Блаце и Кукеш?
Които и да бяха, Пиърс реши, че трябва да ги види преди да го намерят. Като прецени възможностите си, той грабна раницата си, бързо прекоси калната пътечка и се мушна в една палатка, третата подред от неговата. Внезапно шест познати лица се взряха в него; четири жени и момичета на възраст от единайсет до шейсет, момче на четири и мъж към седемдесетте.
Преди някой от тях да може да каже нещо, Пиърс вдигна пръст към устните си. Тишина. Бяха се научили на силата й много отдавна, още през войната, когато се бяха крили в мазета и дупки и бяха чакали сръбските патрули да разграбят каквото има и да си отидат. Нужен им бе един-единствен жест. Пиърс им кимна и надникна през процепа на предното платнище.
След минута ги забеляза. Подозрителни както с облеклото си, така и с държането си. Четирима мъже, които, ако се съдеше по лицата им, бяха във военната зона съвсем отскоро — опитваха се да прикрият отвращението си от смрадта и безредието. Облечени в защитни униформи, с винтяги и туристически обувки — мътножълти, завързани само до половината — лесно можеха да минат за членове на някой туристически клуб, ако се изключеха атлетичните им фигури. Всички бяха високи, с изправени стойки и широки рамене. Всичко в тях издаваше военния. И за разлика от другарите си в Рим, тези мъже от Ватикана не се опитваха да важничат, както при срещата им първия път. Изглеждаха някак много по-… човечни. Това беше единственият начин, по който можеше да ги опише. Дори когато се пръснаха, за да обградят палатката му, не размениха приличащите на команди жестове, които очакваше. Един от задната страна, един десет метра на юг, един — десет метра на север. Координирано и точно.
Четвъртият кимна и влезе в палатката.
И след минута излезе с един от бившите съседи по легло на Пиърс: Акиф Дема, който бръснеше всички под близкия брезент; мъжът, който бе приел на раздяла сакото на Пиърс като подарък за довиждане. Очевиден избор за търсене на сведения. Дема клатеше глава и сочеше към медицинските палатки; ръцете му се мятаха в нервни жестове, всички приемани с лека усмивка от хората на Ватикана. Пиърс знаеше какво прави бежанецът, или най-малкото се опитва да направи — да прати любопитния чужденец за зелен хайвер. И номерът може би щеше да мине, ако в този момент не се бе появил Мендравич.
Дема, който не беше актьор, трудно можа да сдържи реакцията си и Мендравич веднага се оказа в центъра на вниманието. Още от облеклото му бе ясно, че не е обикновен бежанец, факт, който не се изплъзна на новодошлите. Те го наобиколиха като един — внимателно, но с точност, която издаваше, че са свикнали с подобни ситуации. Пиърс можеше само да наблюдава.
За щастие Мендравич добре познаваше лагера. Пиърс наблюдаваше как старият му приятел крачи по пътеката, с очи, забити в земята — отнесен и замислен на вид, — но в него се долавяше напрежението, показващо, че вече изгражда плана за атака. Мина близо до палатката, където се криеше Пиърс, и потърка бузата си. В същото време, без да намалява крачката си, прошепна:
— Изчакай ги да тръгнат след мен. Ще се видим при северния портал.
Пиърс нямаше представа как Мендравич е разбрал къде се укрива. Нито имаше време да осъзнае чутото, защото след секунда Мендравич скочи наляво, тромаво и мечешки, като момчето, което се бе появило в палатката преди десет минути. Мъжете от Ватикана незабавно хукнаха след него.
С изключение на един, който остана при Дема. Стоеше съвсем неподвижен, въртеше бавно глава и внимателно оглеждаше околните палатки.
Очите му се спряха на тази, в която се криеше Пиърс, и той тръгна към нея.
Ако вярата искаше противопоставяне, Пиърс знаеше, че скоро щеше да проси милост. Мъжът ускори крачка. Пиърс усети как сърцето му подскача, внезапно нещо в гърлото му затуптя. Нямаше избор, освен да излезе. Разтвори платнището, изскочи и се шмугна надясно през плетеницата от въжета.
Чу, че мъжът го преследва. Започна да се провира между палатките приведен, за да може да минава под въжетата, а също и да се прикрива зад ниските платнища. Блъскаше се в хора и ругатните им го преследваха — всяка очертаваше пътя на бягството му.
Пиърс бягаше на север, в надежда да стигне портала. След минута закапаха първите тежки капки дъжд и след тях се изля порой, който сля земята и небето, потъмнели под надвисналите облаци. Барабаненето на дъжда по брезентите го съпровождаше от палатка до палатка.
Земята се разкалваше с невероятна бързина, малки поточета търсеха пътя си към по-ниското, към дълбоките коловози, изровени от каруци и камиони, докарващи средства за преживяване. Облаците се спуснаха още по-ниско, шуплеста сива маса, превръщаща следобеда в ранен здрач. Пиърс не знаеше колко далеч е отишъл сред хаоса от палатки. Продължаваше да тича. Дори нямаше възможност за бърз поглед назад, за да види колко се е приближил преследвачът му. Опънатите въжета, по-рано препятствия, сега му помагаха да се задържи прав, ръцете му се плъзгаха по влажните усукани влакна, той минаваше от една пътека на друга, като катурваше набързо скованите пейки и столове.
Вече виждаше портала, но дробовете и мускулите му започнаха да се предават, краката му омекнаха. Той хвърли поглед през рамо — очакваше огромният мъж да се стовари върху него.
Но пътеката беше празна.
Поразен, Пиърс забави ход, после спря. Приведен напред, с ръце на коленете, вдишваше жадно въздух; дъждът се лееше върху косата му, по лицето му се стичаха едри капки. Той ги обърса. Отново се обърна, убеден, че дъждът някак си е замъглил погледа му и мъжът е само на няколко крачки. Нищо. Една светкавица освети всичко наоколо — още едно потвърждение, че е сам. Още не вярваше в късмета си, но бавно се изправи и по устата му се плъзна неволна усмивка. Беше се измъкнал. С внезапен пристъп на увереност се огледа, за да добие по-добра представа къде се е озовал.
И изведнъж краката му се подкосиха — на трийсетина метра пред себе си видя мъжа — проправяше си път от въже до въже. Коленете му се вдигаха високо при всяко мощно движение, калта сякаш изобщо не пречеше на странните му механични движения. Някак си беше заобиколил, беше предвидил посоката, поета от Пиърс, и сега му пресичаше пътя. Под тътена на гръмотевицата Пиърс бързо се обърна, почти светкавично за уморените си крака, и се втурна напред с приведена глава. Обувките на момчето не спираха калта и тя влизаше отвсякъде. Огледа се за миг назад и падна; кошмарно усещане: собствените му крака бяха неспособни да се движат, тялото му бе сграбчено от калта, ръцете му дращеха в усилие да се изправи. Хвърли се към близкото въже и се изправи. Отзад вече се чуваше шляпането на преследвача.
Пиърс се обърна и видя две кристалносини очи на не повече от пет метра от него. Погледът им обаче не издаваше заплаха. Всъщност мъжът като че ли спираше, ръцете му бяха отпуснати покрай тялото в успокояваща, а не заплашителна поза. Странно изнервящо положение…
Картината продължи не повече от секунда.
Откъм дясната страна на мъжа изскочи някой и го блъсна в близката палатка.
Беше Мендравич. Той надигна мъжа за раменете и го изрита с коляно в слабините. Мъжът се сгърчи и Мендравич го изрита пак, този път в главата, и той се свлече на земята.
Всичко отне само секунди.
Мендравич се наведе и пребърка непознатия. Не намери нищо, пристъпи към Пиърс и му помогна да се изправи.
— Спокойно де — каза и се ухили. — След двайсетина минути ще е на крака. Само дето ден-два ще го боли главата. Знаеш как е.
— Откъде се взе? — попита Пиърс.
Мендравич го заведе до мястото, откъдето бе изскочил, и посочи през паяжината от въжета. На четирийсетина метра пред тях беше северният портал; от двете му страни се издигаха циментови постройки — контролните пунктове за влизащи и излизащи. Зад него се виждаше странна сбирка от камиони и микробуси. Двама албански постови, облечени с мушами, се бяха скрили от пороя под каросерията на един голям камион, пушките им бяха опрени до тях. В бетонните постройки може би имаше още двама или трима. Пиърс не вярваше на късмета си — че е стигнал толкова близо до портала.
— Бях тук минута, може би две преди теб — каза Мендравич. — После те мернах да тичаш насам, видях и онзи. Тоя де — допълни той и посочи тялото на изпадналия в безсъзнание мъж.
После тръгна към портала.
— А другите трима? — попита Пиърс.
— Дъждът ми помогна. — Мендравич като че ли не искаше да говори за това.
Когато излязоха на открито, единият от албанците изскочи изпод каросерията. Усмивката му ясно
