полковника, който сега отхапваше парче сандвич.
— Е? — каза тя, като изу високите си токове и тръгна към него.
— Трудно е да се каже дали ще можем да го контролираме.
— И аз мисля същото.
— Винаги има начин.
— Ревнив? — Тя се притисна към гърба му; дори без обувки беше два-три сантиметра по-висока. Посегна и разкопча панталона му. Продължиха да гледат Харис. Тя бръкна и скоро усети в ръката си обичайната твърдост. Възбудата й растеше. Обърна Клайст към себе си; очите й наблюдаваха напрегнато Харис, който измъкна от джоба си мобифон и започна да набира номер.
— Можем ли да го засечем? — попита тя, докато Клайст сваляше роклята й; тя остана само по колан за жартиери — никога бикини, за да не се затруднява.
— Погрижил съм се — каза той, докато я навеждаше над голямото стъкло. После посегна към кръста си, но тя го спря.
— Ципът ще драска — каза той.
— Знам — отвърна тя и го вкара в себе си.
Здравите му ръце обгърнаха ханша й и я задвижиха; тя всеки път късо изпъшкваше, когато се допираше до ципа, но това я караше само да се движи по-силно. Щефан пъшкаше високо.
— Тихо — прошепна тя, очите й бяха вперени в белега на лицето на Харис. Представяше си как го ближе, как прокарва езика си по него. Секунда по-късно свърши и усети, че и Клайст се освобождава в нея. Той продължи да трепери още малко — няколко последни вълни удоволствие, после дишането му се нормализира.
Тя си мислеше дали ще е така приятно и с Харис.
— Географска карта? — попита Пиърс изненадано. — Каква?
— За какво е може би по-точният въпрос — каза Аниели.
— Добре. Но те очевидно са смятали да скрият това от всички с изключение на няколко избраници. Не мога да си представя, че повечето от манихеите могат дори да препишат молитвеника правилно.
— Като се има предвид устната традиция, сигурно никой. А дори да могат, преписите ще бъдат без значение, ако липсват писмата. Както се оказа, необходими са всички части, в които добре са разграничени и трите подраздела.
— Колко удобно.
— Именно — усмихна се тя. — Както и да е, всеки от подразделите съдържа пет писма — по едно от Адам, Сит, Енос, Сим и Енох. Първата част — най-ранната хронология — описва предимно географските подробности. Каквото и да е скрито, нещата се движат около онези първи пет века. Има следи, водещи дори към Таврическата планина и Армения — диви гористи местности, които не са се променили стотици години. В края на осми век обаче съкровищницата намира постоянния си дом в горната част на гръцкия полуостров — планината Атон. Винаги досега съм мислила, че поселенията в Атон не са по-ранни от десети век. Но очевидно манихеите са били там много по-рано. Атон става центърът на следващите пет писма, пълни с подробности за много оживения някога манихейски манастир, наречен „Свети Фотий“. Според директорията за Атон в Интернет „Свети Фотий“ става гръцки манастир някъде през единайсети век.
— Тоест виждате връзка между онези манихеи и гръцката църква?
— Гърците ли? — Трябваше й момент, за да разбере какво точно й казва. — О, разбирам какво имате предвид. Не. Нищо подобно. Гръцките манастири на Атон се появяват чак към края на десети век, преди разрива между Източната църква и Рим.
— А „Свети Фотий“ предшества манастирите в тази планина?
— О, да. Според тези писания — с около петстотин години. Умни са били онези манихеи. Намерили са си много подходящ светец, какво ще кажете? — Когато Пиърс не отговори нищо, тя добави, че „Свети Фотий“ е от „фос“… гръцката дума за „светлина“. — Всичко е с някаква цел, нали?
Изражението на Пиърс й беше достатъчно, за да се върне към основната си мисъл.
— Както и да е, атонският манастир е изграден около 380-а година. Според директорията монасите от „Свети Фотий“ избрали мястото, защото било толкова „близо до небето“, колкото могли да се приближат. Манихеите очевидно са проникнали там някъде към осми век. Според тези писма още през шести век е имало няколко такива манастира, разположени из цяла Гърция и Македония.
— Непривлекателната страна на манихейството.
— Точно така.
— Следващият цикъл писма?
— Това е мястото, запазено за отговора на въпроса „какво“. — Тя вдигна поглед към него. — За нещастие те не са много ясни. Става дума за нещо истинско, което усърдно и дълго пазят. Но има достатъчно доказателства да се предположи, че е нещо необикновено.
— Над академичните понятия ли? — попита той.
Възбудата от последните десет минути като че ли се смъкна от лицето й и предишната й загриженост се появи отново.
— Ако нещо, способно да подкопае устоите на католическата църква, е повече от чисто научно любопитство, да. Твърдят, че имат нещо, което може да прочисти вярата и да прокара пътя, за да се появи истинската им църква. Нещо много истинско за тях, „най-висок авторитет“, много по-висш и от самия Мани.
— И какво може да е това нещо?
— Не знам. Текстът е много мъгляв. Доколкото мога да предположа, нещо, предхождащо Мани и дори Евангелията. Пергамент, написан на гръцки. Това е най-конкретното, което разбрах. И най-обезпокоително е съобщението, че имат значителен брой клетки, пръснати навсякъде, които са способни да разпространят властта и мощта му.
— Дори и толкова късно — през десети век ли?
— Да. „Картографията“ на последните две писма очертава разположението на големи групи служители в католическата йерархия, свързани с манихеите. Има имена, които дори и аз разпознах, макар че това не е моят период.
— Добро извинение.
— Всичко това предполага — продължи тя, като пренебрегна забележката му — че никога не са изоставяли „Свети Фотий“ и просто са го обявили за свое седалище. Също така очевидни са и данните за останалата част на Европа. Дали са се укривали и далеч от Атон? Винаги са успявали да се справят със задачите си. Въпросът е: защо не са използвали това, когато мрежата им е била така добре разпространена?
— Може би са се опитали и са открили, че то не е толкова могъщо, колкото са си мислили.
Тя поклати отрицателно глава.
— Не. Писмата са ясни в предупреждението си, че онова, което споменават, е предопределено за „Голямото събуждане“, независимо кога ще стане то. Няма бойни викове за действие, няма сигнали, че завръщането на Месията е предстоящо, дори и в приближаващото се хилядолетие. Нещо повече, още когато са се криели в Атон, са подозирали, че в един момент Църквата ще заговори за манихейската ерес или нещо подобно. Както казах, манихеите са изчезнали от Запада през пети век — няма нищо споменато за тях, като се изключат фалшивите позовавания на катари, богомили и албигойци.
— И вие мислите, че те са оцелели. — Становище, а не въпрос. Пред погледа му мина образът на австриеца.
— Кой знае колко време са стояли встрани? От писмата става ясно, че са се окопали добре и са оцелели столетия. Кой ще докаже, че не са били способни да подържат едно по-продължително криене и бягство? От всичкото, което знаем, може би излиза, че те все още изчакват. Бих казала, че това е повече от малко земетресение. — Чак сега тя забеляза промяната в израза му. — И като гледам лицето ви, смятам, че сте съгласен с мен. — Погледна го право в очите и разбра, че има нещо повече от това. Когато заговори отново, тонът й не беше толкова любезен.
— Всъщност защо дойдохте?
Въпросът й го изненада. Не беше сигурен как да й отговори.
