— Ами корабчето? Осигури ли корабче, Станто?
— Да, осигурих ви превоза — отвърна с досада по-големият брат, като че ли се обръщаше към дете. — Ще ви чака в Уранополис. В Дафни ще ви посрещне брат Генадиос. Каза, че вече ви очаква.
— Казах ти, че ме обичат.
— Мисля, че имаше предвид професора. — Той се обърна към Пиърс. — Генадиос ми спомена, че някога е работил малко върху свети Амвросий.
— Наистина ли? — Пиърс се усмихна. — Аз… просто нямам търпение да поговоря с него.
Доминик вече беше до вратата.
— Сигурен съм, че имаш още много работа. Не искаме да ти пречим.
— Ти никога не си искал такова нещо — каза по-големият брат. — Само че гледай да си сложиш ред в нещата.
Сто и трийсетте километра до Уранополис — така наречената Небесна порта, нещо малко по-голямо от село в основата на Атонския полуостров, им отнеха малко повече от два часа. Доста изненадващо, като се имаха предвид пътните условия.
— Веднъж го взех за час и четирийсет и пет. — Лицето на Андракос светна в усмивка, докато паркираха на една уличка, широка едва колкото да могат да отворят вратите на колата. — Един приятел твърди, че го е взел за час и половина, но е бил сам. Моят рекорд все още е валиден.
Той измъкна парче хартия, надраска нещо на него, после го остави под чистачката.
— Това е за хората, които живеят тук — обясни гъркът. — Просто им съобщавам кога ще се върнем, за да преместят колата, ако потрябва.
Пиърс забеляза, че ключовете останаха на таблото. Наистина различен свят.
Тръгнаха към следващата улица, малко по-широка и тук-там павирана, но определено нуждаеща се от поправка. Тя слизаше надолу през селото; малките къщички от двете страни приличаха на гигантски пясъчни стъпала, водещи към брега.
— Доста е пусто — отбеляза Пиърс.
— Повечето от лодките още са в морето. Но след час, когато се върнат и почнат да пият, ще е доста шумно.
— От онази огнена течност, която пихме при вас ли?
— Тя е като оризова водица в сравнение с тяхната пиячка — засмя се Андракос. — Не ща да ви кажа колко пъти съм идвал тук и не съм стигал до планината.
— Друг вид изследвания — усмихна се Пиърс.
Приближиха се до една древна кула, издигаща се близо до водата. Два-три тесни прозореца гледаха от върха й, тук-там мазилката се бе изкъртила, виждаха се тъмночервените белези на тухления зид отдолу, но кулата се извисяваше, достатъчно горда с височината си — единственият знак на истинската цивилизация сред вечния декор зад нея.
— От това, което чух — отбеляза Пиърс, — може би е нужно нещо по-силно от узо, ако трябва постоянно да се занимавате с монасите. Казвали са ми, че са доста строга компания.
— Строги ли? Те приемат нещата толкова сериозно, че не позволяват в планината нищо женско. Нищичко. Нито коза, нито крава, нито кокошка. И това само защото преди хиляда години неколцина от тях имали приятелски отношения с някои от дъщерите на овчарите… Може би затова наричат мястото „Градината на Девата“.
— Не съм много сигурен — Пиърс се засмя — дали Светата Дева би била съгласна с това.
— Защо? Дори и нея не биха пуснали горе.
Стигнаха до брега и тръгнаха по един тесен мостик: дъските скърцаха под тежестта им. На края на пристана имаше малка кабинка, в която светеше една-единствена крушка. Андракос пристъпи напред.
— Ще се върна след минутка.
Вратата се затвори след него, последва шумен разговор. Пиърс пристъпи към ръба на пристана. За първи път бе останал сам.
Беше достатъчно да затвори очи и да се вслуша в плясъка на вълните, да вдиша дълбоко въздуха, смесен с аромат на мандарини и сено; или да присвие силно очи и да се обърне към слънцето, залязващо зад Беломорието, и към облаците, образуващи тънки червени ивици върху потъмняващото синьо на небето. Вместо това гледаше с широко отворени очи — всичко пред него блестеше, това го освобождаваше от всяка мисъл. Очите му се бяха спрели на една точка, може би на стотина метра разстояние, място на пълна неподвижност. На безтегловност. И за няколко мига той беше там, освободен от всичко около себе си, носещ се, плуващ във въздуха. Чувстваше как водата се надига около него, как залива главата и безсилно отпуснатите му ръце.
— Сега вече знаете защо монасите са дошли тук. — Андракос бе застанал до него. — И защо планината е тяхна.
Пиърс продължи да се взира в невероятната картина. Андракос също не се помръдна. После Пиърс се обърна; на десетина метра ги очакваше рибарска гемия с набит капитан с квадратна посивяла брада.
Гърция беше хубава, погледната отвсякъде.
Андракос отиде при кормилото да бъбри с капитана и остави Пиърс да се любува на изгледа на Атон откъм морето. Пиърс стискаше ръждивите перила, с нарастващо чувство за нищожност пред планината.
Това, което отдалеч приличаше на трева и дървета, скоро отстъпи място на оголени скали, стръмни склонове, спускащи се към морето камънаци, зелено-бели въглени, искрящи срещу вечерното небе. И там, където покривалото от дъбове и зелени храсти се опитваше да наложи волята си, широките склонове от назъбени стени се издигаха нагоре, за да осуетят и най-агресивните им опити. Дори разпокъсаните парчета прозрачни облаци, носещи се отгоре, не можеха да се надяват на нещо повече от измамна надежда срещу суровия и недостъпен терен.
Богът на Атон беше отмъстителен Бог, изпитващ вярващите в него, нямащ желание да им предложи лесната си милост.
И все пак красотата на планината беше безспорна, не само заради гордото й величие, но и заради нейната монолитност, тя беше ръбът на разлома между морето и небето. Приличаше на извечно, първично чудо.
Пиърс стоеше, останал без дъх пред това величие, поразен от усещането за плът, за една жива, дишаща земя. Планината беше свещена, и не толкова заради това, че хората я бяха избрали за свое убежище, колкото заради допира си до божественото във всичките му аспекти. Святост, подчертавана от бруталността на природата.
Истината пролича още по-ясно, когато се видяха и първите манастири, съвършени хоризонтални форми, издигащи се над парцаливия хаос на планинското лице. Идеални редици от балкони и покриви, издигащи се над склоновете; камбанария, покрита с характерния византийски купол, стърчаща от замръзналата ъгловатост. Слънцето бе слязло много ниско, за да могат да се виждат подробности, но светлините отвътре образуваха съзвездие, очертаващо малкия град там горе. В неочаквани моменти гледката се изменяше, като откриваше странни отклонения от основната група манастири. Скоро те изчезнаха от погледа им и в далечината се появи ново съчетание; сега профилът на планината се очертаваше срещу вече потъмнялото небе. Някои от манастирите се бяха осмелили да се изкачат нависоко, оспорващи разликата между земята и звездите; други се бяха сгушили в малките долини; видът им беше като на поток от неукротена вода. Всеки от тях — място на съвършен ред, на хиляда години пълна отдаденост.
И той знаеше, че един от тях е пазачът на пергамента, чиято истина надхвърля прелестта и очарованието на самата планина. Като се загледа нагоре към небето, Пиърс разбра — може би за първи път — какво го е довело тук. И до какво се е приближил толкова близо.
Гемията вече бумтеше покрай брега. Погледът му се спря на върха на планината, забулен в корона от облаци. Дори и в тези вечерни часове можеше да се забележи, че блясъкът от единствения манастир в основата му огрява короната му със златно сияние.
„Свети Фотий“ бе на края на полуострова, най-таченото от всички места, запазено за най-най-светия от манастирите.
Капитанът намали хода и остави гемията да се плъзне към пристана на Дафни, селището, което беше в средата на острова — само дотам имаше право да ги води. Оттук щяха да поемат с муле или камион, в зависимост от трудността на подстъпите към манастира „Свети Фотий“
