Теория на хаоса

продължителна битка бяха навред. Хората от новинарските екипи вече повдигаха въпроси за чуждестранен пръст във всичко това — дали случилото се не беше реакция срещу политиката на сенатора срещу обединена Европа? Някакъв екстремист, мотивиран от открития критицизъм на Скентън към ислямския фундаментализъм? Или беше свързан по някакъв начин със събитията, случили се из страната? Полицията отказваше да прави всякакви догадки.

Телефонът иззвъня.

— Да. — Седжуик не отделяше поглед от екрана.

— Започнали са да сравняват отпечатъците от пръсти. Само след пет минути ще открият Джаспърс и Трент.

— А записките?

— Обновени са така, че да сочат връзката им с убийствата в Германия и Италия. Готови сме да пуснем и връзката за историята й в Йордания.

— Добре. Надявам се, че няма да хвърлите всичко изведнъж.

— Източник, поискал да остане анонимен, откъси от конфиденциално досие. Става ли?

— Трудно е да се придобие такава информация.

— Но не е невъзможно. Препратката трябва да е достатъчна.

— Съгласен съм. Разбира се, ще оставиш момчетата от Вашингтон да сглобят парчетата сами. Не искаме в никакъв начин някой от тях да се досети, че ние сме им набутали заподозрените субекти в ръцете.

— Разбира се. Да продължаваме ли с преследването?

— Само ако бъде поискано — отвърна Седжуик. — Ще поддържаме връзка.

Антон Вотапек се запъти през поляната, върху която само няколко останали туфи от кафява трева подсказваха, че на времето това е било футболно игрище. Останалата част беше замръзнала кал, оформена от покритите с шипове подметки, втвърдена допълнително от пронизващите студове на монтанските нощи. Точно зад мястото на вратата се издигаше самотна сграда. Вотапек изкачи стъпалата и отвори вратата. Огънят в камината на отсрещната стена беше особено привлекателен също както и двете кожени кресла, разположени удобно до камината. Той седна и вдигна слушалката от малката странична масичка.

— Да.

— Антоне. — Гласът от другата страна беше уморен, но буден. Не беше на хората, които обичат да чакат. — Каза, че било спешно, когато ми се обади.

— Да — отвърна Вотапек. — Надявах се да не ви събудя, но не мисля, че работата може да чака.

— Сигурен съм, че имаш право. Особено в светлината на последните събития.

Вотапек изчака, преди да заговори:

— Алисън е изчезнала. — Очите му останаха приковани върху пламъците.

— Разбирам.

— Не можем да кажем с точност кога. Някъде през последните два дни.

От другата страна настана пауза.

— Лорънс ли ти го каза?

— Да.

— И е загрижен?

— Да.

— Защо се допусна това да се случи?

— Можем само да предполагаме…

— Онази Трент — прекъсна го старецът с внезапно укрепнал глас.

— Да.

— Трудно ми е да разбера защо се оказва толкова трудна. Тя беше във влака с Причард — това ни го каза едно момче от Съвета за национална сигурност. И ти искаш да ме убедиш, че никой не е успял да я разпознае, че никой не е разбрал, че тя е единствената причина за присъствието на Артър в онзи влак?

— Това не беше в приоритетите им…

— „Приоритетите им“? Кое би могло да бъде по-наложително от една жена, решена с цената на живота си да подрони всичко, за което работим цял живот? Мисля, че го изясних съвсем точно. Самата тя не представлява опасност, но в комбинация с Алисън… Кой може да е сигурен, че няма да нададат ухо на приказките й? Нямаме никакво място за подобни отвличания от работата.

— Съгласен съм. Алисън е от изключителна важност…

— Вече сме го обсъждали, Антоне. Личните сантименталности само пречат на делото. Чувствата ти към момичето колкото и силни да са…

— Тогава защо продължавате да пазите живота на Джаспърс? — В камината изпращя главня и наоколо се посипаха искри.

Старецът остана мълчалив известно време, преди да отговори.

— Това няма нищо общо със сантименталността — изрече той с прости и директни думи.

— Наистина ли го вярвате?

— Ти си мислиш, че разбираш, нали, Антоне? Но не си разбрал нищо. — Старецът нямаше търпение да се занимава със скимтенето на Вотапек. — Джаспърс бил ли е в къщата на Скентън?

— Да.

— И разговорът е записан?

— Да. Те са знаели за разписанието, преди Скентън да го направи на въпрос.

— И са имали силно желание да го намерят.

— Да. — Вотапек се заигра с един конец, който висеше от облегалката на креслото. — Скентън му е казал също, че той, Джаспърс, е бил… избран. Че надзирателят — предполагам, че е имал предвид вас — го е избрал. Не разбрахме какво означава това — добави Вотапек, опитвайки се да звучи безразлично.

— Сенаторът споменал ли му е името ми?

Вотапек направи пауза, преди да продължи:

— Нашите хора са пристигнали точно преди да каже каквото и да било повече. — Той пусна конеца. — Обяснението му би било без…

— Без всякакви последици.

— Лорънс и Джонас не мислят така. — Какво означава това, Антоне?

— Това означава — отвърна той с леко разтреперан глас, — че те считат забележките на Скентън за малко озадачаващи. Всички бяхме останали с впечатлението, че Джаспърс случайно се е натъкнал на всичко това. Но ако случаят е точно противоположният…

— Да, Антоне? — Нетърпението се бе превърнало в раздразнение. — Какво би означавало това? Какво биха казали по този повод Лорънс и Джонас?

— Аз… аз не знам.

— Разбира се, че не знаеш, защото говориш, без да мислиш… Джонас е най-лошият от трима ви с тая негова вяра, че е най-умният от другите. Може би това е защото беше ясно от толкова ранна възраст, че мястото му е в политиката. Но ти, Антоне, ти беше доста по-умен от него. Винаги съм вярвал, че това ще премине, че вие двамата с Лорънс ще прогледнете какво се крие зад неговото бърборене.

— Той каза, че се налага да елиминираме проблема.

— Госпожица Трент е проблемът, Антоне.

Вотапек събра всичкия кураж, на който беше способен, преди да отговори:

— Не това каза Джонас.

Старецът също направи пауза, преди да коментира:

— Разбирам. И какво каза той?

Вотапек не отговори.

— Какво сте направили, Антоне? — Старецът сниши гласа си до шепот. — Господи, какво сте направили вие тримата?

Сара седеше срещу Ксандър. Втората й чаша беше почти изпита, а сервитьорката — прекалено заета,