Коленичилото шестнайсетгодишно момче стана, като се опитваше с всички сили да прикрие облекчението си. Това беше последната от молитвите, които трябваше да изрече наизуст. Останалото можеше да продължи и насън, както го бе правил през последната половин година. Подготовка за подготовката.
Беше красиво сресан на път. Избърса няколко капчици пот, събрали се около веждите и устните му. Докато тази сутрин се обличаше в хотелската си стая, се бе надявал, че въздухът тук долу ще е по-хладен — четири етажа камък под бронята на Деветдесет и четвърта улица, достатъчни, за да не допуснат жегата отгоре. Но не беше очаквал, че робата на посвещението ще е толкова дебела.
Чак сега малкото момче от Охайо разбра колко малко знае за нюйоркските лета.
Заедно с него чакаха шестима други, стъпили на беама, издигнатата платформа в центъра на подземието; лицата им бяха осветени от трепкащата светлина на факлите, закачени по стените. По стените висяха няколко много стари гоблени с повехнали цветове. Ако избраните бяха искали да придадат на церемонията нещо като средновековна патина, можеше да се каже, че бяха успели. Юношата стоеше прехласнат.
— Вие вече се намирате в орбитата на Светлината — пропя триото избрани, което стоеше плътно зад новопокръстените.
— И нека сред вас да мога да живея в мир заедно със светците — отговориха те вкупом.
— И ние ви приветстваме с добре дошли. Нека Светлината бъде в гърдите ви, недостижимата Светлина, знакът на пророците да бъде с вас.
— О, Иесей — Мазарей — Еседекия.
— О, Мани Закрилнико, пророк на пророците.
— Вечно съществуващ в самата истина.
— Ееема, ееема, айо.
Принцепсът — най-висшият от избраните — мина зад тях, като ритуално поставяше ръце върху раменете им, в мълчалива молитва. Носеше нещо като бял памучен шал, преметнат над главата му и спускащ се до коленете му — далечен братовчед на еврейския талис с изключение на липсващите еврейски надписи по колана. Дори и начинът, по който бе ушито това одеяние, издаваше връзката с миналото и с Аарон. Когато свърши с докосването, принцепсът целуна всекиго по бузата и направи кръстен знак на челата им — и знака на тристенника върху гърдите им. Едно по едно момчетата слизаха от беама и заемаха местата си сред трийсетината седнали в каменната зала. Юношата се върна при баща си.
Нямаше поздравления. Нямаше приветствия.
Когато и последният от тях седна, принцепсът свали шала от главата си и го сложи на раменете си. Всички видяха, че това е Джон Джоузеф Блейни.
— Нека си припомним Първичната вечност — каза той и събраните се изправиха. — Дълбоката… — започна Блейни.
— Съвършеният отец, първичният извор и предшественик — отвърнаха те.
— Тишина.
— Обручените. Мисъл, любов.
— Интелектът.
— Единствено сътвореният, родителят и източникът на целостта.
— Истината.
— Обручените.
— Словото.
— Отецът и изворът на пълнотата.
— Животът.
— Обрученият.
— Човешкото същество.
— Човешкото същество.
— Църквата.
— Обрулената.
— Това са първичните Вечности. Чрез тях свързваме нашите стремежи с Твоето познание; чрез нашето познание ние сме свързани с Твоята воля. В името на Отеца на Величието, който е в царството на Светлината. В името на Могъщия космос, който носи спасението ни. В името на Мъдростта на вековете, която се връща, за да възроди целостта на църквата ни.
— В името на Отца, Силата и Мъдростта.
Блейни се върна към един малък подиум в центъра.
— И нека си припомним „Съвършена светлина, Истинско възнесение“.
И отново гласовете започнаха:
Момчето продължи да произнася молитвата, но умът му се рееше. Откакто се помнеше, беше заучавал молитвите, ритуалите, които го подготвиха за днешния ден; баща му беше неговият водач. Винаги в пълна изолация, толкова различна от повърхностната неделна служба, когато наблюдаваше как баща му играе ролята на проповедник, застанал зад амвона и проповядващ думи, които бяха толкова далече от истината.
И докато умът му препускаше, същото правеха и очите му: оглеждаха лицата наоколо, много от присъстващите познаваше от съседните градчета — Дейвънпорт, Кентън, Елмсфорд — и никого от тях досега не бе свързвал с изолирания свят, който споделяха той и баща му.
До днес.
Пътуването на север към избраните. Денят на просветлението. Членство в неговата клетка.
Сега всичко щеше да се промени. Вече му бяха говорили за това. Как, все още не знаеше. И той стоеше между своите братя и повтаряше думите на „Съвършена светлина“, макар че не всички разбираше.
Ееема, ееема, айо.
Всичките плодове бяха ометени, купичката с локум — облизана. Беше по-гладен, отколкото бе предполагал, а храната беше много по-добра, отколкото бе сметнал отначало.
Като изчака и последното кандилце да угасне, Пиърс навлече расото и излезе в открития коридор, оформящ триетажен атриум. Ръкавите му бяха малко дълги, макар че бяха идеално мяето за прикриване на
