ефект се оказваше далеч по-лош от прекия. В онзи момент поне е бил в безсъзнание. Сега изпитваше и най-малкото неприятно усещане на пробуждането си.
За да надвие дискомфорта, бе започнал да сглобява отделните моменти, които го бяха довели до това състояние. Последният му ясен спомен беше кратка размяна на реплики в Департамента с дежурния. След това имаше спомен единствено за остро убождане във врата, последвано от ужилване в гърба, въртящи се светлини, сирена и после мракът, в който се бе пробудил. Не беше трудно да запълни липсващите моменти. Дежурният бе алармирал на някого, после бе последвала инжекция, препускане по улиците с линейка- имитация и накрая това. Онова обаче, което го тревожеше, бяха по-сетнешните петна или по-точно казано едно голямо петно в паметта му. Колко им е казал? И още по-смайващо — защо все още беше жив?
Плъзгащата се врата внезапно се отвори и нахлулият поток от светлина го заслепи. Той бързо зарови глава в рамото си. Дочу някакви думи, преди да хлопне бравата, после вратата отново се отвори, този път изцяло и в стаята нахлу пулсиращ поток бяла светлина. Той примига в ръкава си и се опита да съсредоточи погледа си върху фигурата на вратата, но не успя. Опита се да проговори, но единственото, което успя да произнесе, беше неясно мучене; устните и езикът му все още бяха под. властта на наркотика. И в този момент светлината отвън угасна по същия начин, по който се бе появила; очертанията на стаята изпъкнаха отчетливо. Беше някъде десет на десет фута, доколкото можеше да прецени, напълно празна без всякакви прозорци. Нямаше как да разбере дали беше ден, или нощ.
— Извиняваме се за веригите — каза мъжът до вратата. Беше глас на старец, европеец. — Те са за ваша собствена безопасност. Казват ми, че наркотиците могат да доведат човек до буйство. Вярвам, че разбирате.
Стайн се опита да проговори, но от устата му отново се разнесе приглушено мучене.
— А, да. Още един вторичен ефект, за съжаление необходим. Още веднъж се извинявам. Гласът ви ще се възвърне след час. Засега всичко, което трябва да правите, е да слушате. — Зад възрастния мъж се показа жена, която помести стол в средата на стаята; парфюмът й в миг изпълни пространството. Възрастният мъж седна. — Вие ни казахте много неща. Не съм особен привърженик на подобни методи, но лекарствата могат да бъдат доста полезни, а докато господин О’Конъл е на задачи… е, разбирате, че са необходими отговори на редица въпроси. — Той направи пауза. — За вас може би ще представлява интерес да научите, че възстановяването ви ще протече далеч по-лесно, отколкото при останалите случаи, тъй като не оказахте голяма съпротива. Надявам се, че тази мисъл ще ви вдъхне известно успокоение. — Мъжът прошепна нещо на жената. След секунда тя излезе от стаята и остави Стайн сам с възрастния мъж в стаята. — Това обаче, което е най-интересно, е информацията, която предложихте, без да ви бъдат задавани въпроси. Не знаех, че наркотиците могат да въздействат по такъв начин, но както и да е, не съм специалист в тази област. Допълнителна награда — ето какво е това за всички нас. — Той се изкашля няколко пъти, преди да продължи: — Трябва да ви кажа, господин Стайн, че вие сте един много забележителен млад мъж. Нямах и представа за това дори. — Дишането му беше накъсано, а думите се подчертаваха от задуха. — Повярвайте ми, аз съм много добър съдник на човешките характери и, да кажем, на възможностите. Вие притежавате и двете в забележителен обем. Така или иначе, вие сте чудесна изненада. Много чудесна. — Старецът си прочисти гърлото. — За да бъда откровен с вас, ако вие не бяхте демонстрирали тези си качества, по всяка вероятност вече нямаше да сте жив. Но аз не обичам да се разпростирам върху такива неща. Тук съм, за да ви предложа един шанс.
Боб започна да вижда няколко кичура от косата върху главата на мъжа, макар че лицето му оставаше в сянка.
— Мисля, че от моя страна е честно да ви кажа, че вие си давате сметка за положението, в което се намирате, за това, което възнамеряваме да направим, или поне имате някакво рудиментарно разбиране за това, което ви предстои, ако наркотиците са си свършили работата както трябва. — Отново последва късо изкашляне, далеч по-приглушено от първото. — Ще ви призная, че притежавате пъргав ум, усет за епичното, за голямата схема. За мен това е определящо. Заедно с това вие сте в положение — как да го дефинирам? — на значително сковаване. Ние разполагаме, както сам можете да предположите, с немалък брой наши хора в правителството. Малцина обаче от тях демонстрират вашите таланти. Мъж с вашата способност, с вашия достъп може да ни е от голяма полза. Ако обаче предпочетете да останете прикован към леглото, ползата от това ще отиде на бунището. Схващате ли мисълта ми?
Стайн кимна, колкото да удовлетвори мъжа.
— Добре, защото само след седмица този разговор няма да има смисъл. — Мъжът се размърда в стола си. Момент по-късно Стайн усети леденостудена ръка върху коляното си. — Казват, че времето не чака човека, мистър Стайн. Аз бих добавил, че хаосът е също така безкомпромисен. Днес е денят, в който вие трябва да направите своя избор. Времето обаче тече много бързо. — Той отдръпна ръката си от коляното му при новия пристъп на кашлицата. —
Джонас Тайг намали силата на светлината върху бюрото си и седна тихо. Звукът от стъпки по стъпалата го бе накарал да притисне слушалката към гърдите си. След няколко секунди главата на жена му надзърна през вратата, точно както бе очаквал. Очите й бяха натежали от сън.
— Скъпи, трябва вече да си лягаш. Качвай се горе. Кое време е?
— По-късно, моя любов — отвърна той. — Ти отивай. Аз ще поостана още малко, няма да се забавя, обещавам ти. Имам още малко работа.
— О, Джонас — каза тя, поглеждайки часовника си, пет без петнайсет сутринта е. Това е абсурдно.
— Знам, скъпа. Абсурдно. Ти се качвай. Идвам след две минути. — Той й прати въздушна целувка, усмихна се и кимна, докато тя се прозяваше през сънливите си въздушни целувки и затвори вратата. Той изчака да чуе добре познатия звук на проскърцването на третото стъпало и отново долепи слушалката до ухото си. — Ще трябва да го повториш… Не, пет пари не давам какво ти е било наредено след това. Аз ти казвам това сега. Нямаше никаква грешка. Трябваше да стреляте на месо… Да и двамата… включително и Джаспърс. Да не би нещо линията да не е наред? Тогава пусни за търсене номера на колата… Защото само след час или два щатската полиция от Охайо до Калифорния ще ги търси навсякъде… Това не е твоя грижа… Какво?… Повредили хеликоптера? Как така… Как така нямаш представа кой може да е? Просто изчезнал… — Тайг заслуша напрегнато. — Разбирам. — Мълча няколко секунди, преди да проговори: — Ти трябва да елиминираш всичко, което ти се изпречи на пътя, ясно ли ти е това?… Добре… Да, сигурен съм, че случаят е точно такъв.
Той затвори телефона и угаси лампата. Остана седнал. Сковаността в плещите му беше повече от осезателна. Знаеше, че трябва да си вземе няколко дни почивка, както го бе правил винаги досега. И тя щеше да го приеме, да разтрие гърба му, щеше да масажира бедрата му със силните си и дебели ръце, докато го докара до оргазъм, и после щеше да го отнесе до незнайни страни в обятията му. От тридесетина години той не бе искал нищо друго, не бе намирал спасение при никоя друга жена. Тя винаги го бе разбирала. И този път щеше да го разбере.
Лорънс Седжуик седеше в лимузината с приковани върху екрана пред него очи. Концертът на Моцарт за хор изпълваше пространството, странно несъвместим с картините, които виждаше. Тела лежаха привързани към носилки, други още бяха проснати сред разкаляна пръст и трева с отворени очи, с мъртвешки застинали тела сред оживлението около къщата. Гъмжеше от полиция, която бе отцепила къщата от всички страни. Купчина от оръжия беше струпана между двете патрулни коли. Всичко това се снимаше от камери, а екипите от телевизионните мрежи бяха заети със задаването на въпроси, репортажите от ранните утринни часове се разпращаха до станциите из страната. Един оператор, който предаваше до частна кола, едва ли привличаше нечие внимание.
Сенатор Джордж Максуел Скентън беше мъртъв, застрелян във вилата си и признаците за
