бележките, които държеше. Не че предвиждаше нещо, но все пак листовете не биваше да се виждат, ако случайно се появеше някой.
Опрял ръка в стената, той бавно напипваше пътя към стълбите. Луната се бе показала иззад облаците и правеше всички стъпала освен последните относително безопасни. Когато излезе от спалните помещения, откри една тъмна ниша и запали фенера, като се стараеше да го държи ниско, при коленете си. Нямаше шапка и брада, но със светещия фенер — ниско, а не по-нависоко — можеше да види къде стъпва, без да хвърля светлина върху лицето си.
Тръгна през двора към фонтана — най-откритото място, доколкото си спомняше.
Стигна приютяващата сянка на големите порти и спря, за да се ориентира.
Сградите, които бе гледал отгоре, сега се оказваха притиснати една до друга, нещо като кръстовище от постройки; луната хвърляше малко светлина, но достатъчно да се виждат очертанията им. Треперещите й отражения, уловени във фонтана, изглеждаха като разлята вода в бледожълто и бяло, а зоната, където тя не стигаше, бе по-тъмна. Привлечен от спокойствието на манастира, той чувстваше, че свиква с него. Разбира се, виждаше само малка част пред себе си, но различията между картата на Аниели и действителното разложение като че ли изчезваха, пространството не беше толкова компактно, вече беше по-разбираемо, той имаше растящото усещане, че може би ще намери знаците, споменати в свитъка. Или може би това беше само вярата? Каквото и да беше, той измъкна листовете от ръкава си, погледна първите няколко и продължи.
Беше забележително колко много бе разбрала от текста, или по-скоро колко бяха способни манихеите да скрият толкова неща в молитвените си слова. Половината от бележките за „Свети Фотий“, отнасящи се до оставените указателни знаци, несъмнено бяха намерени сполучливо и се запомняха лесно: извивки във външната стена, древни парчета дялан камък, вкопани в земята, склончета и падини покрай стената, които не можеха да бъдат объркани от сгради или изкопни работи. Неща, за които манихеите бяха знаели, че ще издържат на времето.
И, разбира се, както Аниели бе обещала, данни за разстоянията между тях. Като следваше линията на стената вляво, той извървя предписаните трийсет и пет крачки до един сводест вход, разположен срещу малка маслинена градина, точно както описваха бележките. Пиърс осъзна колко по-висок е съвременният човек от хората, живели през десети век, когато трябваше да се приведе силно, за да мине през отвора. Все още наведен стигна при следващия указателен знак, упоменат извънредно странно — „време, заключено в камък“ — първият от двата слънчеви часовника, поставени в отсрещния край на градината, сред овощните дървета. И маслиновата горичка, и плодната градина предлагаха плетеница от пътеки, но само едната, водеща нагоре, беше определено стръмна. Тръгна по нея, мина покрай един малък извор и се озова до външната манастирска стена.
И тук за първи път срещна препятствие. Няколко минути не можеше да открие серията стъпала, описани като „вдлъбнатини в голямата преграда“. Ръцете му опипваха стената и той все повече и повече се тревожеше, че по някакъв начин е пропуснал важна следа. Като се бореше с буйно прораснали бурени, накрая успя да намери първото стъпалало, после второто, и да напипа останалите толкова добре вкопани в стената, че ако не знаеше какво търси, щеше да ги пропусне. Дори когато се катереше по тях, трябваше да ги опипва едно след друго — светлината на фенера не му беше достатъчна. На средата осъзна, че ако не бяха тези стъпала, никога нямаше да намери пътя през тази група сгради строени, както преценяваше, през тринайсети — четиринайсети век и разположени покрай стената. Как манихеите още през десети век бяха знаели да избегнат онова, което щеше да остане незастроено пространство, бе загадка, която оставяше на другите. Продължи да се катери.
Когато стигна върха на стената, усети повей на вятър; ръката му беше върху гладката повърхност на камъка, тялото му бе напрегнато. Замръзнал за момент, почувства, че не може да не отправи дълъг поглед към хоризонта — такава огромна експлозия на звезди, че бе принуден да приклекне, за да не загуби равновесие и да не падне през ръба. Морето тихо шумеше някъде далече долу — ритъм, съзвучен с безкрайните мигащи светлинки горе. Опита се да се изправи, но тялото му отказваше, омаяно от съвършеното съзвучие на светлината и мрака. Въпреки всичките си съмнения — и страховете си пред манихейския аскетизъм — Пиърс все пак трябваше да признае единствената осезаема истина в момент като този.
Толкова близо до небесата, колкото са могли.
Отзвукът от гласа на Аниели го извади от омаята. Той се огледа отново и забеляза втората поредица стъпала от другата страна на сградите. Приведен, мина по ръба на високата стена и заслиза.
Озова се в друг двор, мина през него и стигна до мостче, дълго не повече от три метра. Под него течеше поточе — повече камъни, отколкото вода — чуваше се слабото му шуртене, но самото то не се виждаше. Провери бележките; не се споменаваше за мост. Очевидно това беше някакво „скорошно“ допълнение. С указание да следва потока той постави ръка върху дъските на моста и скочи на около метър и половина надолу; краката му нагазиха в тиня и кал; внимаваше да държи фенерчето високо. Ставаше все по-трудно и по-трудно, камъните бяха хлъзгави и едва пазеше равновесие. След четирийсетина метра отново излезе на брега.
Разбра, че това, което от прозореца на килията му изглеждаше сблъсък между дърветата и каменната зидария, е някогашното сърце на манастира — сгради, оттеглящи се все по-далеч и далеч в миналото. И колкото повече напредваше, толкова повече чувстваше самотата им: много от тях бяха изоставени, спомени за времето, когато „Свети Фотий“ е приютявал зад стените си петстотин монаси. Сега бяха само около осемдесет, всяка година броят на погребенията растеше, болестта на „съвременните момчета“, както я бе нарекъл Никотей — изкушението на Солун — растеше в епидемични пропорции. Старите монаси си отиваха от този живот, новите бягаха и сградите оставаха самотни и пусти. Състраданието му беше само символично. Колкото по-малко монаси имаше наоколо, толкова по-малка бе и опасността да се сблъска с някого от тях.
Всичките му подобни грижи се изпариха на върха на краткото изкачване, когато се изправи лице в лице с два реда колони: зад тях се виждаше фасада.
Сърцето му затупка.
„Две редици по осем ще пазят Криптата.“
Пергаментът го очакваше някъде между тези стени.
Огледа се и разбра защо манихеите са избрали това място за скривалище — то се намираше точно в средата между трите външни стени. Нещо повече, беше проектирано по такъв начин, че както можеше да разбере, подходът към него беше възможен единствено по пътя, който бе изминал. Задната и страничните стени на постройката като че ли израстваха от планината — полуизваяна скулптура, изникнала от скалите. Само предната колонада беше построена напълно — „двойната редица“ с извит портал по средата. Пиърс извади от ръкава си последните няколко листа и ги погледна.
Четири покрити ходника образуваха малък четириъгълник; във вътрешността му бе оформено дворче, обрасло с бурени. За разлика от другите постройки, които бе видял досега, тази силно напомняше за древното римско минало — сграда, която спокойно можеше да е била тук още преди манихейското присъствие в „Свети Фотий“. Той тръгна покрай арките отляво. Камъкът бе изронен от вековете, но дори в тази призрачно слаба светлина можеше да се видят строгите форми на всяка колона, пиедесталите, свързани отдолу с ниска стеничка. Между камъните си бяха пробили път увивни растения, навсякъде се виждаха лишеи и петна мърсотия. Тук-там попадаше на прозорец или врата — стаите също говореха за отдавнашно забвение; въпреки това на места се виждаха следи от древни мозайки — тук част от разпятие, там ръката на Светата Дева — всички проблясващи, когато светлината на фенера падаше върху тях. От различните размери и форми на килиите ставаше ясно, че мястото някога наистина е приютявало някаква особена независима общност, много по-различна от монасите, събрани в един обикновен манастир.
Следващото потвърждение го очакваше на третия ъгъл от четириъгълника — вход към подземие, нещо много необикновено за манастир от онази епоха. Вита стълба, скрита в миниатюрна ротонда, водеше надолу. Имаше осемнайсет стъпала. Бележките отново сочеха верния знак.
Проблемът беше в последните описани подробности. Финалните „два ключа“ бяха загадъчни, абстрактни фрази, без никакви определени указания. Това му беше направило впечатление още в автобуса. „Онзи, който влезе, може да види Светлината“, следвано от също така неясното „Неподвижният, готвещ се да размаха крило“. Първото може би беше от Евангелието на Лука, но все пак това не помагаше да се отгатне
