Пиърс прелисти следващата страница, за да прочете първите редове на „скритото познание“ на монаха.
Има град на Дрина…
Река Дрина. Босна. Очите на Пиърс се стрелнаха към горния ъгъл на страницата. Малкият триъгълник.
И той си спомни.
Половин час след българската граница премина в Македония — това бе преди около три часа и на всеки изминат километър той благодареше на Светата Дева за благосклонността й. Или може би на древните вражди между гърците и техните северни съседи. Както и да е, разчиташе на не особено добрите връзки, които можеха да забавят действията на хвърлените в тревога манихеи от Атон. Иначе едва ли би могъл да очаква, че късметът му на граничните постове ще продължава. Макар че това нямаше нищо общо с лошите предчувствия, вече беше минало доста време, откакто набързо бе потеглил от планината: свещеническата якичка скоро щеше да загуби въздействието си.
И все пак това не се отнасяше за опустошения район на границата, която се готвеше да прекоси. Той пътуваше с едно око към картата, с другото — към пътя и разбираше, че има само един избор: Косово. Преди повече от година бегълците се изливаха оттам, много от тях бяха натъпкани в лагери, разположени покрай албанската и македонска граници. Но бяха много повече, хиляди се отправяха по море към Турция, Армения, Гърция — където имаха роднини, готови да ги подслонят. Сега същите бегълци искаха да се завърнат. Всичко се беше объркало, нямаше къде да ги настанят, цели селища бяха изгорени до основи. Нещо повече, сърбите не ги окуражаваха много да търсят отново домовете си; по всички места бяха пръснати мини. И все пак бежанците пристигаха, И заедно с тях се възстановяваха лагерите. Останалият свят вече не им обръщаше такова внимание — това бяха стари новини. Ужасът на лагерите обаче си оставаше същият.
Колкото и грубо да звучеше, Пиърс знаеше добре, че свещеник от хуманитарна мисия лесно може да се смеси с тях. Или в крайна сметка, да се преструва на достатъчно оглупял и налудничав, за да го пропуснат без много въпроси. Залагаше на последното. Погледнато реално, Косово беше най-лесното място за изчезване, след като обаждането на Никотей стигнеше до Рим. Споменаването на „Ходопория“ несъмнено щеше да пришпори здраво австриеца и неговите съмишленици. Дори и да откриеха колата, която смяташе да изостави на няколко километра от границата, шансовете им да го проследят в този хаос бяха доста малки. А той все някак щеше да намери пътя към Дрина.
Къде обаче покрай реката беше съвсем друг въпрос. Доколкото разбираше, последната манихейска игрословица нямаше нищо общо с акростиховете; този път гносисът беше скрит в това, което Рибаденейра описваше като „език, преработен алхимически“. Обяснението почти не му помагаше да изясни нещата:
Всичко има не една ценност, а много, както цветето има повече от един цвят, и всеки цвят има много различни оттенъци; и все пак те представляват едно общо, едно цяло.
Все още блъскащ глава над указанията от шестнайсетия век, Пиърс спря на „последния бензин в Македония“. Очакваше да види признаци на живот близо до Косово; вместо това пътят беше празен, последните трийсет минути бе пътувал съвсем сам.
И отново тази самота не го изненада. Бе спрял преди около сто и петдесет километра на бензиностанция, снабдена с овехтяла малка помпа, и там му казаха, че сега ООН се опитва да сведе бежанските лагери до минимум — Сенокос и Чегране на юг от столицата и Блаце — на север. Тези, които нямаха работа, нямаха желание да отиват по-нататък.
Голямата бъркотия беше в Блаце — на дванайсет километра, както пишеше на знака при последното му спиране. Пиърс знаеше, че пеша ще вземе разстоянието за няколко часа.
Следващото отклонение очевидно бе направено за някогашните обиколки с автобус до манастира „Свети Никита“, миниатюрно кафене — будка със стъклени стени, беше разположено между дърветата. Помпата тук беше още по-първобитка, в сравнение с първата, която бе видял, а названието на бензина — трудно за произнасяне. Ударения и съгласни се смесваха в изобилие. Пиърс отиде до багажника, грабна раницата и се насочи към сградата. Остави ключовете на таблото. Ако някой пожелаеше колата, беше добре дошъл. Нека хората от Ватикана да преследват някой предприемчив бежанец.
Вътре бе пусто, с изключение на една двойка в дъното — мъж и жена, обвити в цигарен дим. Щом видя Пиърс, мъжът скочи.
— Добро утро. — Още няколко неразбираеми думи, после ръка, приканваща го да седне на някоя маса.
Пиърс поклати глава и се усмихна — международният знак за „Не ви разбирам“.
Мъжът продължи по-бавно:
— Как… аз помага… вас? Вие… разбира?
Пиърс кимна и каза:
— Телефон? — Незабавно видя разочарованието по лицето на мъжа. — И храна — добави той. Лицето на човека стана по-ведро. Пиърс измъкна малко долари и лицето на мъжа разцъфна съвсем.
— Телефон. Храна. Чудесно.
След две минути Пиърс се мъчеше да се разбере с централата. След още осем пред него поставиха чиния с нещо абсолютно неизвестно, макар и да бе учудващо вкусно. Вече беше успял да се свърже.
Гласът на професор Аниели бе изпълнен с очевидно облекчение. Не му отне много време, за да я запознае набързо с историята в „Свети Фотий“ и малката подвързана книга.
— Да, но къде сте сега? — попита тя.
— За вас може би е по-добре да не знаете — каза Пиърс.
Пауза.
— Разбирам. — Той не отговори и тя допълни: — Прав сте. — Той усещаше неудобството й, осъзнаването на истинското положение и, разбира се, любопитството й. — Добре… Казвате испански монах. Кодиран език. Как го нарича?
— Език, преработен алхимически — отвърна Пиърс.
— Не, не. Другата фраза. Тази от Плиний.
— О! — Пиърс обърна страницата и бързо прегледа паса.
— „Квестио лузориа“.
— Да. „Квестио лузориа“ — повтори тя. Очевидно предупреждението му я бе изнервило повече, отколкото предполагаше; тонът й остана безизразен. Освен това не беше редно да й се припомня, когато ставаше дума за света на тайните учения. — Може би имам книга по този въпрос. Задръжте секунда. — Пиърс слушаше звука от отдалечаващите се стъпки, последван от близо минута тишина. Когато вдигна слушалката отново, тя беше все така напрегната.
— Карло Пескаторе — каза тя. — „Изкуството на ренесансовата игрословица“. Знаех, че я имам някъде. Чу я как прелиства страниците, обичайното хъмкане подозрително отсъстваше. — Да. Тук е — започна тя. — Според синьор Пескаторе „квестио лузориа“ е вид главоблъсканица… — Отново прелистване на страници. — Основно използван от поети. Скриване в класически строфи. — Тя спря: първият знак, че премисля това, което ще каже. — Сега, това е интересното. Казва, че този прийом може да бъде считан за прапрадядото на модерното кодиране. — Още няколко прелистени страници, преди да се обади отново. — Винаги сте били добър в тази област. Както гръцката поема за свети Амвросий, помните ли?
— Разбира се.
— Добре, това е нещо подобно — обясни тя. — С изключение, че има повече анаграми и преобразувания на думи, не само премествания. Подобни неща.
— Звучи като шега.
— Добре. Защото смятам, че в една или друга степен синьор Рибаденейра ви е предложил именно това. Свързва се чудесно с манихейството. Смисъл, скрит в езика. — Отново пауза. — Може би ще е малко по- трудно с латинския. Ако искате, можете… да ми ги прочетете по телефона. Мисля, че бих могла да се справя.
Пиърс не чу молбата й — вече държеше пръст на първото встъпление. Беше му необходим само миг, за да се съсредоточи. Докато четеше, започна да разбира какво има предвид Аниели. Всъщност фразата, която
