— Съжалявам, че те накарах да чакаш. — Стайн звучеше уморено.
— Подпалвам камината от доста време насам. Карам кръвта да се раздвижи. Ти не ми каза какъв студ е тук в тия пущинаци.
— Не съм си и мислил, че ще ми се налага. Някаква следа от нея?
— Никаква. Нито от младия й професор.
— Някаква необичайна активност в къщата? — Гласът на Стайн излъчваше увереност, която О’Конъл не бе долавял до този момент, демонстрация на власт, очевидно предназначена за полевите офицери. Приятна изненада.
— Не. Изглежда, сякаш сенаторът си взема почивка да се съвземе. „Болестта“ му е докарала още няколко стражи около оградата през нощта, но аз подозирам, че просто слабостта на стареца си казва думата. Няма нечакани гости, ако това имаш предвид.
— Ще има, повярвай ми.
— И откъде си толкова сигурен в това?
— Защото той е свързан с цялата история и Сара го знае. Скентън не е вземал отпуск по болест от близо тридесет години. Защо тъкмо сега?
— Инсценировка?
— Ето защо се налага да прекараш още няколко нощи на студа, Гал. Увери се, че не са чак толкова хитри.
— И после какво? Да я измъкна?
— Не знам. — Това беше честно признание. — Не знам какво й е известно. Не знам какво знае нито единият, нито другият, ако изобщо Джаспърс се е прибрал от Европа. Германците са го изпуснали. Те са убедени, че той не се е измъкнал или поне не е успял да се добере до Щатите. Нашият млад професор има дяволски инстинкт за самосъхранение.
— Това е в случай, ако все още не се е показал.
— Дръж се на разстояние. Почнем ли много да шаваме, можем неволно да ги издадем.
— Ако момчето не е живо, много ме съмнява дали ще оцелее.
— Не разчитай на това. Той явно разполага с нещо, което много им трябва.
— И колко време още да стоя на стража?
— Програмата се промени — каза Стайн. — Причард е мъртъв.
О’Конъл направи пауза, преди да отговори.
— Това не дава отговор на въпроса ми. Колко още?
— Само наблюдавай. Дебненето винаги е било една от силните ти страни.
Близо час по-късно фаровете на кола пробягаха по далечната стена. Жената остана неподвижна, без видима реакция, само ръката й нежно галеше дулото на пистолета. Ксандър се заслуша в звука на двигателя; колата спря пред бунгалото. Миг по-късно фаровете угаснаха и двигателят замлъкна. Последваха стъпки и звук от пъхване на ключ в бравата. През цялото това време жената бе гледала право пред себе си. Той се изправи; тялото му не се виждаше в мрака. Тя вдигна поглед, стиснала здраво пистолета в ръката. Вратата се отвори.
Сара пристъпи в тъмната стая.
— Здравей, Алисън. — Гласът й звучеше успокояващо. Можеш да оставиш пистолета.
Жената бавно положи оръжието на килима с непроменено изражение.
— Здравей, Сара, радвам се, че се върна.
Ксандър я проследи как затваря вратата, пристъпва към нощната масичка и щраква лампата. Едва тогава го зърна, погледът й бе далечен в първия момент. Те се вгледаха един в друг — той примижаващ от светлината, двамата неспособни да произнесат нито дума.
— Изглеждаш ми уморен — каза тя, нарушавайки тишината. Ксандър кимна. Тя остана до леглото, захвърляйки торбите си върху одеялото. — Уморен… но добре.
Той отново кимна.
— Ти, също… Руса, с тен. Това се казва промяна. — Сара се усмихна и за момент му се стори, че долавя, или може би му се искаше да долови, нещо под самоконтрола й. Нежност. Това го спря и го принуди да свали защитата си. — Толкова се радвам да те видя, Сара.
— Да. — Стаята отново замря, преди да проговори. — Виждам, че си се запознал с Алисън… Трябва да си дяволски уморен. — Жената не откъсваше очите си от Сара. — Съседната стая е свободна — обясни тя. — Искаш ли да спиш там?
Алисън кимна и сетне погледна към Ксандър.
— Благодаря ви, че чакахте заедно с мен.
Ксандър се усмихна и проследи как Сара я изведе под дъжда. Няколко минути след това се върна и захвърли две връзки ключове върху леглото. Затвори вратата и се облегна на нея.
— Ще дремне някой час. Казах й, че всичко ще е наред.
— Обеща ли й? — попита той. Сара се усмихна и кимна.
— Ще направя каквото мога. Ако се чудиш коя е тя, това е момичето, убило онези момчета преди тридесет години. Тук в Темпстън. Малкото момиченце, чието име никога не се е появило във вестниците.
Ксандър се опита да отговори, но само тръсна глава.
— Да — отвърна тя. — Вчера я открих. И я докарах тук. Те я бяха държали в града по някакви техни причини. Вероятно си мислят, че е безвредна. — Тя го изгледа. — Но не е. Може да ти звучи странно, но тя мисли, че Вотапек й е баща.
— Господи.
— Не, това е което си мисли Тайг. — Тя се отблъсна от вратата и се запъти към банята. — Имаме да наваксваме толкова много неща. — Тя се спря, преди да изчезне в банята. — Къде е Ферик? — Въпросът й свари Ксандър съвсем неподготвен. Той някак си го бе забравил. Загледа я, без да може да й отговори.
— Кога? — попита тя.
Отне му няколко секунди, преди да проговори.
— До Франкфурт… Той спаси…
Тя кимна, поредният прилив на нежност в очите й. Задържа погледа за момент и после излезе от стаята.
— Съжалявам. — Това беше всичко, което можеше да каже. — Без него нямаше да мога да намеря ръкописа. Той беше…
Тя се появи отново с хавлия в ръка.
— Да, той беше. — Двамата отново се вгледаха един в друг. След още няколко секунди Сара захвърли хавлията върху стола. — Успя ли да свържеш всичко?
— Свържеш ли… О, ръкописът. Да. Да, свързах. — Ксандър пристъпи към леглото и измъкна кафявия плик от раницата. — Мисля, че тъкмо това е, което търсиш — каза той и й го подхвърли.
Разговаряха близо час. Първо той разказа всичко случило се от Флоренция натам — лудостта в Института, безумието в къщата на Ганц, влакът, смъртта на Ганц, всяка дребна подробност, за да може тя да добие максимална представа. През цялото това време Ксандър говореше със странна съсредоточеност, сякаш предаваше дълго забравена история, на която никога не е бил свидетел. Сара усети дистанцирането, долови отчуждеността в гласа му, но не каза нищо. Само веднъж видя болката зад очите му. Само веднъж той я допусна.
— Знаеш ли, беше толкова лек в ръцете ми… Не знам защо. Сигурно говоря глупости, но си спомням, че слънцето беше много горещо, направо изгаряше страните ми… Беше студено ранно утро. Слънцето едва се бе показало над дърветата и въпреки всичко усещах само парещия дъх на лъчите му и лекотата на Ферик в ръцете ми. — Той поклати глава. — Пуснах го, разбираш ли. Просто го… пуснах. Това ми каза да направя с него. Да го хвърля от влака. Странно, но след това без него не се чувствах кой знае колко по-различно. — Гласът му сякаш се проточи. — Не мисля, че веднага след това се прибрах във вагона. Мисля си, че просто стоях на платформата… през целия път до Франкфурт. — Той я погледна. — А може и само така да ми се струва. Може и да не си спомням.
Оттук нататък той вече заговори, без да влага чувства. Разказа останалата част от историята,
