— Както и да е — продължи тя, — повечето от нас вярват, че постепенно католическата църква е станала толкова могъща и добре защитена, че никаква тайна манипулация не би могла да я промени.
— Според вас манихеите са някакво тайно общество.
— Те наистина са били тайно общество. За това мога да ви представя много доказателства. — Тя му се усмихна. — Много цветисти доказателства. Много документи описват как са изграждали мрежа от клетки — като при френската съпротива — в рамките на римската империя, както с цел да разпространяват своето тълкувание за Словото, така и за да избягват преследването. Повечето от изследователите смятат, че сектата е искала да избегне преследване от страна на римляните. Както казах, именно те са били тези, които смятали, че може би манихеите са искали по този начин да избегнат преследване от страна на други християни. И като имам предвид свитъка, който ми дадохте, като че ли съм склонна се съглася с тях.
Пиърс си даваше сметка, че тя казва това повече като лично мнение, а не като академично твърдение. А неговата среща с австриеца беше допълнително доказателство за това. Но въпросът оставаше: какво следваше?
— И искате да кажете, че петнайсет писма, описващи трансцедентални преживявания, ще променят начина, по който гледаме на манихейството, така ли? Не виждам как това ще предизвика земетръс, освен сред шепа хора.
— Тогава грешите. — Нищо враждебно в тона й, само изтъкване на факт. Тя се наведе и започна да разполага листата на килима, един по един. Когато се нуждаеше от повече място, разбутваше някоя купчина книги. После коленичи, за да й е по-удобно. След малко пространството от бюрото до Пиърс се покри с килим от жълтеникави листове.
— Спомнете си, това е било молитва, предавана само устно — каза тя накрая. — Някак си бях забравила това. Глупаво, много, много глупаво.
Пиърс зяпаше морето жълти листове, объркан от лудешките стрелки, сочещи от лист към лист, от удивителните, оградени с червено мастило, от абзаците, написани в полетата: буквите бяха съвсем дребни и не можеха да се четат добре. Наблюдаваше как Аниели проследява връзките между листовете — червеният химикал току изскачаше от единия й джоб, за да подчертава верността на посоката. Накрая тя доволна се надигна и седна на мястото си.
— Е, какво мислите, че представлява това? — Тонът й беше почти поучителен.
Пиърс поклати глава и я погледна питащо.
— О, стига! Досега бяхте чудесен. Помните ли онези откъси от Порфирий Оптаний, поета-куриер на Константин? Онази игрословица? Вие донесохте това, не аз. — Тя кимна към листовете. — Кажете сега какво мислите, че представляват? Пред вас са.
Ръкавицата бе хвърлена. Пиърс се наведе и започна да чете жълтите страници.
— Преместване на редовете? — каза той накрая. Умора, липса на практика — съзнаваше, че опитът му е неубедителен, но трябваше да почне с нещо.
— Съвсем очевидно.
— Благодаря. — Той я погледна. — Обърнат словоред?
— Преди дванайсети век? Хайде стига. Още не сте се постарали както трябва.
— Обещавам, че ще опитам. — Не можа да сдържи усмивката си.
— Мислете за еврейските писания.
— Окей. Това наистина е… стълб от сол.
— Ха-ха. Казвам ви, че сам ще се намразите. — Той поклати глава и тя примирено добави: — Е, добре. Това е серия от акростихове. Нещо обичайно в молитвите — еврейската литература е пълна с такива. Отне ми цяла вечност, за да разбера какво правят тук, но си помислих, че вие… добре, както и да е. Това са акростихове.
Той проследи редовете и се увери в това.
— Първите букви на всеки ред, поставени заедно, създават друга дума.
— И те са гениалните. Тези страници там — продължи тя и посочи листовете най-близко до Пиърс — са петнайсет преписа на молитвата. Нищо странно ли не забелязвате в тях?
Той се вгледа и каза:
— Дължините на редовете са различни.
— Точно така. Като се има предвид, че това е една и съща молитва, би трябвало да се очаква да са еднакви, или най-малкото достатъчно близки, може би няколко думи, променени тук-там. Но в този случай всеки ред започва и завършва със съвсем различни моменти, докато самите думи остават еднакви. Защо?
Пиърс можеше да се закълне, че тя искрено се забавлява.
— Устната традиция?
— Точно така. Знаех си, че ще се сетите. Не е било необходимо да се определя броят на редовете и ритъмът, защото са могли да бъдат произнасяни като поток от думи — с малко паузи тук-там, — но нищо не е било точно установено. Няма очевидно обяснение за несъразмерностите. Но дали е така?
— Предполагам, че не — отвърна той, все така втренчен в ръкописа.
— И аз започнах да си задавам същия въпрос. Защо, като се има предвид традицията, са сметнали за необходимо в отделни моменти — обикновено разделени във времето с по трийсетина години — да записват молитвата с букви? Освен това с времето би трябвало да се появи естествен ритъм на рецитацията на молитвата и съответно да й придаде някаква форма. Най-малкото, за да има някаква прилика между копията. И все пак такава няма. Защо? И защо да се смесва молитвата с писма на пророците?
— И тогава сте помислили за акростиховете. — Той кимна.
— Разбира се. Това се връзва чудесно с основното, което лежи в сърцевината на всеки тип гностицизъм, манихейски или не — тайното знание. Гносисът. Ето защо всички те почват с малки откъси от Йоан. Сигнал за тревога, ако предпочитате такова сравнение. „Помни гносиса“, съобщава звънчето. В този случай знанието буквално е скрито в текста! — Ентусиазмът й нарастваше. — А защо е тази разлика в дължината на редовете? Защото всеки препис съдържа определено послание — точно това обуславя наличието на различни първи букви във всеки от редовете.
— И какво е посланието?
— За нещастие — цигарата й намери пепелника — никоя от първите ми находки не донесе нещо, което да ми се струва достатъчно смислено. Освен това започнах да разбирам колко странно е построена самата молитва. Някой би предположил, че молитва, наречена „Съвършена светлина, Истинско възнесение“, би била възходяща, ще започва от светското, за да се извиси до божественото. Всъщност тук става точно обратното. Възвишеност в началото, финалът е най-обикновен. Тогава се насочих към писмата. Тя посочи листата най-близко до бюрото. — Те също са за „божественото възнесение“. Защо са ги включили? И защо всичко това е запазено заедно?
Пиърс се взираше в схемата, което Аниели бе оформила на пода, като следваше стрелките, опитвайки се да открие смисъла. Усети нарастващото й нетърпение.
— Целият съм слух — каза той.
— О, стига, вече би трябвало да откриете загадката — каза тя. В тона й отново се долавяше детска закачливост. Когато той поклати глава, тя бързо се наведе и започна да размахва ръце над листовете, три или четири пъти — от бюрото към него. После кимна окуражително.
— Пясъчен стълб ли? — попита той.
Тя енергично вдигна ръце.
— Нагоре. Устремено е нагоре. Истинското възнесение. Трябва да четете преписите от края към началото. Така са направени и акростиховете.
Той погледна листата; да, сега го видя съвсем ясно.
— Отзад напред?
— Точно така. Посланието е във възнесението. Направо е вълшебно.
— Определено, но все още не виждам какво е…
— Толкова земетръсно ли? — прекъсна го тя. — И аз не разбирах, допреди час. Всеки акростих съдържа отделни смислени изречения, но цялостното им значение няма смисъл — просто несвързани фрази. Не мога да ви кажа колко ме притесни това.
— Работил съм с вас и преди, забравихте ли? Този път няма счупени чинии, нали?
