Спряха. Андракос бутна на мъжа няколко банкноти, после грабна чантата си и слязоха на пристана. Мястото изглеждаше пусто, от градчето на склона долитаха слаби шумове, но не можеха да се съревновават с бодрото пърпорене на рибарската гемия, която потегляше обратно. Андракос заизкачва стълбите нагоре изненадващо тихо. Пиърс го следваше. Стигнаха до пътя. Той също бе пуст. Андракос пусна чантата си и седна; Пиърс направи същото. Все още не произнасяха нито дума. Очевидно тук в планината имаше други правила. Единственият звук беше от подрънкването на стъкло от някаква невидима таверна — няколко глътки преди последните лодки да потеглят назад, към Уранополис.
Не чакаха много дълго — скоро на шосето се появиха две подскачащи светлини. Андракос бързо се изправи и когато очуканият камион спря, намести чантата си на рамо и сложи двете си ръце зад гърба. Престореното нахалство в кабинета на брат му се бе превърнало в истинско уважение. Пиърс се стараеше да се държи като него и зае почтителна поза, когато монахът пристъпи да ги поздрави.
— Какви хитрини си замислил пак, Доминик? — засмя се брат Генадиос и потупа младия мъж по рамото. Носеше класическото черно расо на гръцката православна църква, монашеската му шапка бе накривена под някак войнствен ъгъл. Той прегърна Андракос. Ръцете му бяха големи и мускулести, валма косми се подаваха от ръкавите му. Пиърс забеляза дяволитата усмивка на младия мъж от Солун.
— Ами доведох него — отвърна той и кимна към Пиърс с познатото му вече игриво намигване.
Генадиос се обърна към Пиърс, сграбчи го за раменете, дръпна го към себе си и го целуна по двете бузи. Прегръдката му беше изненадващо мощна; двамата бяха почти еднакви на височина, но монахът беше с цели трийсетина килограмо по-тежък. Мекотата на брадата му изненада Пиърс.
— Професор Селдън! Какво удоволствие. Извинявам се за времето, което сте прекарали с този тук, но животът е пълен с изпитания и никое не е по-мъчително от младия Андракос.
— Не е толкова лош, ако вече сте пийнали няколко чашки.
Генадиос избухна в смях, след това сграбчи врата на Андракос под сгъвката на лакътя си.
— Доминик е като отворена книга. Като отворена книга. — Той се обърна отново към Пиърс. — Не му позволихте да шофира, нали?
Преди Пиърс да може да отговори, монахът ги набута в камиончето. Предната седалка беше художествено произведение от напукана пластмаса и скоч-ленти. Притиснат в кабината, Пиърс предположи, че фордът е съществувал тук още преди самия Генадиос; ръмженето на скоростната кутия потвърди предположението му.
Карането през нощта не можеше да се сравнява с изгледа откъм морето; от време на време край пътя се мяркаха планинските склонове, тъмни под сянката на листа и храсталаци. В редките участъци, където растителността отстъпваше от пътя, можеха да видят за миг блясъка на звездите. Пиърс разбра, че без човек, който да познава пътя, шофирането по този маршрут е невъзможно. Светлините едва огряваха внезапните завои на тесния планински път. Дори и при двайсетина километра в час колата постоянно друсаше — съчетание от изровения път и отдавна повредените ресори — нещо, което правеше разговора им почти невъзможен. Чувстваха се като в спасителна лодка. Генадиос не спираше да разказва — очевидно всичко, което знаеше за свети Амвросий. Пиърс се усмихваше и кимаше, доловил от време на време дума или две.
Петнайсет минути след започването на лекцията монахът спря камиона.
— …би могло да промени коренно възгледите ви за свети Августин. Както и да е — каза той и бутна с рамо вратата на кабината, като остави ключовете на арматурното табло — трябва да слезете откъм моята страна. Не искаме да ви изтървем от ръба на пропастта още първата нощ.
Пиърс надникна към внезапната урва, откриваща се отдясно, после се промъкна покрай волана и се присъедини към двамата, застанали до кабината на камиона. Генадиос му подаде един фенер.
— Останалия път ще извървим пеш.
Стръмното изкачване не предразполагаше към разговор. Тук дърветата и храстите бяха значително по- големи, пътеката беше широка колкото за едно муле, натоварено с припаси, а оплетените коренища ги принуждаваха да крачат предпазливо. Фенерите служеха повече за да могат да виждат Генадиос, отколкото да осветяват околността. Откъм брега подухваше лек вятър, но Пиърс усещаше как започва да се поти под ризата — въздухът бе пропит с лятна влага. Чувстваше се добре от положените физически усилия и ако отпред не се чуваше учестеното дишане на Генадиос, би ускорил крачка, щастлив да потъне в забравата на физическото усилие.
Изкачваха се почти двайсет минути в плътно мълчание и накрая се озоваха на едно голо скалисто било. На петнайсетина метра надясно планината внезапно свършваше над пропаст, дълбока триста метра. Над стръмния склон надничаше пълна луна. Отдолу се дочуваше шумът на прибоя. От другата им страна се виждаше слабо блещукаща светлина.
Сградата на „Свети Фотий“ се издигаше току над тях.
— Оттук нататък е по-лесно — обади се Генадиос запъхтяно. — Има още двайсетина минути.
Беше абсолютно прав: след петнайсетина минути се изкачиха на едно възвишение и манастирът се откри пред тях. Бе значително по-малък от останалите „градове“ в планината, но все пак имаше много внушителен вид. Строга, права линия кипариси стоеше на стража пред външната стена, части от която датираха още от четвърти век. През годините повечето от падналите камъни бяха замествани с тухли или хоросан, архитектурните стилове се сливаха в някаква дива смесица. От всяка страна стената следваше релефа на планината — неравни стъпала, издигащи се високо по склона и изчезващи в гъстата гора, може би двеста метра нагоре; гледката създаваше представа за безглава костенурка, опитваша се да лети.
Но това, което привличаше вниманието, беше видът на фасадата. Две изработени от желязо врати — огромни щитове, опиращи в една каменна арка, висока десет метра — напомняха времето, когато монасите от Атон са били принудени да се сражават за живота и вярата си срещу постоянната заплаха — пиратите; над стената стърчеше дуло на топ. Дори надписът, изсечен грубо в каменната зидария на стените, съдържаше двойственото послание за убежище и за съпротива.
„Намери мир между тези стени и надени бронята на Любовта и Светлината.“
Като първа линия на защита на полуострова срещу атаки от морето — и винаги обект на разпри между далечни императори и султани — „Свети Фотий“ много отдавна се бе научил да защитава самостоятелността си. Дори и сега се смяташе за най-изолирания сред общността, известен със своята откъснатост и уединение.
И все пак сега вратите бяха широко отворени, три или четири лампи във вътрешността на двора осветяваха последните няколко метра от пътя им.
Пиърс бе поразен от тишината. Не се появи никакъв монах, за да им поиска документите. Пристъпиха необезпокоявани до фонтана в центъра — малко басейнче със странно украсен водоскок. Представляваше молещ се монах, водата изтичаше от очите му като сълзи. Пиърс го гледа втренчено няколко секунди. Не можеше да не си помисли, че тези сълзи са проливани за единствената и свята християнска църква, една наистина тревожна мисъл. Двамата му спътници загребваха пълни шепи вода, Генадиос плискаше шепа след шепа на врата си. Изкачването го бе поизморило. Чак сега Пиърс разбра колко е жаден самият той. Минаха няколко минути преди някой да заговори.
— Хубаво изкачване — каза Пиърс накрая. — Сигурно често минавате по тази пътека.
Монахът — дишаше тежко — изчака да се поуспокои и отговори:
— Два пъти през последната половин година. Не обичам катеренето.
— Не излизате много навън, така ли?
— Да излизам навън ли? Не разбирам.
— Е, след като слизате долу само два пъти…
— А, разбрах — рече той и усмивката се върна на лицето му. — Доминик очевидно не ви е обяснил. Аз не съм брат от „Свети Фотий“. Моят дом е Голямата лавра — добави той и посочи с пръст някъде на изток, — вторият по древност манастир, почти бебе в сравнение с този. Нашият е само от 963-та година. А „Свети Фотий“ е изграден около — как беше, Доминик, 384-та или пета? Никой не е съвсем сигурен. — Той отново се наведе над водата.
— Не е моят период — обади се Андракос.
— Това винаги е най-доброто извинение — каза Пиърс и сякаш видя пред себе си усмивката на Аниели.
Андракос понечи да отговори, после спря.
