припомня изминалия ден и половина. Това, че съзнаваше околната обстановка, нямаше нищо общо с моментния шок — бе свързано по-скоро с начина, по който бе спал — на ръба на будността, очите му от време на време се отваряха, сънищата бяха смесени с действителността в каютата, където не достигаше въздух. Последния път, когато бе погледнал часовника си, беше 3:30. Благодарен беше за последните спокойни часове.
Беше сънувал Данте, неясните картини се връщаха отново и отново. Винаги същите: монахът го водеше из „Свети Фотий“ — манастир, който никой от двамата не бе виждал — но не успяваха да стигнат до находката.
„Водиш ме по грешен път, Данте. Тя каза наляво.“
„Не искаш да отиваш наляво. Моля те, Иън, прави както ти казвам.“
„Но това е точно там. Знам, че е там.“
„Те са стари приятели. Повярвай ми“.
„Но това е…“
„Повярвай ми. Те ще променят всичко.“
„Колко силно искаш да го намериш, Иън? — Изведнъж изникна лицето на Петра. — Колко много?“
Трудно му бе да си обясни съня или нейната поява. В един момент бе отворил очи с усещането, че тя е тук, в потъналата в непрогледен мрак каюта. Първия път се стресна. Тревога, очевидно нямаща нищо общо с настоящата обстановка.
В 6:30 — вече бе взел душ и се бе обръснал — се качи на палубата при онези, които бяха взели от най- евтините билети — само едно място. Повечето спяха, по лицата им личаха следи от среднощно пиене и кой знае още от какво. Въпреки странната смесица от миризми свежият бриз успяваше да донесе соления аромат на морето. Той намери място до перилата и се загледа навън.
Никога не бе виждал Адриатика на слънчева светлина — не бе очаквал, че тук ще открие толкова жив, толкова релефен колорит. Дори и слънцето изглеждаше по-ярко — един непрестанен пулс, тласкащ напред водните гребени, оцветени в прозрачно синьо.
Беше точно така, както му го бе описвала Петра в онези моменти, когато заплашваше да го отмъкне към Дубровник, да намери лодка и просто да отплуват. Двамата. „Какво ще кажеш, а? Няма да е толкова зле.“ Той се усмихваше и й разказваше за Кейп. А тя се смееше.
— Или едното, или другото — казваше му. — Избери кое от двете.
В далечината се появи тънката ивица на брега. Той се взря за миг, после погледна часовника си. Още четирийсет минути до пристанището.
Откакто бе излязъл от Бриндизи, бяха изминали осем часа. Достатъчно време, за да се появи името на един свещеник в компютърния списък, и не беше необходимо шесто чувство, за да се разбере, че е на „Лаурана“, на път за Игуменица. Още по-лесно бе да се вземе самолет до Атина — или до някое частно летище близо до пристанището, — така че да се пресрещне фериботът. Пиърс разбираше, че не трябва да е толкова подозрителен. Огледа се и видя трима млади мъже — прозяваха се и се шегуваха. Погледна дрехите им. Приличаха на неговите — съвсем обикновени неизгладени панталони, измачкани ризи. Той се отдели от парапета и тръгна към тях.
Към 7:30 вече се бяха сприятелили.
Медиите бяха напълно изненадани от съобщението, което Найджъл Харис направи в последния момент. Повечето не очакваха размествания в тази сфера поне още шест месеца — срокът, обещан от Тони Блеър за провеждане на избори. Си Ен Ен реагира първа, като в 7:00 предложи телевизионен репортаж, в който доста мъгляво се обясняваше какво се очаква да разкрие полковникът — бившият полковник, както бе уточнено допълнително. Неговото доста явно напускане на Съвета и последвалите обиколки из Европа и Щатите го бяха превърнали в гореща новина. Публикациите през последните месеци в „Ню Йорк Таймс“, „Кориере дела Сера“ и „Франкфуртер Алгемайне“ не бяха навредили на достойнството му. Ако поискаше сутрешна телевизионна изява — Найджъл пред чаша кафе и филийка препечен хляб, — те биха се подчинили с най-голяма радост. Това ги устройваше. В крайна сметка „новата зора“ трябваше да е основна тема в изявлението му.
Беше мислил за Би Би Си. Малко по-почтено. Но по-домашно. Освен това нямаше тази международна аудитория, която предлагаше Си Ен Ен. Онези щяха да въртят интервюто му отново и отново, през целия ден, и щяха да го излъчват от всичките си станции. Ако не друго, то поне трябваше да са „международни“ — това бе повикът на деня.
Загряваха за предстоящото интервю още от девет вечерта. „Нощна линия“ бе отделила специално време за предстоящото изявление. Предвид часовата разлика те обещаваха да го излъчват до 2:00 през нощта, вашингтонско време, а и да предложат и собственото си тълкуване на нещата, които той щеше да коментира. Един коментатор допусна и възможността за пост в правителството на Блеър. Предвид факта, че премиерът набираше привърженици заедно с архиепископа на Кентърбъри, той очевидно се нуждаеше от помощта на всеки. Някой друг предположи, че пост в новия кабинет на САЩ би бил по-примамлив. Терминът „духовен съветник“ беше употребяван с известна доза игрив цинизъм. Други предсказваха, че ако бъде постигната някаква нова спогодба в Съвета, това ще е начин да се заздрави „новият християнски глас за хилядолетието“ чрез един обновен синедрион. Каквото и да беше, повечето големи телевизионни мрежи от Европа и Щатите му отделиха време. Харис беше новина, а новините означаваха рейтинг. Неговите съветници по връзките с обществеността му бяха казали да се подготви за многобройни ангажименти през следващите няколко дни. И все пак за какво ставаше дума?
В 7:04, след знака на режисьора в лондонското студио, Харис пристъпи към микрофона, извади две листчета от джоба на сакото си и започна:
— Добро утро. Казвам се Найджъл Харис и нека първо изразя благодарността си към Си Ен Ен за добрата организация в така краткото време, а също и към вас за това, че се съгласихте да ме изслушате през несъмнено напрегнатите ви сутрешни часове. Обещавам да бъда кратък.
— Както много от вас знаят — продължи той, — преди повече от година заех поста изпълнителен директор на Съвета по духовните ценности. По това време бях убеден, че организация от такъв вид може да постигне само ограничени успехи в едно светско общество, където, трудно ми е да призная, вярата и политиката никога не са намирали общ път за оформяне на бъдещето ни. Свидетел съм на неуспешни усилия — тук в Европа и в Съединените щати, които обикновено не даваха резултат, и почувствах, че времето ни отминава. Сега разбирам, че съм грешил. — Той спря. — Днес, както никога досега, ми е ясно, че тези цели могат да се постигнат само с взаимно сътрудничество между двете страни. Вярата трябва да проникне в политиката. Политиците трябва да гарантират правата на вярващите.
Той отново замълча — знаеше, че някъде в сградата на Съвета в Лондон телефоните се тресат от звънене.
„Не знаем дали ще се върне“ — щяха да отговарят служителите. Щеше да му достави огромно удоволствие, ако можеше да види изумените им лица през следващите няколко минути.
— Разбрах също така, че такова сътрудничество не може да бъде ограничавано. В Съвета се придържахме към доста тесни граници. Нашата програма бе по-скоро отчуждена, отколкото всеобхващаща. Когато стремежът да се заздрави семейството, да се възстановят всеобщите, изконни ценности и религиозните свободи се превърне в инструмент на егоистични политически стремежи, тогава загрижеността ни за духовното израстване може да се загуби в хаоса. Зная, че намеренията на Съвета в началото бяха добри, но е тъжно да се види мястото, където се намира той сега… Преди няколко месеца все пак реших, че има нужда от нова ръководна структура, от международна организация, която би отговорила на растящите нужди на новото хилядолетие, на новата зора. С надеждата да се ограничи духовната криза, продължаваща да поразява сърцевината на социалната ни тъкан, събрах заедно граждански и политически ръководители — имена, които ще бъдат обявени в края на предаването, споделящи моята загриженост. С надежда да вдъхновим последователите си, се нарекохме Алианс на вярата. В този момент Алиансът привършва окончателната редакция на едно предложение, което ще бъде изпратено до различни ръководители по целия свят: как по-добре да изградим здрав морален мост към новото хилядолетие. Напълно съзнаваме, че диалогът е едва в началото си, но той няма да означава нищо без вашата подкрепа. Все пак съм-тук тази сутрин, за да ви кажа, че копие от това предложение, заедно с декларацията за задачите на Алианса, ще се появи във вестниците из цял свят следващата седмица, считано от днес. Там ще бъдат и нашите телефонни
