четеше, нямаше никакъв смисъл. Но като я четеше като шифрограма — малко промяна на пунктуацията тук- там — изведнъж разбра какво цели Рибаденейра. „Той търси анаграма на дума, която означава «Този, който влиза в сражение»“ — помисли Пиърс. Продължи да се взира. „Този, който влиза в сражение.“ Имаше нещо познато в това — безкрайните часове, прекарани в католическото училище и на гръцките и латински семинари, изплуваха в главата му. Неговият „талант“, както често му бяха казвали. Затвори очи. „Този, който влиза в битка“. След момент имаше вече отговора — Gradivus. От „Енеида“ — епитета на Марс. Бързо прочете останалата част от ключа. „Който обръща седмия в пети.“ Седмият! Очите му се зареяха. Седмица? Седмата заповед? Отново погледна думата. Очите му се спряха на буквата „и“? „Превръща… в пети.“ Петата буква в латинската азбука? Замести буквата „и“ с „е“. Анаграма на Градивус. Написа буквите в кръг, най- сигурният начин да се разгадае една анаграма. Секунда по-късно имаше отговора.
Вишеград.
„Има град на Дрина…“
В същия момент чу гласа на Аниели.
— Отче? Ало? Защо не ми четете текста?
Той понечи да й отговори, но нещо го спря. Досега бе приписвал колебанието в гласа й на загрижеността й за него. Но сега нещо му подсказваше друго.
— Нещо не е наред ли, професоре?
— Не. — Гласът й беше лишен от всякаква емоция. — Няма нищо. — И изведнъж изпищя: — Унищожете книгата! Унищожете я! Те…
В слушалката се чу кратко боричкане, после мълчание. Накрая се обади друг глас.
— Чуйте ме внимателно, отче. — Беше мъж, акцентът му беше познат, Австриецът. — Открийте „Ходопория“. И ни я донесете. Разбирате ли?
И линията прекъсна.
Пиърс продължи към Блаце като в мъгла. Двойката от капанчето при паркинга настояваше да пийне нещо силно преди да тръгне. Независимо от езика, бяха разбрали достатъчно от изражението му, за да разберат от какво се нуждае. Ракия. Макар и много по-смъртоносна от това, което му бе сервирал Андракос, тя се плъзна леко в гърлото му и цветът на лицето му изведнъж се върна.
Сега, докато крачеше по пътя, виждаше лицето на Аниели пред себе си. Писък, после мълчание. Мъжете от Ватикана бяха стояли около нея и бяха чули всичко. Не си спомняше дали им бе казал за Дрина, за Косово, за колата. Беше ли споменал Вишеград? Шокът и ракията не му даваха възможност да си припомни.
А къде трябваше да отиде сега? Вече нямаше нужда да го следят. Нямаше нужда да откриват къде ще го заведе книгата на Рибаденейра. Той беше свещеник. Не можеше да я остави да умре. Щеше да им даде каквото пожелаеха. Без значение за последствията.
Този аргумент би звучал съвсем разумно преди четири дни. Сега вече не знаеше. Предаването на „Ходопория“ щеше да означава сигурна смърт за него и Аниели. Съвсем определено. Учудващо хладнокръвно разсъждение за човек на вярата. Може би бе изучил твърде добре методите на манихеите. Но да я изостави — и да убеди себе си, че техните действия диктуват собственото му безчовечие — това ли, наистина, беше единственият му избор?
Стигна билото на един хълм и забеляза първите признаци на безумието, пръснато извън Косово. Покрай границата имаше големи палатки, импровизирани барикади ограждаха широки пространства от доскоро гола равна земя. Зад тях се издигаше склонът на друга планина, гъсто обрасъл с дървета. Пиърс беше научил, че преди няколко седмици полицията е разчистила лагера и че е подписано споразумение със сърбите за завръщане на бежанците. Естествено, то отново се бе провалило и Блаце, селище може би със стотина къщи, отново бе претъпкано от бежанци.
От тази висока наблюдателна точка можеше ясно да види големите букви, отпечатани върху покривите на палатките — ООН, НАТО, АКТ, УНИЦЕФ и много други съкращения, които не познаваше — цял каталог на безсилието на един свят, неспособен да се справи с последните взривове на Балканите. Седемстотин години на императори, султани, президенти и крале не бяха успели да доведат до някакво решение. И той не разбираше защо тези тук си мислеха, че могат. Очевидно повечето от онези, които бяха останали в Блаце, просто се опитваха да контролират нещата, доколкото им е възможно.
Колкото повече приближаваше, толкова по-непоносима ставаше смрадта. Първата палатка беше все още на цял километър, но мирисът на урина вече обгръщаше въздуха. Той доближи първата бариера. Миришеше на мръсни дрехи, немита плът, някакви животински миризми, на влажна кожа, потопена в нещо очевидно сладко. Невъзможно бе да се избегнат — въздухът беше така пропит със смрад, че тя като че ли полепваше по всяка фибра от дрехите, кожата, косата. И все пак това беше по-малката беда и Пиърс не й обърна много внимание. Но гледката зад оградата беше достатъчна, за да го потресе. Дори от разстояние можеше да различи лицата, тъмните рамки на забрадените жени, деца — твърде големи, за да бъдат носени — носени в изтощените ръце. Някои се скитаха наоколо; други клечаха на малки групи, разговори нямаше, всички бяха примирени и безпомощни. Босненци, косовари — разликата беше малка. Ново място — само това бе по-различното през изминалите осем години.
Пиърс не бе очаквал мястото така да го порази — „Ходопория“, Аниели и всичко, което бе научил в Атон, моментално изчезна от главата му. Преди година дори си бе помислил, че най-лошото вече е свършило. Сега виждаше, че не е така. Сигурно затова не забелеза джипа с емблемата на ООН, който се приближи отляво. Мъж, облечен в камуфлажна униформа, спря колата и слезе.
— Извините, ойтец. Можам ли да го видам идентификация?
Пиърс се обърна. И без да е сигурен в чутото, кимна.
С бавен, небрежен английски — чисто британски акцент — войникът каза:
— Документите ви, отче.
— Англичанин сте, така ли? — попита Пиърс, измъкна измачкания ватикански паспорт и го подаде на мъжа.
— Да — каза той, докато го преглеждаше. — А вие не сте италианец.
След минута му върна паспорта. На устните му имаше крива усмивка.
— Американски свещеник от Ватикана. Твърде интересно. И какво точно правите тук, отче?
Пиърс се опита да върне усмивката. Трябваше му нещо убедително.
— Трябваше да се присъединя към една хуманитарна група в Скопие, но самолетът ми закъсня. Казаха ми да дойда тук. Успях да отида и до „Свети Никита“.
— Хуманитарна група? — Усмивката на войника стана още по-широка. — Имаме много такива, отче. Страхувам се, че трябва да бъдете по-точен.
— Международен католически комитет по миграцията. — отговори Пиърс. Това беше първото, което му хрумна, смътен спомен от едно неотдавнашно издание на „Осерваторе Романо“, където се описваше, че някъде в Македония МККМ подпомага бежанците. Пиърс можеше само да се надява, че Божията Майка все още е на негова страна.
— Пътувате с доста малък багаж за човек от хуманитарна мисия.
— Багажът ми е с групата — отвърна той, отново позволявайки думите сами да се изливат от устата му. — Всичките ми вещи, необходимите ми контакти. Всичко, което нося, е ватиканският ми паспорт.
— Разбирам. — По радиото в колата внезапно прозвуча глас и войникът отиде да отговори, но очите му не изпускаха Пиърс. След няколко минути се върна при него и каза:
— Мога ли да видя какво има в раницата ви, отче?
— Бельо. — Пиърс повдигна рамене. — Книги.
Войникът протегна ръка.
— Може ли? Проверка за сигурност. Мисля, че разбирате.
Пиърс кимна и му подаде раницата. Наблюдаваше как войникът я пребърква. Почти подскочи, когато мъжът измъкна Рибаденейра. Започна да я разлиства…
— Това са… молитви — каза Пиърс.
— Разбира се, отче. Просто проверявам за нещо скрито.
Пиърс кимна. Войникът премина към библията му. Отново бързо прелистване. После прибра всичко, затвори ципа на раницата и я подаде на Пиърс.
