— Наистина го накарахте да млъкне с тази приказка — засмя се Генадиос. — Трябва да я запомня.
Пиърс почака и Андракос да се усмихне, после попита:
— Значи може да останем тук, така ли?
— Не бих извървял този път — рече Генадиос, — ако не бях сигурен в това.
— Всички манастири имат един вид политика на отворените врати помежду си — обясни Андракос. — Ако двамата с вас бяхме влезли тук сами, веднага щяха да ни попарят с вряла вода. След като сме с брадат човек обаче, те знаят, че всичко е окей. Самият аз никога досега не съм бил в „Свети Фотий“.
— Преди пет-шестстотин години — допълни монахът — не е било така. Сега, когато сме по-малко от две хиляди души във всички манастири, нещата са се поохлабили.
— Без този човек — Доминик постави възторжено ръка на рамото на Генадиос — не бих могъл да видя и половината от архивите, които ми трябваха за моя труд.
— И този човек — каза монахът и свали ръката на Андракос от рамото си — ми развали отношенията с половината игумени. Брат Тимотей от „Ставроникита“ още не ми говори.
— Това е защото е поел обет за шестмесечно мълчание — разсмя се Андракос.
— Това не е извинение.
Пиърс също се разсмя; звукът отекна в празния двор. В крайната сграда — странно натрупване на раирани арки, завършващи с кафяви надстройки и островърхи покриви — се забеляза някакво движение. Малка фигура се появи от страничната врата — още едно черно расо, крачещо към тях. Създаваше впечатление, че се плъзга по излъскания от времето камък.
— Виждам, че сте се справили без проблем — каза монахът, когато ги приближи. Генадиос рязко се обърна и дръпна мъничкия монах към приличните си на варел гърди — прегръдка, която почти скри човека, два пъти по-дребен от него. И все пак дребният монах устоя на огромната преса.
— Трябва да се изкъпеш — бяха първите му думи, когато се освободи от огромните обятия. — Нашият фонтан не е достатъчен.
Двамата се засмяха.
— Радвам се да те видя — каза Генадиос, докато ги запознаваше. — Професор Селдън, Доминик Андракос, това е брат Никотей, библиотекарят на „Свети Фотий“, мъж с чудесно обоняние.
Лицето на новодошлия имаше почти женски черти, нежни, оформени като черни маслини очи, мека бяла кожа, изгубена в бръчките. Дори брадата му изглеждаше много мека. Ръцете му обаче издаваха годините, кафеникави и костеливи. Пиърс предположи, че Никотей е над седемдесетте.
— Обикновено не допускаме гостите да идват след второто ядене — всъщност ние въобще нямаме гости, — но Генадиос ни обясни, че работите върху свети Амвросий. Въобще не знаех, че е пътувал дотук.
— Именно за това съм тук, за да проверя — усмихна се Пиърс.
— Да. — Личеше, че очаква още обяснения. Когато никой не каза нищо, той кимна и се обърна и към тримата:
— Е, ще ви разведа по стаите. За нас вече е доста късно.
Пиърс щеше да спи в последната от килиите, които обиколиха — всичките бяха застлани с големи гладки плочи и стените им бяха искрящо бели. В неговата имаше малка маса и желязна кушетка под единствения неголям прозорец. Крилата на прозорците бяха широко отворени, във въздуха се носеше аромат на зрели маслини.
Както бе направил за Генадиос и за Доминик, монахът извади две купи от шкафа до вратата, едната пълна със сушени плодове и ядки, другата с миришещ на рози локум, и ги сложи на масата.
— В случай че огладнеете през нощта. Ние ставаме преди изгрев слънце, първата молитва е в четири. — Той се обърна, после спря. — О, исках да ви попитам — вие православен ли сте, или еретик?
Това бе въпрос, който Пиърс се надяваше да избегне. Знаеше, че малцината, на които позволяват да стъпват на планината, без да са от гръцката православна църква, са безобидни туристи. Онези, които искаха да преглеждат древните ръкописи, бяха подлагани на много по-строга проверка. Твърде дългата история на изчезващи документи, които по някакво чудо по-късно се появяваха в Британската библиотека и във Ватикана, бяха направили монасите оправдано подозрителни. Недоверието към католиците граничеше с мания.
— Католик съм — отвърна Пиърс.
— А, разбирам. — Изражението на Никотей остана непроменено. — Колко жалко за вас. — Той отново тръгна към вратата и отново спря. — Няма да разгласявам това. Някои от братята са доста чувствителни на тази тема, включително и игуменът. — Усмивка. — Но ще ви осигурим достъп до ръкописите. Бих се радвал да разбера какви са връзките на свети Амвросий с нас тук. — И излезе и тихо притвори вратата.
Пиърс остави раницата на леглото и пристъпи към прозореца. Светлината бе някак призрачна. Усещаше полъха на нощния въздух над зданията; луната се криеше зад тях. Дори при тази бледа светлина можеше да види манастира и склоновете на планината, които като че ли се доближаваха до килията му на третия етаж.
Манастирът беше доста по-голям, отколкото си бе представял; имаше широки празни пространства, разпростиращи се на невидими разстояния, всичките оградени от разноликото строителство на петнайсет века архитектурна еволюция. Надясно, недалеч от него, фонтанът продължаваше безкрайното си шуртене, ромоленето на водата се носеше с ритъма на дишане; само случайното прошумоляване на листа нарушаваше тишината. Докато продължаваше да гледа, видя Никотей да се появява във вътрешния двор; монахът се движеше бавно, като гасеше лампите. Стана тъмно, с изключение на едно-две кандила, блестящи в някои от горните прозорци — молитви през късния вечерен час, послания, отправяни в последната минута.
Пиърс нямаше представа за по-голямата част от това, което все още тънеше в мрак. Бързата обиколка на Никотей беше именно това — бърза. Един-два от по-малките параклиси, магерницата, библиотеката — всичко в тиха последователност; само последната, както забеляза Пиърс, беше заключена.
— Имаше един инцидент — обясни монахът. — Преди няколко години, в Голямата лавра. — Нападатели с оръжия, бяха дошли с моторници. Откраднаха ръкописи, златни реликви, дори няколко икони. Заловиха ги, но злото бе сторено, много ценни илюстрации бяха разкъсани и унищожени. Сега през нощта държим тези врати заключени. Не бих искал да е така, но какво може да се направи?
Пиърс с облекчение научи, че останалата част от манастира остава отворена. От бележките на Аниели знаеше, че няма нужда от библиотеката и ръкописите й.
За нещастие, това бе всичко, което знаеше. Малко от това, което виждаше сега, имаше прилика с набързо надрасканата от нея карта. През деветте столетия много неща се бяха променили, повечето от сградите бяха допълвани през четиринайсети и петнайсети век, докато други — през златната епоха на царете, когато руското православие бе взело Атон под покровителственото си крило. Единственото нещо, свързващо древния „Свети Фотий“ с по-съвременните му продължения, беше външната стена — равнобедрен триъгълник; входните врати бяха разположени в центъра на основата му. Той се надяваше, че изчисленията на Аниели са достатъчно точни, за да го отведат от двора с фонтана до „Криптата на Закрилника“, помещение, разположено някъде в подземията на една от най-древните съществуващи постройки.
И все пак беше странно, като си помислеше колко близо се намира до скритото в криптата, колко дълго този пергамент бе чакал да бъде намерен.
Ако, разбира се, все още бе тук. И ако Аниели бе дешифрирала свитъка правилно. Твърде много „ако“.
От морето полъхна тих ветрец, довя още мирис на маслини и мента, нежно напомняне за света, който обитаваше сега. Лицето на отеца от „Сан Бернардо“ се появи пред очите му, старческите рамене, молитвата, прошепвана от изсушените му старчески устни. Пиърс си помисли, че тук би му харесало.
Обърна се към леглото и забеляза расото, закачено до вратата — очевидно предпочитано облекло дори и за гостите. Чудесно. Щеше да си почине един час, а после да тръгне. По-добре беше да го направи, докато всички спяха.
Защото трябваше да се върне преди първата молитва.
