Пиърс беше край него при поредната операция през изтеклата нощ. Когато поставената му инжекция морфин започна да действа, Пиърс стана и тръгна към другите болни.
— Казвах ти, че можеш да даваш опрощение и да изповядваш — чу се глас зад него.
Думите, произнесени на английски, накараха Пиърс да спре. Без да е сигурен, че е чул добре, той се обърна и се закова на място.
— Салко?! — Мендравич вече се промъкваше между дюшеците. Фигурата му бе все тъй огромна, а прегръдката му — все тъй задушаваща като последната, при раздялата им.
— Радвам се да те видя, Иън — прошепна Мендравич в ухото му. После отстъпи, познатата усмивка разцъфна на лицето му. — Искам да кажа, отче.
На Пиърс му трябваха няколко секунди, за да се съвземе от изненадата.
— Салко? Какво…
— Свещеническите одежди ти отиват.
— Какво правиш тук? — успя все пак да попита Пиърс.
— Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш? — разсмя се Мендравич.
— Не, аз… — Пиърс можа само да поклати глава, после отново прегърна Мендравич. — Толкова се радвам да те видя!
— И аз също.
— Все пак не разбирам…
— Бия се срещу сърбите. През последните няколко месеца докарвах хора от Прищина. Главно през Черна гора.
— А защо тук? — Изглежда, можеше само да задава въпроси.
— Защото преди два дни чух за „Баба Пиърсич“ в Кукеш — американец, който е бил в Босна. В Слитна, ако трябва да бъдем точни. Повечето от католическите свещеници са или на север, или в Македония. Рещих да дойда да видя. И ето те тук. Е, как ти е главата?
— Това е невероятно!
— Ти се задържа на едно място няколко дни. Не беше толкова трудно. Пак те питам, как ти е главата?
— Почти деветдесет процента.
— Значи по-добре отпреди — засмя се Мендравич.
Пиърс понечи да отвърне, но един ранен наблизо изстена и го повика.
— Свърши си работата — каза Мендравич. — Ще те чакам отвън.
След двайсетина минути Пиърс излезе.
— Станал си добър свещеник — каза Мендравич.
— Станал си добър бунтовник.
Мендравич пак се разсмя.
— Не ме ласкай. Не съм към АОК, но разбирам какво целят. Ние бяхме в същото положение. С изключение на това място тук, споразумението от Дейтън прави Милошевич само по-силен. Докато твоите приятели на Запад разберат това, тук нямаме избор, освен да се бием.
— Значи не си се връщал в Загреб?
— Разбира се, ходя си често. Но там така и не се оправи. Вече не го чувствам свой.
— А Слитна? Нали познаваше хората там.
— Слитна? — Пиърс започна да изброява имена, но Мендравич го прекъсна.
— Не знаеш ли?
— Какво да знам?
— Петра не ти ли е казала? — И преди Пиърс да може да отговори, Мендравич продължи: — Цялото село бе разрушено. Изтрито от лицето на земята. Един ден след като ти напусна. Имаше голям късмет.
— Цялото… — Новината потресе Пиърс, като че ли това беше станало вчера. — Защо?
Загубата като че ли бе още прясна рана и за Мендравич. Той поклати глава.
— Никога няма специална причина.
— Но ти и Петра…
— Е, ние имахме късмет.
— Аз… не знаех.
— Разбирам… Бях сигурен, че Петра ти е казала… — Той спря поглед на Пиърс някак особено и попита: — Кога за последен път си говорил с нея?
— С Петра? Месец, може би два след като си заминах. Защо? Тя добре ли е?
— О, добре е. Сега е край Сараево. Отново преподава. — Закрачи напред. — Има си син.
— Значи се е омъжила? — Пиърс се усмихна и го последва. — Това е добре за нея.
— Не. Така и не се омъжи.
— Боже. Тя да не е била изна…
— Не. Нищо подобно — прекъсна го Мендравич.
Пиърс кимна.
— През май тази година детето навърши седем — добави Мендравич, взрян някъде встрани.
— Толкова голямо?
— Толкова.
На Пиърс му трябваше цяла минута, за да осъзнае това, което му казва Мендравич. Седем години.
Пиърс спря. Син.
Хърватинът продължи напред. Пиърс не бе в състояние да го последва.
FILIUS2
4
Найджъл Харис седеше в къта за закусване на своя мезонет на най-горния етаж на лондонския хотел „Кларидж“. На малката маса пред него бяха разпилени петнайсетина вестника. Между тях бе сбутана чаша слаб билков чай, чинийка с две твърдо сварени яйца — само белтъците, и купа димяща овесена каша — неизменната закуска от дванайсет години насам, с изключение, разбира се, на неотдавнашната му среща в Испания. Не че не обичаше плодове, конфитюри и безкрайните други вкусотии, но тази безвкусна диета беше всичко, което неговият стомах можеше да си позволи — през дългата му военна кариера бяха пострадали не само очите му.
Още усещаше последствията от закуската с графинята. Но нямаше възможност да откаже — графинята бе прочута със стриктното си придържане към правилата на гостоприемството. Как и какво бе ял бе толкова важно, колкото и това, което бе говорил. Знаеше условията. Нещо повече, той наистина вярваше, че би приела един слаб стомах като белег за слаб характер, а той не можеше да си позволи да остави у нея подобно съмнение. Както и да е — резултатите от срещата им оправдаваха няколкото дни неразположение.
Той вдигна чашката към устните си и отпи глътка чай; първата винаги предизвикваше неприятно свиване на вътрешностите му. Нещо с киселините се било объркало, обясняваха докторите. Слабият сладникав вкус на билките стегна гърлото му и болезнено сви основата на езика му. Той преглътна няколко пъти; слюнката само подсилваше разбунтувалия се стомах. Почака малко, после внимателно отхапа първата хапка белтък. Беше се приучил да проследява пътя на храната в себе си; податливото бяло се пригодяваше към очертанията на неговия хранопровод, надолу през центъра на гърдите му, всеки токсин се поглъщаше от гъбестата му повърхност. Паренето започна да намалява. Изяде и втория белтък. Навик. Бе стигнал до точката, когато вече не съзнаваше какво яде. Почти.
Дръпна най-близкия от вестниците на масата и стигна до страницата за външните новини. Нямаше и следа от вчерашните събития. Вместо това предлагаха обичайната сергия на „Ню Йорк Таймс“: политолог от фондация „Хувър“, САЩ в Косово; коментар на Сафир за Клинтън (още един опит да се обрисува Никсън в по-меки нюанси); мнение на кмета за ограничаването на данъците. Несъмнено утре нещата щяха да бьдат различни. Сега трябваше да прегледа само уводните статии. Вече го бе направил с петнайсет от водещите в
