Джонатан Раб
Ръкописът Q
Езикът е само инструмент на науката
и думите са само знаци на идеите:
би ми се искало обаче този инструмент
да се поддава по-малко на разруха,
и тези знаци да бъдат постоянни, като нещата,
които описват.
Встъпление
В безлунното небе се разхвърчаха земя и стъкло. Огнена стена, широка почти двеста метра, сочеше мястото, ударено от снаряда. След секунди през горещата и без това нощ премина нажежена вълна.
За кратко всичко замря. Не се чуваше картечна стрелба, нито свистящата песен на приближаващите мини, само въздухът бе пропит с острата миризма на бензин. В далечината проехтяха викове, но бързо потънаха в пращенето на пламналото училище, използвано за склад на гориво. Беше минала цяла вечност от времето, когато тук имаше деца, най-малко шест, седем месеца — сега селището беше смалено до странна купчина камъни. Пряк никога не беше изглеждал като град, но сега го беше сполетяла още по-зла съдба. Бе станал стратегическо място, притиснато между сръбската Баня Лука и хърватския Боснански брод. Пущинак от жизнено значение.
Поне засега.
Иън Пиърс се взираше в нощта. За два месеца беше отслабнал пет килограма и сега бе само изопната кожа и мускули. Някога късо подстриганата му коса се спускаше почти до раменете, прибрана зад ушите, потна, със сплъстени кичури — вече втора седмица не се беше къпал с топла вода. Но лицето му беше гладко избръснато. По някакъв начин в склада, на Слитна бе пристигнала пратка от десет хиляди самобръсначки, вместо пеницилина, който бяха поискали. Хората можеше да измрат, но щяха да изглеждат прилично.
— Налапаха стръвта — чу се шепот някъде над него. — Изчакай Йосип да привлече огъня им, после тръгвай.
Църквата на Пряк — това, което бе останало от нея — беше само на трийсетина метра, очертана в блясъка на пламъците — две стени и увиснали части от покрива. Пиърс вкопчи ръце в тревата под себе си в очакване оръжията да залаят. Избухналият резервоар беше изненада, допълнителна премия към отвличащата маневра, която бяха замислили: взривяване на старата сграда, което да отвлече вниманието от църквата, където им бяха съобщили, че се намират трите сандъка черноборсаджийски пеницилин. В склада обаче имаше пазачи, и то повече, отколкото предполагаха. Което означаваше, че поне един или двама от тях все още са там и дебнат.
Обади се автомат и Пиърс хукна приведен през църковния двор. Краката му бяха свикнали с гъбестата почва на Босна — лепкави буци, набъбнали от летните дъждове. Опита да тича на пръсти, за да пази равновесие, но все пак краката му се плъзгаха толкова често, че трябваше да се опира и на ръка, за да не падне.
На пет-шест метра от църквата се спъна и внезапно се озова срещу две зелени очи — осветени от огъня, обградени от безжизнени клепачи. Вратът на мъжа беше счупен. Тихо и ефикасно. Пиърс посегна към замръзналите очи и ги притвори. Нова вълна от изстрели. Някъде напред две фигури се вмъкнаха в църквата. Пиърс скочи и се втурна след тях.
Влезе и се долепи до една от оцелелите стени; от лявата му страна бяха останките от единствения витраж в Пряк — парчетата стърчаха назъбени и хвърляха сини и червени отражения върху разпилените наоколо камъни. В далечината се запали втори резервоар — нова вълна от задушлив, горещ въздух. Той инстинктивно се дръпна и огледа малката църквица. До отсрещната стена имаше няколко походни легла, одеяла, купчини слама. Зачуди се, колко ли души са намирали убежище в изоставената църква, колко са лежали тук, ранени или умиращи, и са молели да дойдат камионите и да ги закарат в някоя болница, бежански лагер — или най-вероятно до някой гроб край пътя. Мюсюлмани и католици, налягали един до друг. В очакване.
Само в моменти като този си позволяваше да погледне през тесния фокус на оцеляването към истинското опустошение. Хиляди и хиляди измъкнати от домовете им от техните съседи и приятели, на които бе казвано да си вземат каквото могат и да се махат. Къде? Нямаше значение. Само да се махнат. Онези, които имаха късмет да стигнат границата, бяха оцелявали дни наред с храна, която само преди месец бяха приготвяли за кратка екскурзия сред природата — през гори, през планини, но никога по основните пътища: страх ги беше от военизираните групи, които стреляха по когото им падне. И всичко това, заради бледата надежда да се натъпчат в някоя спортна зала или склад, с по едно одеяло за цялото семейство. Онези, които нямаха толкова късмет, бяха преследвани, причаквани и убивани от засада. Дори и в църквите.
Пиърс се опита да не се разсейва, приклекна до купчина тухли и зачака. Знаеше, че ако позволи подобни мисли да го обземат за повече от няколко секунди, ежедневното усилие за оцеляване няма да е резултатно; но да се откаже съвсем от тези мигове би означавало да затъпее и да загрубее. И колкото повече се надяваше да възроди наивните, добронамерени убеждения, които го бяха довели тук, толкова повече разбираше, че би трябвало да има нещо по-възвишено от това безцелно унищожение. Вярата му оставаше силна. За него затъпяването не беше алтернатива.
Не и за човек, чието бъдеще беше в църквата.
Родителите му бяха против още отначало. И двамата бяха научни работници, добри католици, но по- скоро заради родителите си, а не заради самите себе си; всъщност вярата изобщо не влизаше в сметките им.
С изключение на ритуалите. Те си ги обичаха. И затова водеха него и двамата му братя на църква не заради духа, а по-скоро за да почетат календарната дата. Разбира се, не правеха нищо, което би могло да попречи на бейзбола, но пред олтара винаги се намираше нещо за едно дете, особено за най-малкото от тримата. Когато той започна да забелязва, че всъщност тези занимания са само повърхностни, не му се скараха. „Това е въпрос на култура — бе казал татко, — по този начин семейството се събира заедно“ — което, разбира се, означаваше повече време за ритуалите. Когато им съобщи, че намира във всичко това повече смисъл и привлекателност, те отново не бяха много изненадани. В крайна сметка и бележките, и приятелите, и преподавателите от колежа потвърждаваха колко е добър във всичко. Не само в играта, но и в начина, по който я играеше — с някакъв възторг, като чудо. На терена Пиърс беше най-добрият и всеки знаеше това. Нямаше проблем и когато продължи да ходи всяка неделя на църква.
Но когато се оказа, че го вдъхновява не бейзболът, а вярата, родителите му зяпнаха втрещени.
— Свещеник? — каза баща му. — Това не е ли малко… твърде католическо?
Училището беше първият компромис. Колежът „Света Богородица“. Беше използвал времето най-вече, за да играе; защо да не види нещата по-реално? И макар да отказваше да приеме това сега, статутът му на спортист беше направил живота му в колежа приятен. Бяха дошли да го видят как играе дори от първа лига. Дойдоха и си отидоха. Всички бяха обхванати от мрачни настроения. Особено младите дами. Нали се бе стремил високо нагоре. Какво искаше повече?
Вторият проблем бе с висшето образование. Отначало записа теология, но мама и татко го убедиха да погледне на нещата по-широко. Класическа филология. Сега му изглеждаше като скок в неизвестното. Беше се засмял и бе отстъпил. Но дори и той самият се изненада, когато започна с неочаквана лекота да учи латински и гръцки. Казваха му, че това било специфична дарба. Винаги бяха във възторг — особено когато обясняваше колко му е приятно да се занимава в клас с откъси от стари текстове и произведения. Беше като игра, казваше той. Да намериш липсващите парчета в мозайката — думите, които някога са били там,
