разписание? — попита го тя.

— Това ще е напълно логично. Ако следват предписанията на ръкописа буква по буква, те ще са съставили нещо, което да изброява замисъла им — с дати, места и начини. Как възнамеряват да създадат хаос след първия си опит. Всичко, което трябва да направим, е да открием това разписание и да използваме информацията, за да им издърпаме чергата изпод краката.

— Имаш предвид да дадем гласност на връзката им с Розенберг и нацистите.

— Имай ми доверие, медиите са си медии. Те ще си свършат работата.

— Ако имат време.

Ксандър я изгледа.

— Не те разбирам.

— Имаме по-малко от седмица — отвърна му тя.

— Какво?

— По-малко от седмица — повтори тя, — докато го осъществят. Това каза Тайг.

— Какво? — Очите му рязко се отвориха. — По-малко от седмица? Но това няма никаква логика. Ръкописът говори за месеци. Това означава…

— Да — добави тя, — че всичко и всеки е на мястото си. Те са готови да натиснат бутоните.

— Трябва да бъде месеци. Те биха… — Той спря и я погледна. — О, Господи. Как е възможно да съм толкова глупав? Днес за няколко дни правим неща, които по онова време биха отнели на Айзенрайх седмици и месеци… — Той взе плика от ръцете й и извади страниците, които бе написал този ден следобед. — Щом работата е толкова бърза, изобщо не знам дали това ще е от полза.

— Това ли? — попита тя. — Искаш да кажеш, че това не е ръкописът?

— Това е нещо, което далеч го надхвърля.

Ксандър започна да обяснява, а тя прелистваше страниците заедно с него, докато той се опитваше да очертава областите, в които тя можеше да му даде нужните подробности, от които и двамата се нуждаеха. Скоро тя беше човекът, който даваше инструкциите, припомняше документите, които бе измъкнала от Министерството на правосъдието, бурната история на Центъра за обучение с неговите уважавани дипломанти Пемброук, Грант и Егарт — последните двама, напомни му тя, заподозрени в последните убийства на холандските дипломати. Той я слушаше с широко отворени очи, изумен пред имената и събитията, които свързваше. Тя му разказа за първата си среща с Алисън — изплашената жена, оставаща единствената реална връзка с едно опустошително минало, но която вече не можеше да си спомни участието в смъртта на двете момчета, макар че това не й носеше облекчение за вината, която бе потулила дълбоко в душата си. След това Сара му разказа за посещението си при Вотапек, първият признак, че хората на Айзенрайх са уязвими, за вечерята при Тайг, за дивите речи за завоевания, евгеника и власт. Разказа му за Причард и Комитета, намеквайки за собствената си намеса, за да подчертае пълната степен на хватката на Айзенрайх. И накрая му подаде Скентън.

— Затова и се върнах тук — каза тя. — Това е мястото, откъдето мога да направя всичко, което е по силите ми, за да приключим с това.

— Да приключим с това? Но как? — Тя не отговори. — Разбирам.

— Разбираш — повтори тя. — Наистина ли? — Изправи се и се отдалечи от него. — Какво искаш да кажа? Бях открила основното свързващо звено. Нямаше нужда да откриваш връзката с Розенберг. Отрежи главата и унищожи звяра. — Той не каза нищо. Тя се обърна към него. — Изненадан ли си? Не губи ли това своята ерудирана страна никакви забележки под черта, никакви кръстосани препратки. Е, съжалявам, но сега вече знам защо са ме избрали. Защо толкова настойчиво искаха да ме пратят на акция. — Тя направи пауза. — Аз убивам — това е, което аз правя. А ти не си специалист в тази област.

— Не за това са те избрали. — Ксандър се изправи и я приближи. — Този Причард… той е искал нещо, ти го каза на себе си. Той не е мислил…

— Причард ли? Причард няма нищо общо…

— Разбира се, че има. Защо мислиш, че Тайг го искаше мъртъв?

— Причард не е от такава важност.

— Той е искал нещо от теб, нещо, което е криел от другите.

— Казах, че не е важно.

— Защо? Защо не признаеш, че има и нещо друго?

Тя се обърна и го изгледа.

— Защо настояваш толкова да знаеш?

— Има ли това нещо общо с онзи тунел — продължи той, пропускайки въпроса й покрай ушите си — във Флоренция…

— Хайде да зарежем темата, какво ще кажеш?

— Не. — Той я улови за ръката, докато тя се опитваше да промуши покрай него. — Няма да стане. — Очите им се впиха едни в други. — Знаеш ли колко близо до ръба съм тук? Ти позволи ли си да го видиш? Говориш за убийства, а аз… изключвам, за да не изгубя и малкото разум, който ми е останал. Проблемът е там, че не става. Предполагам, че не съм достатъчно силен, за да нося този товар в себе си. Но не мисля, че съм сам. Може би ти си била обучена да правиш и още нещо, да действаш с абсолютен контрол, но не мисля, че това е нещо различно. Питам какво ти се е случило, защото имам нужда от помощ. Разбираш ли? Питам, защото в Германия всичко се превърна в истинска лудница, и освен теб не ми остана нищо друго. „Намери Сара.“ Това ми каза да направя той… Не, това е, което се нуждаех да направя. Нуждаех се от теб, а не от убиеца, за когото се мислиш. Защото ти не си убиец. Не можеш да бъдеш. Искам да си точно толкова изплашена и точно толкова близо до ръба, както и аз, за да бъдем още по-силни, още повече под контрол и… Не знам. — Той пусна ръката й. — Имам нужда да се нуждаеш от мен. — Отиде до леглото, легна и се загледа в тавана. — Съжалявам, Ферик. Сигурно не съм си научил много добре урока.

Сара остана права сама до прозореца. Внезапно я скова силен студ. Загледа се в дългата му фигура върху одеялото с притворени в разтърсваща болка очи. Бавно се приближи до леглото, бавно седна до него и нежно го погали по косата.

— Съжалявам — прошепна тя. — Толкова съжалявам. — След малко тя лежеше до него. Лицето му беше заровено в шията й, телата им — плътно долепени, се люшкаха напред-назад, а тя се опитваше да го успокои през собствените си сълзи. — Имам нужда от теб. Повече, отколкото можеш да си представиш.

— Защо? — прошепна той.

— Защото… — Тя го притисна още по-силно към себе си и сълзите й потекоха по бузата му, а гласът й бе крехък… — Веднъж оставих един човек да умре… Един като теб. И няма да мога да преживея този ужас още веднъж. Не мога…

Той я взе в прегръдките си и я залюля утешително. Двамата заспаха вкопчени в прегръдка.

Час по-късно се събудиха и двамата — тя първа, после той, но нито единият, нито другият изпитваше особена охота да се върне към заобикалящия ги враждебен свят. Двамата останаха заедно, в безопасност. Изминаха минути, преди Сара да събере сила да се подпре на лакът, докато другата ръка неохотно се отдели от гърдите му. Тя го погледна в очите и без да мисли, впи устни в неговите. Топла и мека, нежността на първата им целувка, кадифето на езика й, ефирно галещ неговия. Тя спря и седна в леглото, протегна се и прогони съня от плещите си.

— Знам. И аз не го очаквах. — Тя се обърна и го погали по бузата.

— Сара, това не е било твоя вина. Аман… Нямаш вина за случилото се там.

Тя се вгледа в очите му и пръстите й отново пробягаха по бузата му. След още една целувка тя се изправи и тръгна към банята.

— Как мислиш, дали Скентън разполага с разписанието? — попита го тя, преди да се скрие зад вратата.

На Ксандър му бяха потребни няколко секунди, преди да успее да превключи на друга писта.

— Скентън? — повтори въпроса й той и се изправи. — Да. Предполагам, че и надзирателят разполага с