„печатът“-, обещан от Христос.
— Добре — каза той. — Но какво всъщност казват писмата?
— Започват с основното. Предсказания за края на света, когато цялото зло ще бъде изпепелено в последен пожар, светлината ще бъде освободена, пълното познание — постигнато. Такива неща.
— Това — бавно каза той — са типично апокалиптични предупреждения. Светлината на Христос, изкореняваща злото. Прав ли съм?
— О, това не е светлината на Христос. Съвсем не. Тогава нямаше да са манихейски. — Тя загаси цигарата си и продължи: — Трябва да си спомните, че за манихеите борбата между светлината и мрака не е метафора. Тя е реална, което се показва и от начина, по който те изпълняват молитвите си, следват ритуалите си, дори избират храната си. За разлика от първите християни, или дори гностиците, манихеите вярват, че светлината и мракът са вещества, вградени в материалния свят. Например те действително са мислели, че дините и краставиците съдържат повече светлина, а месото и виното — повече тъмни елементи. Да ядеш диня означава да вършиш добро. Хапването на пиле вика злото.
— И това ли е взел Мани от гностиците? Лошата, недобра храна?
— Не е толкова глупаво, колкото звучи. Много по-глупава ли е представата за разделения дух и материя — духът е добър, материята — лоша? Гърците са извървели доста път с тази теза. И ако Мани не е считал материалния свят за толкова отвратителен, както го е заклеймявала правоверната християнска религия, то е само защото е успял да претвори част от него в основен етап на избавлението.
— Правилно, така е. — Пиърс си спомни краткото пътуване в света на „Светлината и Тъмата“. Може би затова свети Августин и Църквата се бяха чувствали толкова притеснени.
— Да, така е. Нещо повече: понеже Мани е смятал човешките същества за създадени от демонични сили — принуждаващи ги да пазят Светлината завинаги затворена, — той е мислел и че хората трябва да играят активна роля в своето собствено избавление: да откриват нещата, които им помагат да се освободи Светлината, и да избягват онези, които пречат за това. Дини срещу месо. Свети Августин казва, че волята е свободна само когато избере Бог. При Мани виждаме едно утвърждаване на някакво космическо усещане за отговорността на отделната личност — тя самата може да бъде носител на Светлина. Католицизмът никога не е вярвал в такъв вид автономия на личността.
— Благодаря, че ми припомнихте.
— Казах, че няма да ви хареса.
— Мога и да ви изненадам с отговора си.
— Както и да е, „божественото възнесение“ на един пророк е най-висшата форма на неговата отговорност, която е да се върне гносисът, познанието, и същевременно да се освободи достатъчно светлина, така че и последният от пророците — самият Мани — да може да се върне и да донесе последното пречистване на света.
— И писмата се занимават с всичко това?
— Не.
— Не? — повтори Пиърс. — Страхотно. — Полагаше неимоверни усилия да не се обърка. — Тоест тези „божествени възнесения“…
— Са, когато започват епистоларните текстове. Да. Това е нещото, което може да наречете манихейство в най-любопитната му форма.
— Разбирам. — Нямаше представа за какво говори Аниели, но реши да продължи да пита. — Но те не свършват с това, нали?
— Да.
Пак трябваше да се бори със смущението.
— Тогава с какво свършват?
— С нещо не толкова привлекателно.
— Какво имате предвид?
— Ами… — Тя отново се поколеба. — Трябва да си припомните, че последователите на Мани са мислели, че тяхната църква е най-истинската и свещена християнска църква.
— Както е правила всяка отцепническа секта навремето — контрира той. — Какво е непривлекателното?
— Да, но манихеите са следвали един вид хипераскетизъм. Те са проповядвали, че са по-чисти от другите църкви, техните писания са били по-разбираеми и безкористни, методите им за описание на света, техните познания — макар и полунаучни — са били много привлекателни навремето, а приготовленията им за завръщане на Месията — по-пълни.
Тя започна да търси нещо в книгите — отваряше ги, без да спира да говори.
— Приготовленията, между другото, изисквали да има само една църква, когато дойде Месията. Всички други църкви е трябвало да бъдат изкоренени, или най-малкото подчинени на манихейската система. Евангелизъм в най-голямата си крайност. Дори римляните са мислили за тях като за „висши християни“, по- усърдни, по-отдадени на вярата от останалите.
— Тоест персийският дуализъм има за цел единството, така ли? Това не звучи много логично.
— Да. Това е известно като „манихейски парадокс“. Светлината и мракът продължават да воюват, но до един момент. Последната, крайната цел е една чиста църква в свят, обграден от тъмнината. — Тя намери страницата, която търсеше, — Ето. Това е ключовата фраза, която са използвали, за да обобщят цялата теория: „На двата принципа и на трите момента.“ Разбира се, двата принципа са Светлината и Мрака. Трите момента са началото, средата и краят.
— Това е нещо, което не бях чувал.
Тя продължи, без да му обръща внимание.
— В началото светлината и мракът са отделни; в средата са смесени — именно тук се намираме ние сега; и накрая се възвисяват във вечния триумф на живота и светлината над смъртта. Това всъщност е съвсем просто.
— Съгласен съм. — Пиърс се насили да кимне. — Но все още не разбирам какво прави тези текстове отблъскващи. Тази теза не се различава много от това, което се е опитвала да прави католическата църква. Вие го наричате „обединен фронт“.
— Така е — каза тя и дръпна от цигарата си. — Но манихеите са били смятани за фанатици, горящи от желание да унищожат онези, които са неспособни да достигнат гносиса — тоест мнозинството, — а също са ги смятали и за заплаха. Само гносисът гарантира свободата; те са мислели, че тези, които не го притежават, трябва да бъдат контролирани, дори манипулирани. Нещо като задушаваща любов. И именно начините им за постигане на този контрол са били непривлекателни и са предизвиквали… подозрение.
— А всъщност истинското зло са били дините.
— Много смешно. Не. Някои ранни християнски писатели са предполагали — по различни, несвързани пътища — че манихеите са мислили повече за материалния свят, а не просто за пречистването му. Или, в крайна сметка, че методите им не са били така благородни, както те са претендирали. Много от съвременните учени твърдят, че това е още един интелигентен начин, по който католическата църква е успяла да низвергне една съперническа група.
— Да, така е. Не само че учението им е било еретично, но те са били също и измамници и манипулатори. Тази част я знам. По едно време църквата е била много добра в това отношение.
— Точно така. — Димът се точеше от цигарата. — И от време на време, през трети й четвърти век, са се появявали предположения, че те са били… внедрявани — в търсенето на един по-добър свят.
— Внедрявани? — Веждите му се повдигнаха. — Това звучи доста цветисто. И къде?
— Не съм сигурна дали бих използвала думата „цветисто“, но — тя дръпна дълбоко от цигарата — внедрявани в други църкви, където са се домогвали до властта и са насочвали духовните общности в определени посоки. Нещо като рак в католическата йерархия. Болшевиките на четвъртото столетие, ако бихте приели такъв образ. И всичко това с надеждата да създадат собствена, единствена и чиста църква. Разбира се, няма доказателства за подобни действия.
— Разбира се. — Усмивката му стана по-широка. — Наистина звучи много цветисто… болшевики, внедрявани. В чисто академичен план, разбира се.
— Да. Много… цветисто. — Във всички игри Аниели имаше някакви граници. Пиърс се забавляваше като се опитваше да ги премине.
