— Вашите членове стават все повече с всеки ден. След време…
— Ще бъдем заличени — прекъсна я той. — Не искам да съм мишена, графиньо. Армията ме е научила колко опасно е това. Съветът има влияние, но няма представа как да го използва.
— Християнското водачество не е ли същото като политическото? — Беше време да покаже колко добре разбира своя гост.
— И двата вида не могат да се похвалят с изключителност.
— Мисля, че Тони Блеър би могъл да каже нещо по-значимо по този въпрос.
— Да, това също е проблем. Но той е доста ограничен обект, не сте ли съгласна? Британските протестанти нямат толкова голям стремеж, колкото се наблюдава на други места.
— Както казах, забелязвам растящото ви влияние, полковник. Ставате много известен в Щатите.
— За момента, да. Изглеждат… заинтересувани. Доколкото разбирам, очевидно копнеят истински за нещо далеч над хладните манипулации на партизанщината в политиката, над спорните постижения на пазарните икономики. В Европа това също започва да проличава. За нещастие ние, англичаните, винаги сме на няколко стъпки зад подобни неща. Хората искат нещо по-стабилно и може би, ако мога така да кажа, нещо вечно. Вярата отново е станала извънредно привлекателна и като че ли американците водят в това отношение. Трудно е да не го забележи човек.
— Тогава вашето решение да напуснете Съвета изглежда още по-обезпокояващо.
— Съвсем не — отвърна той. — Съветът винаги е бил, в известна степен, твърде ограничен. Постепенно попадаме в същата клопка, която разедини Християнската коалиция в Щатите. Превръщаме се в инструмент на радикалната, на крайната десница. Никой не може да очаква, че нечий глас може да се превърне в пътеводен знак за основния поток християни. Не съществува реална възможност за политическа промяна. Не, не смятам, че решението ми да напусна Съвета е обезпокояващо.
— Но вие все още вярвате, че там има голяма и реална възможност да се установи ръководство, което бихте одобрили. — Тя замълча многозначително за момент, после добави: — И затова сте тук.
— Да.
— И мислите, че съм способна да помогна ли?
— Да.
Няколко секунди доня Марсела се вглеждаше в лицето му. После бавно набучи друго парченце плод, вдигна вилицата и спря пъпеша изкусително близко до устните си. Отново загледа напрегнато своя гост.
— Но аз съм католичка, полковник Харис.
Той също я погледна многозначително, после се наведе над ягодите си.
— И аз така знам.
Графинята го наблюдаваше как изискано загребва с лъжичката сметана.
— Вярата не е средство за политически изгоди, полковник. Нито структурите, които я ръководят. Доколкото разбирам, те служат само и единствено на себе си. Не съм сигурна, че ще се съгласите с това, но е така.
За няколко секунди той остана напълно неподвижен. После много бавно бутна купичката настрани и сложи ръцете си на масата. Изглеждаше доволен от мекия допир на тъканта. Очите му оставаха втренчени в почти незабележимите вълнички на белия лен. Обмисляше отговора си — несъмнено печеливша тактика. Когато беше готов, вдигна очи; в израза му имаше неочаквана строгост.
— Самодоволството, графиньо, това разкъсва Църквата вече петстотин години. Нищо друго. Представям си как хиляда години сигурност я превръщат в монолит. И това, което е започнало като многоочакван период на възстановяване, става пречка пред процесите, за които ме предупредихте току-що. Въпросите на вярата, поставени извън политическите процеси; спор за ритуалите и йерархията, превърнали се в семето на собствената ни смърт. С всяка стъпка, с която се отдалечаваме един от друг, ние подкопаваме това, което ни е позволило да определим границите на този несигурен свят — сцеплението, общуването. И все пак е забележително, че християнската вяра е оцеляла въпреки това обременяване. Или може би именно заради него. Всъщност не съм учен. Но по-скоро не: вярата е просъществувала и се е държала, защото нищо особено не я е предизвикало. Ние бяхме единственият отбор в града, както казват американците. — Погледът му се оживи. — Но вече не разполагаме с този лукс. Сега за нас има много по-опасни заплахи от собствените ни болезнени противоречия.
Тя бе очаквала повече политика и по-малко педагогика. Още една точка в негова полза. Той съвсем съзнателно опипваше почвата.
— Какви противоречия по-точно?
— Увеличаващи се главоболия — обясни той. — Преди хиляда и петстотин години или нещо такова се появява господин Мохамед. Хиляда и петстотин години след рождението на Иисус Христос се появява господин Лутер, за да хвърли предизвикателство срещу съществуващия авторитет. Растящи главоболия — повтори той. — Този път обаче идващите от вековете не се прицелват в собствените ни противоречия. Този път те се насочват към един безбожен свят — бившият Лутер се е превърнал в ислямски фундаменталист. Голямата беда е, че в тази въртележка няма нищо достатъчно здраво, за да ги спре. И те имат най- смъртоносните играчки на света.
— Тоест, полковник, вие предлагате Десети кръстоносен поход, така ли? — каза тя с известна доза сарказъм.
— И от двете страни се задава свещена война, графиньо.
За момент тя не беше достатъчно сигурна дали говори сериозно.
— И вие наистина вярвате, че те представляват подобна заплаха?
— Няма значение в какво вярвам аз. Заплахата просто е средство, инструмент. Ние не влязохме в Ирак, защото Саддам убиваше невинни кюрди. Отидохме, за да защитим кувейтския петрол. Едва ли НАТО щеше да получи достатъчно силна подкрепа само за това. Саддам беше заплахата. Саддам беше оправданието. Ако искате да съберете разпръснатото, разединено християнство, предложете нещо ново, което да обедини всички.
— Разбирам. — Бе се появил политикът.
— И най-добрият гид, винаги съм го мислил, е киното. — Бе предвидил изненадата. — О, да. Преди двайсет години лошият идваше във вид на някогашен нацист; преди десет години беше ренегатът комунист. Сега това е полуделият арабин. Ако публиката купува това, защо не й предложим продажба на едро? Има ли значение колко истинска е заплахата?
— Тоест това, което ни разделя, е по-малко важно от това, което би ни обединило, така ли? — Той не отговори и тя продължи въпроса си: — Това ли искате да кажете, полковник?
— Вярвам — лицето му поомекна, — че ще направим глупост, ако не използваме всичко, което имаме на разположение, като се има предвид обстановката. Когато става въпрос да засилим позициите си, има ли значение по какъв начин ще го направим?
Тя го наблюдаваше. Все още не можеше да е сигурна дали това, което казва, идва от сърцето на фанатично настроен човек или от разума на практичен политик. Но какъвто й да беше отговорът, тя разбираше, че Щефан има право. Полковник Найджъл Харис щеше да е полезен през следващите месеци. Въпросът беше кой на кого ще помага?
— И разбира се, вече сте започнали да уреждате това.
— Разбира се.
Тя изчака малко.
— Добре — продължи графинята, като поднесе кърпата към устните си, а после я остави на масата — вие ме накарахте да се замисля за много неща. — Тя се изправи, Харис също стана. — Моля, седете си. Довършете закуската си. Ако имате нужда от нещо друго, просто звъннете. Имам да довърша някои неща преди да пристигнем. Надявам се, че в Барселона ще ви чака кола.
— Много мило.
Тя кимна и се отдалечи от масата. На вратата се обърна.
— Много се радвам, че се срещнахме.
— Удоволствието беше изцяло мое.
Тя кимна пак, после излезе в коридора и влезе в съседното помещение.
Щефан Клайст стоеше пред едно огледало със специално покритие, през което наблюдаваше
