това с няколко посещения на тоалетната в опашката на самолета и серия отпускащи дрямки помежду им, всяка изпълнена с прекалено много неспокойни спомени, които определено не помагаха на съня. Причард бе успял да се вмъкне в сънищата й с изкривеното си в отчаяние лице, със стрелкащите се насам-натам обезумели очи, които я шпионираха през вратата и крещеше на хората на Тайг, че е тук, зад тях, сочейки я с пръст в отчаянието си да си спаси кожата.
Бе се пробудила под звука на писъците си в съня си, но след пробуждането си, разбра, че крясъците й не бяха напускали съня й. Само тишината съпровождаше странното усещане за съжаление, което бе изпитала към човек, не показал дори и най-малък признак на почтеност към нея.
Стигна до терминала. В рамките на десетина минути накупи три комплекта черни панталона, пуловери с високи яки, скиорски маски и ръкавици. Щяха да влязат в работа по-късно. След това нае кола от същия млад мъж, на когото бе клиентка само преди ден, но той не даде признак да е разпознал в русата загоряла жена червенокосата от вчерашния ден. Скоро след това пое по пътя за Темпстън. Магистралата й предлагаше най-бързия път, а околните пътища — най-голяма безопасност. Тя избра второто и скоро след това загърби ярките светлини на летището.
Един час. Предният ден бе направила същото пътешествие, за да събере информация, да намери връзка към ужасите, превърнали децата в бомби със закъснител, невинни същества, превърнати в убийци. В онзи момент го бе мислила само за игра на разума. Сега обаче знаеше далеч повече. Вицепрезидентът Пемброук, сенаторът Скентън, Причард — други играчи, други роли. Тя знаеше за училищата, за децата, които биваха обучавани в изкуството на ненавистта, и за прототипите отпреди тридесет години, които бяха пораснали, превръщайки се в самоотвержени креатури, способни да отприщят нечуван по мащабите си до този момент хаос. Нещо повече, тя знаеше и стратегията — след по-малко от седмица, и сетне експлозия след експлозия. Вашингтон, Чикаго, Ню Орлианс в голям мащаб. Сама по себе си информацията беше безсмислена, серия от несвързани един с друг факти. Тя се нуждаеше от повече. Тя имаше нужда от връзките.
Имаше нужда от Джаспърс. Повече, отколкото искаше да признае пред себе си.
Беше писал повече от два часа. Половината страници от малкия бележник бяха запълнени с хаотичния му почерк, като първите няколко изречения винаги бяха по-четливи — безуспешен и краткотраен опит. Мислите му обаче препускаха стремглаво, за да може бавният молив да ги догони, а желанието му да нахвърли основните положения на теорията за държавата беше прекалено силно, за да му оставя време за калиграфски изпълнения. Тези първи осем страници — пример за академична логика — бяха оформили скелета, серия от твърдения, изложени с най-недвусмислени термини, така че да не оставят никакво място за двусмислие. Всяка точка следваше предишната, желязната схема на обоснован спор. Това беше точно онова, което бе научен да прави, онова, което владееше най-добре: да синтезира неща, които останалите не можеха да видят.
С тази мисъл в ума той се обърна към самите текстове, за да придаде на теорията прагматична сила. Разпръснал книгите върху масата, той бе свързал с препратки съответните пасажи между тях, отхвърляйки несъответствията като неправилна интерпретация, и идентифицирайки тяхната обща цел: поемането на властта в ръцете на трима мъже, всеки контролиращ отделна сфера, всеки видим в очите на публиката и всеки ангажиран с координирана манипулация, за да се осигури крайната награда: стабилност в абстракцията, желязно доминиране в реалността. Цената беше индивидуалната свобода. Инструментите — хаосът и ненавистта. От Айзенрайх през Айртън до Розенберг — очевиден прогрес. И тогава, цитирайки малкото, което си спомняше от файловете, направи връзката с Вотапек, Седжуик, Тайг и надзирателя. Едва тогава абстрактното прие човешко лице. Внимаваше да поддържа академична обективност, въпреки кипящия в него гняв. Може би най-слаби в изчерпателно отношение, те бяха най-завладяващите твърдения в пределите на документа; самите те предопределяха пресечната точка на теорията и практиката. Като превръщаха предположението в реалност.
От половин час бе оставил молива, изгарящ от нетърпение да продължи пътя си. Беше направил копие на всичко, включително и на ръкописа, и ги бе изпратил на мисис Хубер за надеждно съхранение. Разбира се, дупките в доказателствата обезсилваха тезата му — теории без доказателства. Дали щяха да са достатъчни, това щеше да се разбере допълнително. Зависеше от Сара. Толкова много неща сега зависеха от Сара.
С навлизането му в „Спящата хралупа“ колата взе да придърпва — предавателният механизъм започна да демонстрира всичките си номера, обещани му от търговеца. Това беше класически мотел на един етаж, осем до десет стаи направо на алеята, всяка със свое пространство за паркиране. Той вкара колата в едно такова пространство, сграбчи раницата и се насочи към малкия офис. Табелата „СВОБОДНИ МЕСТА“ беше донякъде излишна, след като колата му беше единствената в радиус от две мили. Звънчето на вратата издаде висок напевен звук.
— Само секунда. — Гласът се разнесе иззад закрития със завеса проход, а звуците от телевизора бързо бяха намалени. Показа се жена, която бършеше ръцете си в престилка.
— Добре, добре, ето ме.
— Искам стая — каза Ксандър.
— И аз така мисля — отвърна тя, посягайки към журнала. Плъзна го към него с въпроса: — Вие трябва да сте господин Терни, нали?
Ксандър понечи да поклати глава, но в миг се спря.
— Значи ви се е обадила предварително. Толкова се радвам.
— Вчера направи резервацията. — Жената се протегна зад себе си за ключа. — Каза, че ще е или днес, или утре, така че предполагам конференцията ви е приключила скоро.
— Не съвсем скоро — отвърна той, подписвайки се в книгата. Пъхна ключа в джоба си и тръгна към вратата. — Благодаря ви.
— Платено е до понеделник. Петата стая поред е. Бяха му необходими няколко секунди, преди да успее да вкара ключа в бравата и да отвори вратата. Отвътре го лъхна невероятният аромат на бор. Пристъпи вътре и потърси ключа за лампата, като захвърли багажа си върху леглото, преди да долови някакъв шум в дъното на стаята. Ключът изщрака.
Млада жена седеше на пода, облегната на стената и с очи изпълнени с ужас.
— Моля ви, не ме наранявайте — изрече тя с пистолет в скута си.
Ксандър замря на място. Жената трепереше, ръцете й бяха здраво стиснати под коленете, а погледът й впит в ръба на леглото. Той успя да намери успокояващи думи въпреки смущението си.
— Няма да ви нараня.
Той затвори вратата, като внимаваше да сведе движенията си до минимум. Алисън Крог седеше вдървено, а дългата й коса увиснала в скута, причудливо галеше дулото на пистолета.
— Тя ми каза да чакам тук — прошепна Алисън. — Каза ми, че тук ще съм в безопасност. Че няма да ме открият. — Тя изведнъж вдигна очи към него. — Няма да ме нараните, нали?
— Не, няма да ви нараня. — Той свали шапката си и я остави на пода, докато сядаше с гръб към вратата. —
Тя кимна отсечено с глава.
Ксандър видя как очите й набъбват със сълзи.
— Сара беше ли тук? — попита той. Тя поклати глава.
— Каза, че ще се върне. И че и вие ще дойдете. И още някой. Само това ми каза.
— Само аз съм.
— Да. — Тя го загледа, изтривайки сълзите си. — Ще чакаме Сара. — Тя положи ръка върху пистолета и кимна. — Ще угасим светлината и ще чакаме Сара. Това ще правим.
О’Конъл седеше на края на бара и си играеше с едно двойно уиски през последните десетина минути в очакване на проклетият телефон да позвъни. Това беше странно усещане, очакването на контакта, глас, който вече не беше безплътен. И въпреки това усещането беше странно познато. Прекалено близко. Седемте изтекли години явно не бяха успели да притъпят сетивата му. Всичко пасваше напълно.
Освен чакането. Винаги носеше усещането за капан. Телефонът иззвъня.
