творение! Щом вратата се отвори достатъчно, той се провря през нея.
Светлината, внезапно бликнала отвътре — млечнобяло сияние, много по-чисто и ярко от всичко, което бе очаквал, го накара да замижи. То като че ли излизаше от стените, застинала маса от безупречно гладък камък. Право пред него шест стъпала водеха към пода, който блестеше по същия начин както извития таван. Той заслиза надолу, като прокарваше ръка по близката стена — студена, влажна, лепкава. Оставяше впечатление за нещо първично, като че ли бе извадена от самото сърце на планината. Даже когато зърна истинския източник на светлината — факли, поставени в отсрещния край на светилището — продължи да се чуди на ефекта на скалата. Това, че пламъците говореха за скорошно посещение на някой друг, не го притесняваше. Вместо това се загледа във факлите, твърде слаби, за да могат да предизвикат толкова силна светлина. По някакъв начин стените, таванът и подът поглъщаха светлината им и я връщаха с допълнителна яркост.
Светлина струеше от шестте гоблена, окачени на четирите стени.
Като остави за момент геоложката загадка встрани, Пиърс опипа гоблена, който бе най-близо. Доста вехт — ранно средновековие в най-добрия случай, — той като че ли показваше Възкресението на Христос: едно агне, заспало в долния десен ъгъл, ангели от двете страни, очакващите го горе небеса. Христос благославяше всички, докато се възнасяше, облаците се разтваряха пред Него, лицето и снагата Му бяха по-закръглени, отколкото обикновено. Още по-любопитно бе, че Той носеше плаща на мистик от Стария завет, а в дясната си ръка стискаше книга, покрита с астрологични символи.
Отначало Пиърс приписа тези необикновени странности на византийския стил, но колкото по-дълго гледаше, толкова повече разбираше, че по-голямата част от сцената е иконоборческа — Богородица не се виждаше никъде, апостолите подозрително отсъстваха. А светлината, излъчвана от Христос, беше спираловидна. Той бавно осъзна защо всичко е така. Това не беше Възкресение, а Небесно възнесение. Не Христос, а манихейски пророк. Енох. Кой друг би държал книгата на „Небесната физика“? Огледа се из помещението. Всеки от гоблените разкриваше подобна история на Сит или Енос, фигурите почти не се различаваха една от друга. Само един бе по-различен — най-големият, окачен на задната стена, представящ мъжка фигура два пъти по-голяма на ръст от останалите. В отворените шепи на мъжа стояха миниатюрни образи на другите пророци, тъничките им аури се губеха в блясъка му.
Мани, Закрилникът, по-велик и голям от живота.
От своята извисеност Великият пророк гледаше надолу към залата, от всяко негово отверстие се излъчваше гносис като поток от букви и символи, втъкани в плата; взорът му беше насочен към една издигната платформа в центъра на помещението. Погледът му определяше нейното значение. Пиърс последва ключа на Мани и тръгна към нея.
Серия от дървени скулптури, всяка висока не повече от половин метър, обграждаше четирите страни на амвона — византийски фигури, издялани от тесни дървени парчета, по лицата и ръцете им личаха жълтеникави и сини цветове. Изглеждаха като типични източноправославни икони; очите бяха вперени в гоблените, всички бяха в класическата поза на примирена благост. Но между тях имаше и различия — жест на ръка, наклон на глава — достатъчни, за да привлекат още повече вниманието на Пиърс. Като минаваше от една към друга, той разбираше колко много всъщност се различават; всяка фигура носеше нещо характерно: маслинено клонче, притиснато до гърдите, венец от цветя, поставен върху бръснатата глава, тъничка книга в дясната ръка. Книга? Веднага се обърна към гоблените, осъзнал връзката. Всяка от фигурите представляваше една от тези на стените. Както свети Йероним със своя лъв или света Катерина с нейното кросно, манихейските пророци се различаваха със своите пристрастия.
Но докато гоблените бяха шест, статуите около платформата бяха седем. Пиърс бързо сравни фигурите с изображенията на гоблените. Най-странната очевидно не се връзваше нито с едно. Първо го смути късата коса и липсата на брада. Чак когато се взря по-отблизо, видя белезите на дланите. Иисус като пророк. Иисус като продължение на линията, водеща към Мани. Защо? Той бе отричан, Небесното Му възкресение оставаше загадка. Може би само за да потвърди по-висшестоящото положение на Мани? Пиърс не можеше да отговори. Това обаче, за което се сети, беще много по-изумително.
Сравнен с другите, Христос оставаше свързан със земята, статичен. Неподвижният.
Пиърс трябваше само да му помогне да „размаха крила“.
Остави фенера на платформата и клекна. Плащаницата стигаше до земята, подаваше се един сандал, достатъчен, за да открие ръждясал пирон, забит през ходилото. Отначало Пиърс реши, че това по-скоро е допълнително хрумване на скулптора, символ на последното страдание на Христос, но като погледна по- отблизо, разбра, че пиронът закрепва статуята към каменния под. Огледа и другите фигури; всяка беше прикрепена с една-единствена метална скоба към платформата отзад. Само при Христос беше различно.
Пиърс легна по корем и започна да разглежда пространството от няколко сантиметра между фигурата и амвона. Не откри ключалка, нито освобождаващ механизъм. Изправи се на колене, постави ръце около кръста на статуята и леко се опита да я повдигне. Дървото изскърца, камъкът отдолу като че ли леко мръдна. Освен това зад плащаницата се издигна облак прах и се разкри невидим досега източник на светлина. Пиърс отново се наведе и повдигна — този път очите му зорко следяха камъка. Да! Тънката сянка при задния ръб започна да се увеличава, блесна ивица светлина. Камъкът се повдигаше. Още прах. Той опита пак, но болтът не отстъпваше, нещо задържаше камъка. Опита още няколко пъти, но очевидно механизмът не се задействаше, камъкът се отместваше само на сантиметър. Трябваше му нещо, което да вмъкне в цепнатината и с което да повдигне камъка отдолу.
Огледа залата. Нищо освен гоблените и статуите. Погледна към факлите и железните им стойки — дебели парчета метал, които не можеше да се помръднат.
А онези, ръждясалите?
Той скочи, грабна фенера и изтича по стъпалата. Намери един разхлабен клин, успя да го измъкне и след минута вече го подпъхваше в отвора под камъка.
Натисна с цялата си тежест импровизирания лост и разшири отвора почти двойно, но силите му не издържаха и той се отпусна отмалял. С последен напън натисна железния клин, като се надяваше да освободи камъка, но коленете му се подхлъзнаха и той се извъртя на една страна, а ръждивият клин се отплесна встрани. И в същия миг камъкът също се премести с десетина сантиметра встрани.
Пиърс разбра, че болтът, който задържа статуята на пиедестала й, е предназначен да действа като лост за обръщане. Мушна пръсти в отвора и отмести камъка още повече; отекна скърцането на плоча, триеща се в друга плоча. Когато отвори достатъчно широк отвор, надзърна вътре.
Под статуята имаше около половинметрова дупка; стените й бяха оформени от същия светещ камък. В центъра имаше квадратна метална кутия, висока около двайсетина сантиметра и два пъти повече на ширина и дължина. Протегна ръка и я взе. Беше по-лека, отколкото очакваше. Сложи я на платформата, очарован от семплотата й.
Обикновена кутия, недокосната хиляда годинд… и какво съдържаше?
Обзе го някакъв мисловен транс. Досега бе играл игра, предложена и замислена от манихеите, бе изпитвал удоволствие от нейната хитроумност. Сега всички кодове, значенията, скрити в значения, всичко това бе отминало. Стоеше сам, между него и невъобразимата реалност имаше само една проста желязна заключалка. Не мислеше за предупреждението на Аниели, нито за собствения си стремеж към яснота. Усещаше само незначителността си; пред него отново бе планината, една божественост, за която можеше да бленува, но никога да не проумее цялата й дълбочина. Парализа, родена от вярата. Главата му се замая и той седна; блестящата белота на залата го погълна още повече.
Нямаше представа колко дълго е седял така, втренчен пред себе си, но едно потрепване на пламъците на факлите го извади от съзерцанието и той посегна към кутията. Тя се отвори съвсем лесно — очевидно този, който би стигнал дотук, можеше да види съдържанието. Пиърс повдигна капака и усети отвътре странна миризма, нещо познато, макар че не можеше да се сети какво е.
Това, което видя вътре, беше още по-притесняващо. Малка стъклена купа върху кадифена подложка. До нея имаше нещо като книга, подвързана с кожа, не по-голяма от дланта му. Някакво вещество, прилично на восък, облепваше мястото, където стъклото опираше до кадифето — някакъв вид запечатване — или защита срещу увреждане. Освен това имаше купчинка златни монети — присъствието им също бе смущаващо. Но това, което го обезпокои най-много, бе чистотата на стъклото — много по-голяма от това,
