не е бил толкова глупав, Джон. — Блейни понечи да отговори, но тя продължи: — А какво казва Ерих?
Той замислено поклати глава.
— Нямам представа. Неоткриваем е. Срокът на новемдиелес изтича утре сутринта. Вече са започнали да събират конклава.
— Не беше най-подходящото време.
— Ако не е планирал всичко предварително.
Тя го погледна изненадано.
— Какво имаш предвид? — Той не отговори. — Не говориш сериозно, нали? Защо Ерих да има нещо общо с това?
— Нека да кажем само, че не съм толкова сигурен, че вярата му в „Ходопория“ е такава, каквато беше някога. Той много обича да ми напомня, че живеем в „сложен свят“. А сложният свят изисква сложни отговори. — Блейни отново поклати глава. — Сега вече не бих се клел в Ерих. Въпреки всичките си особнячества, Артуро беше забележително здрав човек. Гордееше се с това. Беше и нещо като хипохондрик. Човек като него не може току-така да припадне на площад „Еспаня“без причина.
— И мислиш, че Ерих би могъл… Защо?
Блейни се облегна назад. По някаква причина очите му се спряха на малкото кристално агънце, поставено между няколко снимки — подарък от първата му енория. Нещо отдавна забравено. Загледа се в него, после се обърна към графинята.
— Защото мисълта, че някой друг има нещо общо с това, е още по-тревожна.
Мендравич бе съобщил по домофона само за себе си — беше оставил изненадата за срещата горе. На Пиърс му трябваха цели десет минути, за да слезе от колата — предстоящата среща със сина му беше някак си по-малко плашеща, отколкото това да я види отново. Нямаше представа какво очаква от момчето. Но знаеше какво иска да чуе от Петра — това се бе въртяло в главата му целия следобед. Никаква мекушавост. Никакви опити да се извъртат нещата, да му се казва, че така било най-добре. Беше надхвърлил възрастта за подобни глезотии.
Изостана по стълбите може би цял етаж зад Мендравич. Чу отгоре развълнуваното „Салко“, после звук от целувка, къс смях. Спря за момент, после продължи нагоре. Първо видя ръцете й, обгърнали огромните плещи на Мендравич, главата й, облегната на рамото му. Очите й бяха затворени — един момент, в който я виждаше такава, каквато беше, както бе очаквал, че ще бъде.
А после очите й се отвориха. Не промениха изражението си. Остана неподвижна. Само очите й го гледаха.
Мендравич някак си усети това и без да каже дума, я пусна и тръгна по коридора. След секунди се чу скърцане на врата.
Двамата продължиха да се гледат.
Картината, която Пиърс бе носил със себе си последните осем години, оживя. Изминалите години личаха само по една-две бръчици около очите. Битката с буйната й коса продължаваше и познатите къдрици отново висяха покрай страните й. Носеше обикновена блуза и пола, стигаща до голите й глезени — нещо, което по-рано не бе виждал и дори не би могъл да си я представи така.
Тя се опря на перилата. Мълчание.
— Здрасти — каза накрая той и съжали за казаното още преди думата да е излетяла от устата му.
— Здрасти — отвърна тя.
— Изглеждаш…
Тя кимна някак на себе си.
— Изглеждам чудесно, нали?
Той отново разбра колко глупаво изглеждат думите му. Опита да се усмихне.
— Така е.
— А ти все така не приличаш на свещеник. — Тя поклати глава.
— Е, някои неща никога не се променят.
— Да, не се променят. Защо си тук, Иън?
Искаше да се приближи към нея, но не можеше.
— Това е дълга история.
Тя продължи да го гледа втренчено.
— Не мислех, че ще те видя отново.
— Знам. — Отново прекъсната усмивка. — Не бях сигурен, че искаш.
— Аз също. — Като че ли понечи да каже още нещо, но млъкна.
Неудобно мълчание. Накрая той попита:
— Защо не ми каза?
— А, разбрах — отвърна тя. — Салко ти е казал.
Облекчен смях.
— Сигурно ти е казал. И затова си тук.
— Това не е единствената причина.
Кракът й търкаше усилено стълбището.
— Защо не ми се обади, когато си разбрала?
Отново мълчание. Когато го погледна, изражението й беше много по-различно от това, което бе очаквал. Нов опит за усмивка. Не беше много убедителна.
— Направо бъркаш в раната — каза тя. — Не е честно. — Той се опита да отговори. — Виж, Салко сигурно вече е преполовил хладилника. Защо не влезеш? — И без да го изчаква, се обърна и влезе в антрето.
Апартаментът беше такъв, какво си го представяше — коридор, кухня, малка всекидневна, зад нея стаите. Нисък, отрупан със завивки диван, разположен на отсрещната стена. Мендравич вече се бе разположил на него, в скута му имаше някаква чиния. До прозореца имаше малка масичка, половината заета от невероятно допотопен телевизор — отзад се виждаше една дори по-стара от него видеоигра и два стола около свободния край — за майката и сина. До входа на хола имаше библиотека — леко наклонена на една страна; шестте рафта бяха затрупани с безброй дреболийки, снимки и книги. Пиърс позна няколко лица: най-изпъкващото бе на Мендравич, камерата го беше уловила как се смее, с едно дете в ръце; бяха на открито и носеха зимни шапки.
— На тази снимка е четиригодишен — каза Петра, уловила погледа на Пиърс. — Това е в един парк в Сараево — „Велики“. Живеехме наблизо.
— „Дузанов“ — изломоти Мендравич с уста, пълна с портокал. — Бяхме от другата страна на реката, в парка „Дузанов“. Помниш ли как се поряза, когато падна?
Петра поклати отрицателно глава и се приближи към шкафа.
— Не, това е във „Велики“. — Отвори пластмасовата рамка и извади снимката. Миг по-късно усмивката й показа, че се предава. — „Пети ноември 1997-а — прочете тя. — В парка «Дузанов» със Салко.“ — Погледна Мендравич. — Как помниш всичко?
Той повдигна рамене.
— Може би защото го обичам повече от теб. — И се усмихна доволно.
— Сигурно — каза тя. Понечи да сложи снимката в рамката, но вместо това я подаде на Пиърс.
Той погледна детското личице и разбра, че вижда очите на Петра — също така антрацитночерни; и същите големи мигли, трапчинките. Скулите също бяха нейните, остро очертани около топчето на носа, устните вече напомняха за пълността на майчините му. Но докато индивидуалните черти бяха нейни, овалът на лицето не беше — това се долавяше особено в челюстта, извивката й беше по-ясно изразена, линията — по-ъгловата — едно детско очертание, което Пиърс познаваше много добре от самия себе си.
Пет мънички пръстчета стискаха големия нос на Мендравич; почти чуваше гръмкия смях на двамата.
— Хубав е — каза накрая Пиърс.
— Да. — Тя го изчака да й върне снимката, погледа я няколко секунди, после я мушна в рамката и я постави на шкафа. — Сега спи. — Погледна отново Пиърс и за първи път в очите й се появи мекота. — Ела. Само че тихо.
