промеждутъка между тръгването на кучетата и връщането на кардиналите — да сложи бомбите.
Фон Нойрат категорично настояваше някои части от експлозивите да останат сравнително запазени, за да може да се проследи произходът им. Трябваше да се справят с редица трудности, докато получат необходимото — експлозиви, които техният сирийски дилър уверяваше, че са от оръжейния склад на Дар Хаджид, най-отчаяната и войнстваща групировка в Иран — и които не би трябвало да затруднят много намирането на първоначалния източник. Изборът на обектите за взривяване — третия и пети етаж, от друга страна, имаше връзка с разпределението по стаи, а също така с характера на сградата. Някои важни кардинали бяха на петия етаж. Най-добра възможност за оцеляване на отделни части имаше на третия. Както бе казал на фон Нойрат, с един удар два заека: печатът на Аллах върху жестокостта и повече места за техни хора в Кардиналската колегия. Беше проявил истински ентусиазъм при описването на подробностите по акцията.
При това ужасът, който подготвиха, ни най-малко не тревожеше Клайст, по-сложно беше с преките инструкции, които получаваше само той, когато обсъждаха с кардинала приготовленията. Обичайният протокол изискваше Блейни, Лудовизи и графинята да са в течение на всяка подробност. Но фон Нойрат бе заявил, че контактите по този въпрос трябва да се ограничат максимално. Макар това да изглеждаше странно.
Като стигна петия етаж, той измъкна набор скоби и част от плана на етажа и тръгна по коридора. Схемата беше учудващо проста. Във вътрешността на няколко вентилационни тръби и отвори в тавана, разположени в общото помещение, монтира скоби, като на всяко място изчакваше около минтута, та епоксидната смола да се втвърди. Същото бе правил този следобед и на третия етаж. Още едно или две минавания и всичко щеше да е готово.
После слезе на приземния етаж, кимна на охраната и каза:
— Всичко изглежда наред.
— Не сме и очаквали друго — отговори мъжът.
„Добре е да се чуват такива неща“ — помисли си Клайст, докато потъваше в нощта.
Като видя университетското общежитие, Пиърс си помисли, че в сравнение с тези малки помещения ватиканските му стаи са претрупани. Андракос настоя да пийнат по чаша преди да излязат; Пиърс прие с готовност, предвид преживяното през последния ден и половина. Чукнаха се над мъничката дървена маса в помещението, което минаваше за кухня, и обърнаха чашите на екс.
Пиърс се закашля и очите му се напълниха със сълзи. Беше пробвал „узо“, но това определено не беше „узо“.
— Наздраве — каза младият грък. — След това качествено питие няма да имате нужда от алкохол поне два дни.
— Е, значи всяко зло за добро.
Андракос се усмихна и напълни чашите отново преди Пиърс да може да каже „не“.
— Там, в планината, пият само вода.
— Мога да разбера защо.
И преди шофирането на Андракос го бе разтревожило, а пък сега, след две от тези чашки, изобщо не гореше от нетърпение да го види отново.
За негова изненада алкохолът не промени много нещата. В действителност дори като че ли повиши умението му. Докато Пиърс се бе вкопчил в арматурното табло и в дръжката на вратата, Андракос караше из улиците, като задминаваше колите в следобедното движение с изключителна лекота. Дори успя и да му покаже арката на Галерии, двайсет метра изветрял от времето камък и мрамор, външната облицовка бе паднала, откривайки само един портал, на който бяха запазени няколко реда очукани барелефи: прозорец към римското минало на града.
— Малко напомняне за вашия дом — каза Андракос.
— Не прилича на Бостън — рече Пиърс.
— Не — рече Андракос, — имах предвид сегашния ви дом.
— Бостън би ви харесал. Само не забравяйте да си наемете кола.
Минаха по някакви тесни улички; бърз поглед към родното място на Ататюрк, потвърждение за това, че Солун е място за срещи между Изтока и Запада. Андракос бе доста приличен гид и с удоволствие разказваше мрачната история на града, осеяна с войни и бедствия, като постоянно подчертаваше, че независимо от това какво са се опитвали да наложат завоевателите, никога не са имали възможността да избегнат характерния гръцки отпечатък. Солун винаги е бил гръцки, а реликвите — римски, турски, арменски — проникнати от образа на елинистичното минало.
Чак сега Пиърс разбра, че вместо да отиват към планината, навлизат все по-навътре в града, и попита домакина си накъде кара.
— Отиваме за визи — обясни Андракос. — Без визи няма монаси.
След пет минути спряха пред Министерството на Македония и Тракия. Улица „Агиу Димитриу“ отговаряше на римския „Палацо Боргезе“, макар и в доста по-скромен размер и вид. Пепелявосивата сграда се издигаше малко по-навътре от улицата, една декоративна градинка със ситен чакъл водеше към стълбите на главния вход, пред които се издигаха колони и арки. Вътре фантазията на строителя бързо се изчерпваше — мрачни голи стени, врати, водещи към многобройни канцеларии, заедно с две странни съвременни фигури, които стояха на стража до входа. Далечен отзвук от игривите решения на Бернини, които се бе надявал да открие тук.
Андракос забърза към главната зала, като постоянно се здрависваше и кимаше на всеки. Същото беше и на втория етаж: гъркът говореше на малките имена; усмивки и помахвания го следваха по коридора. Очевидно Аниели бе избрала добре своя познат.
Стигнаха една канцелария в дъното на коридора и Андракос влезе, без да почука.
— Ясу, Станто — каза той и тръгна право към бюрото.
Човекът, седнал зад бюрото, вдигна очи — една леко състарена версия на Доминик, братско просветване в очите.
— Никога ли не чукаш, Ники? Можеше да има някой…
— Казах ти, че идвам. Трябват ни документи.
Чак сега по-възрастният Андракос забеляза Пиърс на прага.
— О, да. Здравейте — каза той на английски. — Заповядайте, влезте.
Пиърс пристъпи напред, впечатлен от гледката през прозореца — живописна черква, няколко издути купола над керемиден покрив, ясно указание за важното положение на Станто в министерството. Изглед, за който трябваше да се чака с години.
Доминик вече ровеше в купчините книжа на бюрото.
— Те не са в тези купчини — каза Станто, като се опитваше възможно най-добре да прикрие досадата си, усмихна се на госта, после взе документите от ръцете на брат си и продължи на съскащ гръцки: — Виж, Ники, не мога постоянно да уреждам за теб нещата в последната минута. Това е сериозна служба, а не туристическа агенция. Момчетата в планината могат да се ядосат.
— Там ме обичат — отвърна Доминик и намигна на Пиърс.
— Те обичат Бога, Ники. Теб те търпят.
— Едва ме търпят. — Доминик се засмя. — Между другото, професорът говори гръцки.
По-възрастният Андракос се поколеба, после се обърна към Пиърс.
— Ох. Разбира се. — Той протегна ръка. — Извинете. Константин Андракос. Обикновено не съм така…
— Няма нужда да се извинявате — каза Пиърс, като стисна ръката му. — Питър Селдън. Аз би трябвало да се погрижа за това. Моя е грешката, че оставих нещата за последния момент.
— Много сте любезен, че го казвате, професоре, но аз си познавам Доминик. Не му е за първи път.
Той отиде до един шкаф и извади някакви внушително изглеждащи папки. Пиърс забеляза, че и на двете е написано, че са документация на Светата общност на планина Атон. Носеха и характерния знак: голямата имперска емблема — двуглавият орел на Византия — в горния си край.
— Издадоха „диамонитирио“ само преди петнайсет минути. Мастилото сигурно още е влажно.
Доминик взе паспортите и като се опита да бъде самата любезност, попита:
