което би могло да излезе изпод ръката на занаятчия от десети век; качеството отговаряше повече на това от петнайсето или шестнайсето столетие. Цялото чувство на чудо изчезна; той отлепи купата от леглото й, взе книгата, огледа я и разбра, че и тя принадлежи на друга епоха. Беше подвързвана книга, в стила на изработваните в средата на Възраждането, и когато я отвори, видът на хартията потвърди предположението за датирарането.
Последният удар беше латинският. Аниели бе обещала гръцки. Къде беше пергаментът, който онези бяха защитавали толкова дълго? Къде? И какво бе оставено на негово място?
— Мисля, че няма да намерите много от свети Амвросий тук.
Пиърс скочи и се обърна към вратата.
Там стоеше брат Никотей и го гледаше. В едната си ръка държеше фенер. В другата имаше малък револвер.
Монахът остави фенера на най-горното стъпало и бавно тръгна към платформата.
— Монах с пистолет — каза той. — Не е много редно, нали? — Пиърс го гледаше смаяно. — А също така и да ви открие човек тук, долу. Първото мога да си го обясня. Второто… Как намерихте пътя до това място?
А после видя кутията и дупката. Учудването му беше съвсем очевидно. Нито гоблените, нито статуите, нито светлината го бяха изненадали. Но скривалището — да. Което означаваше, че е бил тук и преди. Че се чувства удобно тук. И това можеше да означава само едно нещо.
Още веднъж Пиърс трябваше да разсъждава като манихей.
Като се мъчеше да усмири сърцето в гърдите си, той се опита да си припомни думите от писмата на пророците, „знаците на приемането“. Знаеше, че те са единственото, което може да го спаси. Остави книгата на камъка и без да откъсва очи от очите на монаха, бавно заговори на гръцки:
— С приветствие за мир, аз се изправям пред теб. В лъчите на Светлината те наричам брат. — И вдигна дясната си ръка с дланта надолу.
Като че ли цяла вечност Никотей не каза нищо. Гледаше протегнатата ръка, после Пиърс, с леко присвити очи. В този момент Пиърс си помисли, че е сбъркал много, че човекът пред него не е манихей. Почти очакваше да натисне спусъка; вместо това обаче монахът бавно отпусна ръка до расото си. И пусна револвера на пода. Миг по-късно протегна ръка, сложи я над ръката на Пиърс и отвърна:
— За светлината в твоята гръд, недостижимата светлина, знака на пророците в теб.
Произнесената фраза порази за миг Пиърс; оживяваше хилядолетна церемония.
— О, Иесей — Мазарей — Еседекия — отвърна той.
— О, Мани Закрилник, пророк на всички пророци.
— Вечно съществуващ в самата истина.
— Ееема, ееема, айо.
Двамата се гледаха. Пиърс не беше сигурен как да осъществи на практика това, което бе чел. Нямаше защо да се безпокои обаче, защото монахът пусна ръката му, пристъпи към него, целуна го по двете бузи, прекръсти челото му — с три пръста, по православната традиция — а след това очерта над сърцето му нещо като триъгълник. „Ето какво е означавал знакът“ — помисли си Пиърс. Това беше част от писмата, която не бе разбрал. Пиърс повтори жеста, после двамата се прегърнаха.
Когато се пуснаха, Никотей каза:
— Бъди приет в нашата общност.
Пиърс кимна с достойнство; стараеше се да свежда отговорите си до минимум. Ритуалът на поздравленията беше едно; целият верски канон — съвсем друго. Монахът като че ли си помисли същото; имаше изражение на недостатъчно убеден човек.
— Отдавна не бях произнасял тези думи — започна той. — Ти си първият от външна клетка, дошъл след много години в планината.
— Да — отвърна Пиърс.
— И първият, за когото не бе съобщено.
Пиърс отново само кимна. Очевидно имаше нужда от повече от няколко запомнени реда, за да преодолее възникналите съмнения. Колкото и да се стараеше да не се разкрие, Пиърс знаеше, че трябва да спечели монаха, да му вдъхне доверие. Нещо повече, осъзнаваше възможността, която се откриваше пред него. Тук имаше един съвременен манихей, човек с познания за света, чиято повърхност Пиърс едва бе започнал да докосва. Трябваше да се справи на всяка цена.
— Никой от тях все пак не бе влизал в тази зала — добави Никотей; подозрението му растеше. — Никой не я знаеше. А сега ти си тук. Без никой да ти покаже пътя.
„Условно приемане“ — помисли Пиърс. Манихеите от планината пазеха криптата скрита дори и от своите, макар че нямаха представа какво съдържа. Реакцията на Никотей при вида на скривалището издаваше това.
— Бях изпратен, за да намеря това — отвърна Пиърс. — Криптата на Закрилника. — Очакваше добавената подробност да поуспокои монаха.
Вместо това очите на Никотей се разшириха и той попита още по-остро:
— Как разбра за това?
— Какво да съм разбрал?
— Името. Как разбра името?
— Не те разбирам.
— Криптата на Закрилника. Само ние в „Свети Фотий“ знаем това име. То е скривано хиляда години. Как си го разбрал? — Никотей сграбчи револвера. — Откри криптата. Знаеш името й. И идваш отвън. Как е възможно това?
Пиърс стоеше неподвижен. Бавно разбра какво е изровил — последната защитна преграда между пергамента и преследвача. Никой освен монасите не знаеше името на тайното помещение; а те пък не знаеха какво защитават. Идеалната система за сигурност: в случай че някой дойдеше в Атон да търси пергамента, наградата му, че се е добрал до планината, щяха да са само празните погледи на монасите.
„Пергамент? Не знаем за никакъв пергамент“ — така щяха да кажат.
А ако някой би споменал за Криптата, сигурно щеше да го постигне още по-неприятна участ. Пиърс гледаше револвера в ръката на Никотей. Това, което все още го задържаше, бе, че той е в Криптата и че я беше намерил сам.
— Значи има и друг източник. — Пиърс имаше малък избор от възможности.
Очите на монаха се присвиха — това предположение беше още по-объркващо.
— Друг източник? Това е невъзможно. Никой не знае за това. Никой друг не би могъл да знае за него. Дори и сумус принцепс.
Пиърс нямаше желание да разбира точно сега кой е този сумус принцепс, но разбираше, че трябва да засилва смущението на монаха, така че колкото се може по-делнично продължи:
— Знаеш ли защо поддържате факлите винаги запалени?
— Защо ги… — Въпросът имаше желания ефект. — Защо ме питаш? Какъв друг източник?
— Знаеш ли защо? — настоя Пиърс.
Монахът се поколеба.
— Пазим името скрито, факлите запалени.
— И никога не сте се питали защо?
— Защо ли? — Смущението му растеше. — Нямаше причина да питаме. Подържаме вечния пламък за Мани. Какъв друг източник?
Пиърс обходи с поглед гоблените по стените.
— Бе ми казано, че така ще намеря мястото — продължи той с почти успокояващ тон. Обърна се и погледна Никотей право в очите. — Пазели сте факлите запалени, за да може Съвършената светлина да ме доведе дотук.
— Какво?! — прошепна Никотей. — Съвършената светлина?
— Другият източник. — Пиърс спря. Трябваше да разбере колко знае монахът за свитъка. — Разбираш ли сега?
