— На една седалка с онзи бъбривия италианец.
— Да.
— Ще ми направите ли компания?
Само моментно колебание.
— Много любезно от ваша страна.
Петнайсет минути бъбриха безсмислици, Пиърс си поглеждаше часовника и по едно време каза, че пътува за Атина. Влакът беше след двайсет и пет минути. Какво съвпадение, мъжът също пътуваше натам. Можели да пътуват заедно? Пиърс заяви, че това е прекрасна идея. Свършиха с обяда, отидоха пак на гарата, купиха билети и започнаха да се разхождат по перона.
За голямо свое облекчение Пиърс забеляза, че гръцките влакове са в стария европейски стил: отделни купета с врати към коридора. Насочи се към задната част на влака. Трябваше да убият още пет минути и те седнаха в предпоследния вагон, разговорът ставаше все по-приятелски и лек с всяка секунда.
Пиърс изчака още две минути и внезапно се намръщи.
— Какво ви е? — попита мъжът.
Пиърс задържа дъх, после каза:
— Стомахът. — Усмихна се. — Сигурно от ресторанта. Гръцката храна май не ми понася.
Мъжът кимна; в очите му се появи загриженост.
— Е, все ще мога да издържа, докато влакът тръгне — добави Пиърс.
Усмивката на мъжа се върна.
С остро изсвирване влакът бавно потегли. Пиърс стана, взе си раницата — да си извадел тоалетна хартия и кърпа, излезе в коридора и тръгна към задната част на вагона. Усещаше, че мъжът ей сега ще се покаже от купето. Остави раницата на пода, наведе се уж да я развърже — и го видя. Изправи се, бутна вратата на тоалетната, без да натиска дръжката, уж че е заключено, и тръгна към последния вагон. Дори и през замърсеното стъкло видя как мъжът се приближава. Затича бързо по коридора, стигна края на влака и отвори вратата — след секунди щяха да излязат от гарата. Той стисна раницата и скочи.
Ударът беше силен, тялото му се изтъркаля по цимента четири-пет пъти. Най-остра бе болката в рамото. Лицето му бе останало невредимо, прикрито от раницата. Пиърс погледна след ускоряващия влак. След няколко секунди от вратата се наведе един мъж — влакът вече беше доста далеч и Пиърс не можеше да го разгледа, но действията му бяха достатъчно ясни: трескава изненада, докато съобразяваше, че влакът увеличава скоростта си и че вече не може да скочи.
Беше се отървал от преследвача си. От тази мисъл дори болката в рамото му поутихна.
Към него тичешком се приближи един гаров служител и се развика, че компанията не носела отговорности за скачащи от влака. Пиърс се изправи, кимна и отвърна:
— Нямаше тоалетна хартия.
След пет минути излезе от гаровата тоалетна — бе се погрижил да се поизчисти от драскотините и мърсотията. След още пет минути благополучно се качи на автобуса.
Напрежението от последния половин час му натежа едва когато автобусът потегли.
Верея мина и замина, заедно с бързото сбогуване с тримата нови приятели. Половин час по-късно автобусът се движеше в предградията на Солун.
Макар че беше успял да обърка преследвача си в Каламбака, Пиърс остана нащрек. Оттогава бяха минали няколко часа, достатъчно време неговият компаньон по обяд да се свърже с приятелите си и да ги насочи към Солун: това бе логичното решение.
Пиърс се нареди зад първата група пътници, слизащи от автобуса. Нямаше представа какво ще направи, ако се появи някой. Беше изчерпал цялата си фантазия в Каламбака.
Мина по рампата на автогарата и влезе в голямата чакалня.
Автогарата беше по-голяма, отколкото беше очаквал, залата беше покрита с извит купол от стомана и стъкло покрай стените, имаше десетки будки за цигари, вестници и закуски, слабият звук на увеличеното ехо правеше съобщенията почти неразбираеми.
Почти веднага Пиърс забеляза един мъж — на не повече от двайсет и пет, който вървеше право срещу пристигащите. И като че ли гледаше право към него.
За втори път през последните няколко часа Пиърс почувства как кръвта се отдръпва от лицето му и се навря още по-навътре в групата.
Мъжът продължаваше да върви срещу него. Пиърс разбираше, че е безсмислено да бяга. С крайчеца на окото си забеляза пазач на един от изходите. Тъкмо се канеше да се спусне към него, когато младият мъж направи нещо, което Пиърс не беше очаквал.
Размаха ръка и колебливо се усмихна.
Движението спря Пиърс.
— Професор Селдън? — попита младият човек. — Питър Селдън?
На Пиърс му трябваше цяла секунда, за да си спомни.
— Да… Да, аз съм.
— О, хубаво — каза мъжът. — Малко се тревожех. Доминик Андракос. Професор Аниели ми се обади…
— Разбира се. Да. Здравейте. — Двамата се ръкуваха.
— Бяхте загрижен как ще намерите пътя до жилището ми, така ли? — попита Андракос.
Пиърс разбра, че облекчението, изписано на лицето му, е било твърде очевидно.
— Всъщност да.
— Разбираемо е. — Андракос се усмихна. — Солун може да обърка всеки. Професор Аниели ви описа по телефона. Каза ми, че пристигате с ферибота. И тъй като от запад има само по един автобус дневно, репгих да си опитам късмета. Колата ми е точно отпред.
— Водете тогава — каза Пиърс на гръцки.
— О, вие говорите гръцки? — каза Андракос любезно. — Професор Аниели не ми спомена това.
— Достатъчно, за да се оправям. Но със старогръцкия съм по-добре.
— Е, тук ще можете да се поупражнявате.
След десет минути вече се бореха с натовареното движение по булевард „Игнатия“, една от най- широките артерии на Солун, и Андракос разказваше за историческите места, покрай които минаваха. Пиърс държеше едната си ръка върху таблото на колата и кимаше всеки път, когато младия човек поемаше дъх. Ако не беше скоростта и все още напомнящите за себе си минути на ужасно напрежение на автогарата, вероятно щеше да се наслаждава на тази част от пътуването. Във всеки случай беше доволен, че се приближава към планината.
Охранителят при бюрото кимна на Клайст: нямаше нужда от легитимиране, нито от допълнителен поглед към това, което носеше. След смъртта на папата мерките за сигурност бяха затегнати, повечето сгради във Ватикана бяха под постоянно наблюдение. Като старши офицер обаче Клайст беше станал позната фигура в целия Град. Всъщност през последните два дни бе идвал четири пъти в „Света Марта“. Нищо чудно, като се имаше предвид, че шестетажният хоспис скоро щеше да приюти стотината членове на конклава. От летия кардиналите бяха принудени да се завират в тесни, неудобни стаи в папския дворец; сега можеха да се радват на много по-просторни помещения по време на колебанията си кого да изберат. Папа Йоан Павел II се бе погрижил за това. Папа Бонифаций не бе открил смисъл да връща нещата обратно.
След като бе огледал сградата няколко пъти, Клайст реши, че би било по-добре, ако покойният го бе направил. Целият комплекс беше твърде пръснат, твърде разпокъсан и труден за наблюдение.
Разбира се, грижите му нямаха нищо общо с безопасността на кардиналите. Всъщност беше точно обратното. Да погребе стотина мъже под петдесет тона мрамор изискваше — както бе установил — много повече експлозиви, отколкото за папския дворец. Имаше и много голяма опасност всичко да се разкрие. Това, че пластичният взрив щеше да бъде поставен в сградата само час след като участниците бъдат свикани, не променяше много нещата. Внезапни проверки от отряда по експлозиви — те водеха обучени кучета — можеше да се очакват всяка нощ, когато конклавът се събираше на заседание. А след като изберяха нов папа, охраната щеше да стане още по-строга. Всичко това означаваше, че докато светът честваше избирането, той трябваше да тича из хосписа и в рамките на дванайсет-четиринайсет минути — в
